бизнес виза отнема време, затова си извадих туристическа карта. Става много по-лесно.
Следователят навря края на маркуча под брадичката на Бюканън.
— Влязъл си нелегално в Мексико. — Той се взря изпитателно в очите на Бюканън и свали маркуча, за да може да му отговори.
Гласът на Бюканън беше надебелял от отока в гърлото му, причинен от маркуча.
— Първо ме обвинявате, че съм убил трима мъже. — Ставаше му все по-трудно да диша. — Сега ме обвинявате, че не съм успял да си извадя бизнес виза. Какво ще бъде следващото обвинение? Може би ще ме обвините, че съм се изпикал на пода? Защото точно това ще трябва да направя, ако не ми позволите скоро да използвам тоалетна.
Мъжът зад Бюканън отново сграбчи косата му. Очите му се насълзиха.
— Ти изглежда си мислиш, че това не е сериозно.
— Не е вярно. Честна дума, мисля, че е много сериозно.
— Но изглежда не те е страх?
— О, страх ме е. Всъщност, направо съм ужасен.
Следователят доволно изръмжа.
— Но тъй като не съм направил това, което твърдите, съм и вбесен. — Бюканън се насили да продължи. — Дойде ми до гуша. — Произнасяше с усилие всяка дума. — Искам да се срещна с адвокат.
Следователят го изгледа недоверчиво, после прихна гръмогласно, при което огромният му корем се разтресе.
— Адвокат?
Надзирателят зад Бюканън също се разсмя.
— Un jurisconsulto? — презрително попита следователят. — Que tu necesitas esta un sacerdote. — Той стовари маркуча върху пищялите на Бюканън. — Какво мислиш за това?
— Повтарям ви, почти не разбирам испански.
— Казах ти, че не ти трябва адвокат, трябва ти свещеник. Защото единственото, което ще ти помогне сега, Виктор Грант, са молитви.
— Аз съм американски поданик. Имам право на… — Бюканън не можеше да се сдържа. Пикочният му мехур беше надут до пръсване. Трябваше да се облекчи.
Докато уринираше в панталоните си, той усети как горещата течност се стича върху седалката надолу и започва да капе по пода.
— Cochino! Свиня! — Следователят стовари маркуча върху раненото му рамо.
Всеки момент, помисли си Бюканън. Мили Боже, нека да припадна.
Следователят сграбчи ризата на Бюканън и го дръпна напред. Столът се прекатури и той падна на пода.
Лицето му се удари в бетона. Чу следователя да крещи на някого на испански да донесе парцали, да накара грингото да си почисти мръсотията. Но Бюканън се съмняваше, че ще бъде в съзнание. Все пак, въпреки че погледът му се замъгли, той успя с неприятна изненада да забележи, че урината му е обагрена в червено. Спукали са нещо в мен. Пикая кръв, помисли си той.
— Знаеш ли какво мисля, гринго? — попита следователят.
Бюканън не беше в състояние да отговори.
— Мисля, че си забъркан с наркотици. Мисля, че ти и мъжете, които си убил, сте се скарали за пари от наркотици. Мисля…
Гласът на следователя заглъхна като ехо.
Бюканън припадна.
Откри че отново седи. Все още беше завързан за стола. Трябваше му известно време, за да фокусира погледа си и умът му да заработи. Болката определено помагаше да мобилизира съзнанието си. Нямаше начин да разбере колко време беше прекарал в безсъзнание. Стаята беше без прозорци. Дебелият следовател носеше същата мокра от пот униформа, но Бюканън забеляза, че по пода не беше останала и следа от обагрената с кръв урина. Нямаше дори влажно петно. Сигурно е минало доста време, заключи той. После забеляза нещо друго — панталоните му все още бяха мокри. Дявол да го вземе, те просто са ме преместили в друга стая. Опитват се да ме объркат.
— Доведохме един твой приятел, който иска да те види.
— Добре. — Гласът на Бюканън секна. Той се опита да пести силите си. — Моят клиент ще гарантира за мен. Можем да изясним тази грешка.
— Клиент? Да съм казал нещо за клиент? — Следователят отвори вратата.
В полутъмния коридор, обграден от двама надзиратели, стоеше мъж — американец. Мъжът беше висок, с широки рамене и масивни гърди и късо подстригана пясъчноруса коса. Беше облечен с джинси, маратонки и твърде малка за ръста му зелена фланелка — същите дрехи, с които беше влязъл в ресторанта на Клуб „Интернасионал“ в Канкун. Дрехите му бяха измачкани и мъжът изглеждаше изтощен, лицето му беше все така зачервено, но не толкова от слънцето и алкохола, а от напрежение. Беше брадясал. Големият Боб Бейли.
Да, бас държа, че сигурно съжаляваш задето ми се обади в ресторанта, помисли си Бюканън.
Следователят махна рязко с ръка и надзирателите избутаха Бейли в стаята, като го крепяха здраво за лактите. Той едва се държеше на крака.
Разбира се, сигурно са те разпитвали непрекъснато от момента в който са те задържали на плажа, помисли си Бюканън. Изцеждали са всяка частица информация, която би могъл да им дадеш и колкото повече са те притискали, толкова по-упорито си държал на показанията си. Ако получат това, което им трябва, ще ти се извинят и ще започнат да се отнасят с теб по царски, за да са сигурни, че няма да ти дойде нещо друго на ум.
Надзирателите спряха Бейли точно пред Бюканън.
С края на маркуча следователят повдига главата на Бюканън.
— Това ли е мъжът, който сте видели в Канкун?
Бейли се поколеба.
— Отговорете — каза следователят.
— Аз… — Бейли прокара треперещата си ръка по късата си коса. — Възможно е това да е онзи мъж. — Той вонеше на цигари. Гласът му беше дрезгав.
— Възможно е? — Следователят се намръщи и му показа полицейската скица. — Казаха ми, че когато сте помогнали на художника в полицията да изготви скицата, сте били съвсем сигурен в описанието.
— Ами, да, но…
— Но?
Бейли се изкашля.
— Бях пил доста. Преценката ми може да не е била съвсем точна.
— А сега трезвен ли сте?
— Ще ми са да не бях, но, да, трезвен съм.
— В такъв случай преценката ви би трябвало да е по-добра. Това ли е мъжът, който сте видели да застрелва другите трима мъже на плажа зад хотела?
— Почакайте малко — каза Бейли. — Не съм виждал никой никого да убива. Това, което казах на полицаите в Канкун беше, че съм видял един мой приятел с трима мексиканци. Последвах ги от ресторанта до плажа. Беше тъмно. Имаше стрелба. Аз се хвърлих на пясъка. Не знам кой кого е застрелял, но приятелят ми оцеля и избяга.
— Логично е да се приеме, че човекът, оцелял след престрелката, е отговорен за смъртта на останалите.
— Не знам. — Бейли се почеса по тила. — Американският съд може да не приеме тази логика.
— Тук е Мексико — каза следователят. — Това ли е мъжът, който сте видели да бяга?
Бейли присви очи и погледна Бюканън.
— Той беше с други дрехи. По косата му има кръв. Лицето му е мръсно. Устните му са напукани. Не е бръснат и общо взето изглежда доста зле. Но да, прилича на моя приятел.
— Прилича? — Следователят се намръщи. — Сеньор Бейли, вие, разбира се, можете да бъдете по-
