провери кредитната му карта, като го помоли да подпише бордерото и му откъсна квитанция.
— Gracias.
По-бързо, помисли си Бюканън. Краката му започваха да отмаляват.
Момичето с още по-голямо внимание затрака по клавиатурата на компютъра и зачака принтера, който също сякаш се движеше на бавни обороти, да разпечата билета.
Най-сетне билетът се озова в ръката му. Бюканън повторно благодари, обърна се, хвана ремъка на куфара и отново започна бавно да се промъква през тълпата, този път към машината за проверка на багажа и металния детектор на пункта за проверка. Чувстваше се така, сякаш сънуваше кошмар, в който беше затънал в кал и се опитваше да върви. За момент погледът му се замъгли. После неочакван прилив на адреналин го зареди с енергия. Като използва лявата си ръка, той с усилие вдигна куфара и го постави върху конвейра на машината за проверка на багаж, а после продължи към металния детектор толкова изтощен, че почти се блъсна в една от колоните му. Детекторът не издаде звук. Облекчен, че служителите от охраната не му обърнаха никакво внимание, Бюканън взе куфара си от другия край на конвейра, постави го с мъка на пода и търпеливо си запробива път напред през тълпата. От горещината главоболието му се засили. Всеки път, когато някой се блъснеше в дясното му рамо, се налагаше да прояви цялото си самообладание, за да не покаже каква болка му причинява ударът.
Почти успях, помисли си Бюканън. Още две проверки и край.
Той застана на опашката пред митническото гише. Мексиканските власти проявяваха небрежност за много неща, но не и когато се опитваха да спрат незаконното изнасяне на древни предмети от страната.
Измореният митничар посочи към куфара на Бюканън.
— Abralo. Отворете го. — Мъжът не изглеждаше никак щастлив.
Бюканън се подчини. Мускулите го боляха ужасно.
Митничарят прерови дрехите на Бюканън, намръщи се, когато не откри нищо подозрително, после му махна с ръка да продължи.
Бюканън се придвижи напред. Още една проверка, помисли си той. Емиграционните власти. Трябва само да предам туристическата си карта и после да платя изходната такса от петнадесет долара.
И да се надявам служителят да не е получил от полицията моята скица.
Докато Бюканън се движеше напрегнат през навалицата, усети лека суматоха зад себе си. Когато се обърна, видя някакъв висок американец да си проправя път край мексиканка с три деца. Американецът имаше прошарена брада. Носеше риза на крещящи червени и жълти шарки. В ръката си държеше спортен сак и като си мърмореше под нос, продължаваше да се бута напред, предизвиквайки вълнение сред тълпата.
Вълнението се разпростираше към Бюканън. Притиснат отвсякъде, той не можеше да се отмести от пътя му. Успя само да се стегне, когато някакъв мъж бутна с лакът съседа си, който на свой ред се блъсна в Бюканън. Бюканън едва се държеше на крака и разчиташе на хората около себе си да го крепят изправен, но когато вълната от движение го застигна, той внезапно установи, че човекът пред него се беше преместил напред. Почувствал тласък в гърба, Бюканън усети как коленете му се огъват и посегна напред, за да се хвана за някого. В този момент обаче някой се блъсна в лявото му рамо. Той падна, толкова замаян, че пред погледа му бавно се въртяха неясни петна. Когато дясното му рамо се удари в бетонния под, болката, която прониза рамото му го накара да се опомни и всичко отново дойде на фокус. Потта от челото му закапа по бетона. Той почти изкрещя от удара в раната.
Опита се да стане, като се страхуваше да не привлече нечие внимание към себе си. Когато се изправи на крака и нагласи вълненото наметало върху раната си, той погледна напред и забеляза, че служителите на пункта за проверка сякаш не са се впечатлили от случилото се, съсредоточени в събирането на туристически карти и изходни такси.
Бюканън приближи пункта за проверка, като дишаше по-леко, защото не видя полицейска скица на гишето. Но в помещението беше толкова задушно, че по цялото му тяло се стичаше пот. Ризата му беше залепнала за гърдите и ръцете. Ситни капчици пот избиха по дланите му.
Той избърса лявата си ръка в панталоните, после бръкна в джоба на ризата и подаде на служителя жълтата карта и петнадесет долара за изходната такса. Служителят едва го погледна, докато поемаше картата и парите. Внезапно обаче той се вгледа в него, присви очи, намръщи се и вдигна ръка.
— Pasaporte, por favor.
Защо? — смаян се запита Бюканън. Той не сравни лицето ми със скица. По дяволите, дори не виждам скица, с която да го направи. Ако има скица, тя сигурно е в канцеларията на емиграционната служба. Но след като е огледал толкова много лица, служителят едва ли вече помни ясно скицата. Защо, дявол да го вземе, ме спира?
Бюканън подаде паспорта с лявата си ръка. Служителят го отвори, сравни снимката с лицето на Бюканън, прочете личните му данни и отново се намръщи.
— Senor Grant, venga conmigo. Елате c мен.
Бюканън се опита да си придаде вид на почтително изненадан.
— Por que? Защо? — попита той. — Нещо не е наред ли?
Служителят се намръщи още повече и посочи към дясното рамо на Бюканън. Бюканън го погледна, без да дава израз на неприятната изненада, която изпита.
Вълненото наметало беше почервеняло. Това, което му се беше сторило пот, всъщност беше кръв, която се стичаше по ръката му и капеше от пръстите. Господи, помисли си той. Сигурно шевовете са се отворили, когато паднах на рамото си.
Служителят посочи към една врата.
— Venga conmigo. Usted necesita un medico. Имате нужда от лекар.
— Es nada. No es importante — каза Бюканън. — Няма нищо. Леко нараняване. Трябва да си сменя превръзката. Ще я оправя в тоалетната и ще успея да се кача на самолета.
Служителят сложи дясната си ръка върху кобура на пистолета и повтори, този път строго:
— Веднага елате с мен.
Бюканън се подчини и тръгна със служителя към вратата, като се опитваше да изглежда спокоен, сякаш да тече кръв от рамото му беше нещо съвсем нормално. Не хранеше никаква надежда, че ще успее да избяга, сигурен, че ще го спрат преди да се промъкне през тълпата и да стигне до изхода на сградата. Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да се измъкне с някакво правдоподобно обяснение, но се съмняваше, че това, което се мъчеше да съчини в момента, щеше да задоволи служителя, след като той видеше раната на рамото му. Щеше да има въпроси. Много въпроси. И може би дотогава полицейската скица щеше да пристигне, ако вече не разполагаха с нея. Определено нямаше да излети за Маями със самолета в един без десет.
Бях толкова близо, помисли си той.
За разлика от Съединените щати, където се приема, че заподозреният е невинен до доказване на вината му, законите на Мексико се основават на Наполеоновия кодекс, в който заподозреният е виновен до доказване на невинността му. Никой не предупреждава арестуваните, че имат право да мълчат, нито пък че ако нямат пари, ще им бъде осигурена безплатна защита. Няма неприкосновеност на личността, няма бързо съдопроизводство. В Мексико тези понятия са направо смешни. Арестуваният няма никакви права.
Бюканън се намираше в плесенясала, гъмжаща от въшки, с течащ таван и изронена бетонна мазилка килия, дълга шест метра и широка четири, заедно с още двадесет затворника с мръсни дрехи. Това очевидно беше изолаторът за джебчии и пияници. За да не се блъсне в някой от съкилийниците си и даде повод за кавга, Бюканън стоеше на едно място, облегнал гръб на стената. Докато останалите бяха заели всяко свободно място по пода и спяха върху мръсна слама, той дремеше, опрял гръб на стената, обронил глава върху коленете си. Чакаше до последния възможен момент, преди да използва дупката в ъгъла, която служеше за тоалетна. През повечето време, въпреки че му се виеше свят, той се опитваше да остане нащрек, за да не го нападнат. Като единствен yanqi, той представляваше естествена мишена и въпреки че бяха взели часовника и портфейла му, дрехите, и особено обувките му, бяха по-хубави от тези на останалите затворници и те трудно можеха да устоят на изкушението.
Всъщност, Бюканън прекарваше по-голямата част от времето извън килията, а ударите идваха не от
