време да помисля. Тази работа е много сериозна.
— Всеки може да сгреши — каза Бюканън. — Твоята дума срещу моята. Засега разполагат само с това, докато не накараме клиента ми да гарантира за мен.
Бейли се вгледа с присвити очи в кървавата урина на пода.
— Нищичко не подписвам, докато клиентът на този човек не потвърди, че съм прав или греша.
Тържествуващ, въпреки болката, Бюканън успя да процеди още няколко думи.
— Чарлс Максуел. Яхтата му е закотвена близо до кея Колумбус в Канкун.
След това Бюканън се предаде на замайването, което беше започнало да го обхваща. Беше направил всичко възможно. Унасяйки се, той чу как следователят и Големия Боб Бейли започнаха да се карат.
Отведоха го обратно в килията. Докато залиташе, опитвайки се да не се блъсне в другите арестувани и да предизвика сбиване, той забеляза, че много от лицата, който го гледаха намръщено, бяха различни от онези, които го бяха гледали намръщено, когато за първи път влезе тук — вече не знаеше колко отдавна беше това. Изтощен, той предположи, че на мястото на старите пияници, които вече бяха изтрезнели, имаше нови, но джебчиите и другите хищници бяха останали, докато някой се сетеше да си направи труда да ги осъди. Знаеше, че явната му слабост скоро щеше да накара хищниците да се нахвърлят върху му, затова намери място до стената и седна, като се опита да остане буден, отвръщайки на втренчените им погледи, криейки болката си, преценявайки как най-добре би могъл да се защити. Затова не разбра веднага, че двама надзиратели бяха отключили вратата на килията и му правеха знак да излезе.
Този път обаче не го поведоха към стаята за разпити. Вместо това поеха в обратната посока, към част от затвора, която не беше виждал.
Какво ще стане? Сега ли ще изчезна?
Надзирателите отвориха някаква врата и Бюканън смутено примигна. Беше очаквал да види следователя, но срещу него имаше мивка, тоалетна чиния и кабинка с душ. Казаха му да се съблече, да се изкъпе, да се избръсне, да облече новите бели памучни панталони и риза, сгънати върху един стол и да обуе чифт евтини гумени сандали. Объркан, той се подчини. Хладката вода не само го накара да се почувства по-добре, но и възвърна част от почти изгубената му енергия. Надзирателите мълчаливо го наблюдаваха. След малко, когато Бюканън се облече, влезе друг надзирател и сложи върху мивката поднос. Бюканън се смая. Върху подноса имаше чиния с претоплен пържен боб и царевични питки, първата храна, която получаваше, откакто го бяха довели тук. Отпаднал, измъчван от болка, той нямаше апетит, но не се наложи да го подканват, за да грабне още нещо, което се намираше върху подноса — бутилка пречистена вода. Той припряно разви капачката и отпи няколко големи глътки.
Не толкова много. Ще ти прилошее, помисли си той.
Бюканън огледа храната, чийто аромат едновременно го привличаше и отблъскваше. Може би бяха сложили нещо в нея, а душът и чистите дрехи трябваше да приспят подозренията му и той да хапне. Но трябва да рискувам. Дори и стомахът ми да не иска, трябва да се насиля и да хапна.
Не по много наведнъж, отново си напомни той. Измина доста време докато сдъвче и глътне първата хапка боб. Стомахът му не възропта и той отпи още вода и отхапа парче царевична питка.
Така и не успя да изяде храната. С тревога забеляза, че докато държеше лъжицата, пръстите му отново започнаха да треперят и щеше да я изпусне. Той премести лъжицата в лявата си ръка, но преди да успее да си вземе още храна, пристигна още един надзирател и четиримата с мрачен вид го поведоха покрай претъпканата му килия към стаята за разпити.
Защо? — помисли си Бюканън. Защо ми позволиха да се изкъпя и ми дадоха храна, щом се канят отново да ме бият с маркуча? В това няма никакъв смисъл. Освен ако…
Надзирателите го заведоха до стая, която не беше виждал преди — прашна, претъпкана канцелария. Седнал сковано зад бюрото си следователят беше вперил поглед в смръщен американец с присвити устни, седнал също така сковано на стола срещу него. Когато Бюканън се появи, двамата мъже впериха в него изпитателни погледи и скритото въодушевление на Бюканън, породено от надеждата, че може да бъде освободен, бързо отстъпи място на подозрителност.
Американецът беше около четиридесет и пет годишен, среден на ръст и тегло, с остра брадичка, тънък нос и гъсти черни вежди, които контрастираха с оредяващата му, изсветляла от слънцето коса. Той беше силно загорял и носеше лек тъмносин костюм, копринена вратовръзка на червени райета и ослепително бяла риза, която не само подчертаваше тена му, но сякаш го отразяваше. На ръката си имаше пръстен на Харвардски възпитаник и часовник Пиаже. Обувките му бяха от Коул-Хаан. Изискан. Представителен. Струваше си този човек да бъде на твоя страна.
Проблемът беше, че Бюканън нямаше представа кой е този мъж. Не се осмели да допусне, че следователят се е вслушал в настояванията му и се е свързал с Чарлс Максуел, човекът, който можеше да му осигури алиби. Алибито за извънредни ситуации беше измислено набързо. При нормални обстоятелства всяка подробност от плана се проверяваше многократно, но в този случай Бюканън изобщо не знаеше как, по дяволите, изглежда Чарлс Максуел. Беше логично да допусне, че Максуел, след като се бяха свързали с него, щеше да дойде да потвърди показанията на Бюканън. Ами ако следователят беше намерил американец, който да се представи за Чарлс Максуел? Какво щеше да стане, ако следователят искаше с хитрост да накара Бюканън да се престори, че познава американеца и да докаже по този начин, че Бюканън лъжеше за алибито си.
Американецът седеше, изпълнен с очакване.
Бюканън трябваше да реагира. Не можеше просто да стои и да примигва недоумяващо. Ако това наистина беше Максуел, следователят щеше да очаква Бюканън да го познае и да му благодари. Но ако мъжът не беше Максуел?
Следователят наведе глава и брадичката му се скри в многобройните гънки на шията.
Бюканън въздъхна, приближи към американеца, сложи треперещата си ръка на рамото му и каза:
— Бях започнал да се тревожа. Радвам се да те видя…
Да види кого? Бюканън не довърши изречението. Той би могъл да изрази облекчението си, че вижда своя приятел и клиент Чарлс Максуел, или просто да каже, че се радва да види друг американец.
— Слава Богу, че си тук — добави Бюканън, още едно изречение, което можеше да се отнася както за Максуел, така и за негов сънародник, когото Бюканън не познава. Той се отпусна на стола до очуканото бюро. От напрежението болката му се засили.
— Дойдох веднага щом разбрах — каза американецът.
Въпреки че казаното предполагаше достатъчно близки отношения между американеца и Бюканън, то не беше достатъчно конкретно, за да накара Бюканън да го приеме за Чарлс Максуел.
Хайде, помогни ми, подскажи ми кой си.
Американецът продължи:
— Това, което чух, ме разтревожи. Но трябва да ви кажа, господин Грант, че изглеждате в по-добро състояние, отколкото очаквах.
Господин Грант? — помисли си Бюканън.
Този мъж определено не беше Чарлс Максуел. Кой, тогава, беше?
— Ами да, тук е направо като в някой кънтри клуб. — Кръвта пулсираше в слепоочията му. Главоболието му се усили.
— Сигурен съм, че е било ужасно — каза американецът. Гласът му беше дълбок и мелодичен, леко превзет. — Но всичко вече свърши. — Той се ръкува с него. — Аз съм Гарсън Уудфийлд. От Американското посолство. Вашият приятел, Робърт Бейли, ни се обади по телефона.
Следователят го изгледа намръщено.
— Бейли не ми е приятел — не пропусна да заяви Бюканън. — За първи път го видях тук. Но той се е заблудил, че ме е видял в Канкун и ме познава отпреди, в Кувейт. Той е причината да се озова в тази каша.
Уудфийлд сви рамене.
— Е, очевидно се опитва да оправи нещата. Той се е обадил също и на Чарлс Максуел.
— Един от моите клиенти — каза Бюканън. — Надявах се, че ще дойде.
— Господин Максуел наистина се ползва с голямо влияние, както знаете, но при създалите се обстоятелства си помислил, че е по-добре да се свърже с посланика, чието влияние е още по-голямо, и да
