в мрака и мъглата.
Като стъпваше от камък на камък, заобикаляше невидими дървета, усещаше надвисналите лози и се навеждаше, за да ги избегне, като внимаваше да не стъпи върху някой разклатен камък, Балам-Акаб успяваше да запази идеално равновесие. Така и трябваше, защото ако паднеше, не можеше да използва ръцете си, за да се задържи. Ръцете му вече бяха заети. В тях носеше скъпоценната купа, увита в меко одеало. Той я притисна още по-здраво към гърдите си. При създалите се обстоятелства той не бе посмял да рискува и да я сложи в раницата си заедно с другите важни предмети. Раницата твърде често се удряше в някой надвиснал клон или в околните дървета. Предметите в раницата не можеха да се счупят. Това обаче не се отнасяше за купата.
Влагата в храстите се прибавяше към потта, която се стичаше по лицето на Балам-Акаб и караше памучната му риза и панталони да залепнат за тялото му. Той не беше висок — само метър и шестдесет, което беше типично за мъжете от племето му. Въпреки мускулестото тяло той беше слаб, отчасти поради изпълнения с трудности живот в джунглата, отчасти поради оскъдната храна, която осигуряваха нивите край селото му. Косата му беше права и черна, подстригана късо, за да не го нападат насекоми и за да не се заплита в джунглата. Тъй като този район беше доста изолиран, а испанските завоеватели бяха счели за недостойно да имат деца от маите, лицето на Балам-Акаб беше запазило същите генетични черти като на неговите предци от времето, когато преди много векове културата на маите процъфтявала. Главата му беше обла, лицето широко, с изпъкнали скули. Дебелата му долна устна рязко се извиваше надолу. Очите му бяха черни, с формата на бадем, а клепачите бяха потънали в гънки.
Балам-Акаб знаеше, че прилича на своите предци, защото беше виждал образите им, изсечени в камък. Знаеше как бяха живели предците му, защото неговият баща му беше разказал това, което неговият баща му беше разказал, което пък неговият баща му беше разказал и така до първите дни на съществуването на племето. Той знаеше как да изпълни ритуала, който възнамеряваше да извърши, защото като вожд и шаман на селото, на това го беше научил неговият предшественик, който беше разкрил пред него тайнствата на ритуалите, знания, които беше получил така, както ги беше поучил и неговият предшественик и така, чак до 13.0.0.0.0.4 Ахау 8 Кумку — началото на времето.
Камъните промениха посоката си и завиха наляво. Като пазеше равновесие, Балам-Акаб продължи да се промушва между дърветата, да се навежда под клоните и да усеща твърдите камъни под тънките си сандали, докато следваше извивката на пътя. Почти беше стигнал целта си. Въпреки че досега се беше движил безшумно, сега трябваше още повече да внимава, за да не вдига шум. Трябваше да се промъква с безмълвната грация на дебнещ жертвата си ягуар, защото всеки момент щеше да стигне до края на джунглата, а отвъд него, в наскоро разчистената поляна, щеше да има пазачи.
Изведнъж Балам-Акаб долови миризмата, която се разнасяше от тях — дима от цигарите им, маслото от оръжията им. С разширени ноздри той спря, за да се огледа в мрака и да прецени разстоянието, както и посоката. След миг продължи напред, принуден да изостави скритата древна пътека и да завие още по- наляво. Откакто новите завоеватели бяха пристигнали и започнали да изсичат дърветата, да взривяват скалите, да изравняват земята и да строят писта за самолети, Балам-Акаб беше разбрал, че нещастието, предречено от древните, беше на път да се сбъдне. Също както бяха предрекли появата на първите завоеватели, така бяха предрекли и появата на тези, защото времето беше кръгло. Балам-Акаб знаеше това. То се въртеше непрекъснато и всеки период от време беше подчинен на определен бог.
Сега гръмотевичният тътен на динамита му напомняше за гръмотевицата на Чак — бога на дъжда с дългите кучешки зъби. Но също така му напомняше и за тътена на многобройните земетресения, които разтърсваха този район винаги, когато богът на подземния свят, който беше и бог на тъмнината, се разгневеше. А когато той се разгневеше, винаги причиняваше болка. Това, което Балам-Акаб все още не можеше да реши, беше дали новите завоеватели щяха да разярят бога на Подземния свят и тъмнината, или пък появата им беше в резултат на и без това вече прекомерната ярост на бога, наказание за Балам-Акаб и неговия народ.
Единственото, което със сигурност знаеше, беше, че са необходими ритуали за омилостивяване на бога, молитви и жертвоприношения, за да не се сбъдне отново предсказанието, направено в Хрониките на Чилам-Балам. Едно от пророчествата, болестта, която убиваше палмите, вече се беше сбъднало.
В този ден над земята ще се посипе прах.
В този ден земята ще бъде сполетяна от нещастие.
В този ден над земята ще надвисне облак.
В този ден ще се издигне планина.
В този ден един силен мъж ще сграбчи земята.
В този ден всичко ще потъне в разруха.
Балам-Акаб се страхуваше от пазачите, но се надяваше успешно да изпълни мисията си. Ако боговете не желаеха да бъдат омилостивени, ако наистина бяха разгневени, досега щяха да го накажат. Те никога нямаше да му позволят да стигне чак до тук. Само човек, ползващ се с благоволението на боговете, можеше да се движи в мрака без да бъде ухапан от някоя от многобройните змии, от които гъмжеше джунглата. През деня той щеше да види и да избегне змиите, или да вдигне шум и да ги прогони. Но вървейки безшумно в непрогледния мрак на нощта? Не. Невъзможно. Без помощта на боговете той щеше да стъпва не по камъни, а по самата смърт.
Изведнъж мракът намаля. Мъглата сякаш стана по-рядка. Балам-Акаб беше стигнал до края на джунглата. Като приклекна, вдишвайки плодородния мирис на гората, тъй различен от зловонието на потните пазачи, той съсредоточено започна да се оглежда в мрака и изведнъж, сякаш някакъв недоловим вятър беше преминал през сечището, мъглата изчезна. Внезапно появилата се светлина от луната и звездите го накара да се почувства така, сякаш нощта се беше превърнала в ден. В същия момент го изпълни необяснима увереност, че когато пропълзи от джунглата в сечището, пазачите няма да успеят да го видят. За тях мъглата все още щеше да съществува. Тя щеше да го обгърне. Щеше да го направи невидим.
Но той не беше глупак. Когато излезе от джунглата, той остана приведен, близо до земята, като се опитваше да не се показва, докато вървеше бързо напред. Сега, на светлината от луната и звездите, той успя да види истинският мащаб на работата, която нашествениците бяха извършили през двата дни, откакто не беше идвал тук и видяното го изпълни с тревога. Обширна нова част от гората беше изсечена, а на нейно място се виждаха обрасли с храсти могили и хълмчета. Сега, когато нямаше дървета, които да скриват небето, той успя да различи тъмните контури на значително по-високи хълмове. Балам-Акаб си помисли, че това са планини, ала нито една от тях не беше планината, описана като един от признаците за края на света в древните Хроники на Чилам-Балам. Не, тези планини бяха част от духа на вселената. Разбира се, те не бяха дело на природата. В края на краищата тази част на Юкатан се наричаше низина. Тук нямаше могили, хълмове, още по-малко пък планини. Всички те бяха издигнати от човешки същества, от маите — предците на Балам-Акаб, преди повече от хиляда години. Въпреки че храстите, с които бяха обрасли, скриваха стъпалата, порталите, статуите и изсечените в камъка фигури, Балам-Акаб знаеше, че тези възвишения бяха дворци, пирамиди и храмове. Причината, поради които те представляваха част от духа на вселената беше, че древните, които ги бяха построили, знаеха как са свързани помежду си Подземният свят, Средният свят и величественият Небесен свод. Древните бяха използвали знанията си за тайните на непрестанно движещото се слънце, за да определят точните места, където трябваше да издигнат паметници в чест на боговете и по този начин да насочат енергията както на Подземния свят, така и на небесните богове към Средния свят и това свещено място.
Като внимаваше да не го забележат, Балам-Акаб стигна до най-високата планина. Екскаваторите бързо бяха почистили растителността от земята, но стигнеха ли до възвишение, те го заобикаляха, като най- вероятно възнамеряваха да се върнат по-късно и да се справят с него. Той огледа внимателно сенчестите храсти и фиданките, които бяха успели някак си да пуснат корени между огромните квадратни каменни блокове, от които беше построено това свещено здание. Балам-Акаб знаеше, че ако храстите и фиданките ги нямаше, това, което изглеждаше като планина, щеше в действителност да се окаже огромна терасовидна пирамида и че на върха й щеше да има храм, посветен на бога Кукулкан, чието име означаваше „перната змия“.
