Големия Боб Бейли. Сега Бюканън нямаше нужда да се притеснява, че ще наруши прикритието си, като се обади на оперативния си агент. Какво по-лошо би могло да се случи? Хората, с които трябваше да се срещне, бяха мъртви. Мисията се беше провалила с гръм и трясък.
О, разбира се, можеше да се случи и нещо още по-лошо. Мексиканската полиция можеше да го залови и шефовете му щяха да се окажат замесени в тройно убийство. Трябваше да изчезне.
— Да — каза оперативният агент.
— Ти ли си, Пол?
— Съжалявам. Тук не живее такъв човек.
— Искате да кажете, че това не е…? — Бюканън продиктува телефонен номер.
— Имате грешка.
— Извинете.
Бюканън затвори и разтри челото си. Номерът, който беше продиктувал на оперативния агент представляваше кодирано съобщение, което, преведено на обикновен език, означаваше, че се е наложило мисията да бъде прекратена, че се е получил пълен провал, че той е ранен, че се крие и трябва да бъде измъкнат оттук колкото се може по-скоро. Според предварителната уговорка оперативният агент щеше да се опита да се срещне с Бюканън деветдесет минути след обаждането му. Мястото на срещата беше в континенталната част, в центъра на Канкун, пред една кръчма близо до кръстовището на авеню „Тулум“ и авеню „Коба“. Но тъй като всеки план трябваше да включва и непредвидени обстоятелства, трябваше да има резервни варианти. Ако Бюканън не успееше да стигне навреме до мястото на срещата, оперативният агент щеше да опита отново в осем часа сутринта на следващия ден пред едно кафене на авеню „Укстнал“ и ако Бюканън пак не се появеше, оперативният агент щеше да опита още веднъж по обяд, пред една аптека на авеню „Яксчилан“. Ако и тази трета среща не се осъществеше, оперативният агент щеше да се върне в апартамента си и да чака Бюканън да се свърже с него. След четиридесет и осем часа, ако Бюканън все още не се беше обадил, той щеше да приеме, че се е случило най-лошото и да напусне страната, за да не се превърне и той самият в заплаха за сигурността на операцията. След това внимателно щеше да бъде извършена проверка, за да се разбере какво се е случило с Бюканън.
След деветдесет минути, помисли си Бюканън. Трябва да се добера до тази кръчма. Вниманието му беше привлечено от спазми в дясната ръка. Той погледна надолу и забеляза, че пръстите на дясната му ръка — само те, а не и тези на лявата — отново треперят. Сякаш не бяха негови. Сякаш се подчиняваха на някаква сила извън него. Не можеше да разбере какво става. Да не би куршумът, който го беше ранил в рамото, да бе засегнал нервите, които водеха надолу към пръстите му?
Изведнъж усети, че му е трудно да се съсредоточи. Болката в главата му се усили. Раната от куршума пулсираше силно. Почувства как нещо топло и влажно капе от кърпата, която служеше като ластичен бинт. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че кръвта е напоила кърпата, пристегната с колана, и е започнала да капе.
С ужас почувства как зрението му се замъглява. То изведнъж се проясни, щом се напрегна, когато чу стъпки от другата страна на вратата.
Стъпките отекваха бавно, колебливо по бетонния коридор, но постепенно се усилваха и спряха пред вратата. Бюканън се изпоти и се намръщи, когато видя и чу как някой натисна дръжката. Всъщност, той беше заключил вратата, когато влезе в стаята. Въпреки това, който и да се намираше отвън, вероятно работеше в хотела и можеше да има ключ. Човекът отвън натисна вратата. След като не успя да я отвори, той я натисна по-силно, след което я блъсна.
— Кой е вътре? — запита груб мъжки глас на испански. Човекът почука на вратата. — Отговорете ми — той я блъсна с юмрук. — Какво правите там?
Ако има ключ, сега ще се опита да го използва, помисли си Бюканън. Но какво го е накарало да слезе тук, долу и да провери точно тази стая? Колебливите стъпки, които чух в коридора… човекът сякаш търсеше нещо.
Или следваше нещо?
Щом се премести безшумно откъм онази страна на вратата, където можеше да изгаси лампата и да сграбчи мъжа, ако той отключеше, Бюканън погледна надолу и разбра, че мъжът наистина беше следвал нещо. Водата, която се стичаше от подгизналите му дрехи, беше оставила следа по бетонния под.
Бюканън продължи да се ослушва нервно за металното стъргане на ключа, който мъжът щеше да пъхне в патрона на ключалката. Вместо това чу повторно блъскане по вратата, после раздразнено: „Какво правите там?“ и изведнъж настана тишина.
Може би той няма ключ. Или ако има, се страхува да го използва.
Стъпките изведнъж се отдалечиха, като отекваха по коридора и заглъхнаха по стълбите.
Трябва да се измъкна оттук преди да успее да се върне с помощ, помисли си Бюканън. Той отключи, отвори вратата, огледа сумрачния коридор и тъкмо се канеше да излезе, когато забеляза нещо подобно на парцали върху един от рафтовете. Парцалите всъщност се оказаха измачкано, изцапано памучно яке и стара, изцапана бейзболна шапка със скъсана емблема. Бюканън ги грабна. След като използва якето, за да избърше отпечатъците си от всички предмети, които беше докосвал, той забърза по коридора и пое нагоре по стълбите, като видя следата, която беше оставил.
Следата вече нямаше значение. Това, което имаше значение, беше да се измъкне от хотела преди работникът да се е завърнал с помощ. Сигурно щяха да се обадят на полицията, че в хотела има скитник. Полицаите така неистово щяха да искат да арестуват някой заподозрян за трите убийства, че можеха да решат, че този инцидент е свързан с тях.
Бюканън свърна към потъналия в мрак плаж, който щеше да го отведе близо до центъра на Канкун. Като пое на север, той се затича между увенчаните с бели гребени вълни и светлините на хотелите. Приятният морски бриз охлади потта по челото му и изчисти неприятната миризма на работилницата от ноздрите му. Бризът беше достатъчно силен, за да изсуши и мокрите му дрехи.
Внезапно Бюканън залитна, загуби равновесие и за малко не падна. Той нямаше да се притесни толкова, ако се беше спънал в някой невидим предмет. Причината беше друга — беше изтощен. Раната му пулсираше. Кърпата беше подгизнала от кръв. Виеше му се свят от най-отвратителното главоболие, което беше изпитвал в живота си.
Бюканън стискаше под дясната си мишница измачканото памучно яке и изцапаната бейзболна шапка. Внимателно надяна шапката на главата си. Тя беше достатъчно смачкана, за да привлече вниманието на околните, но без нея кръвта, която скриваше, със сигурност щеше да привлече повече внимание. Като дишаше с мъка, той наметна изцапаното памучно яке върху дясното си рамо, като скри изцапаната с кръв хавлиена кърпа. Сега вече можеше да рискува да се появи на публично място. Но когато натисна бутона на часовника и погледна към дигиталния циферблат, той с ужас установи, че беше изминал почти час, откакто се беше обадил на оперативния агент.
Това е невъзможно! Та аз излязох от работилницата преди малко!
Така си мислиш ти.
Приятелче, сигурно ти се губят моменти.
Мислите на Бюканън запрепускаха с шеметна скорост. Трябваше да се промъкне между хотелите и да спре някое такси. В противен случай нямаше да успее да стигне мястото на срещата навреме и да се срещне с оперативния агент.
Като залиташе, той се измъкна от плажа.
Но бризът вече не оказваше никакво въздействие върху потта, която капеше от челото му.
— Господи — каза оперативният агент, когато видя Бюканън, — тази рана трябва да се зашие. Свали си шапката. Чакай да погледна… Да, човече, тази рана на главата ти също има нужда от шевове.
Бяха спрели до една изоставена бензиностанция на магистрала 180, на тридесет километра западно от Канкун. След като беше взел такси до централната градска част, Бюканън беше чакал не повече от половин минута на мястото за среща, преди неговият оперативен агент да спре с един нает Форд Таурус пред пълната с посетители кръчма и Бюканън да се качи вътре.
Агентът беше около петдесетгодишен, с лека плешивина и малко натежал. Дрехите му — сандали, лимоненожълта фланелка и жълти шорти подхождаха на ролята му на турист. Двамата с Бюканън не бяха работили заедно преди. Бюканън го познаваше само като Уейд, което, както предполагаше, нито беше
