Къщичката в къта на Пух

Скоро Прасчо стигна. Отвори пощенската кутия и влезе вътре. После се отвърза и почна да се промъква през отвора, в който някога, отдавна, когато вратите бяха врати, се пускаха много неочаквани писма, които Бухала сам си пишеше.

Прасчо вече се измъкваше, изтирбушонваше се и накрая като тапа отхвръкна. Щастлив и възбуден, той се наведе и изквича за последен път към затворниците:

— Всичко е наред — извика той през пощенската кутия. — Твоето дърво е съборено, Бухльо, и един клон притиска вратата ти, но Кристофър Робин и аз ще го отместим. Аз мога да донеса едно въже за Пух, а сега отивам да кажа на Кристофър Робин. Мога да сляза доста лесно, при все че е… искам да кажа, това е опасно, но мога да го направя лесно и след около половин час ще се върна с Кристофър Робин. Довиждане, Пух! — И без да дочака да чуе отговора на Пух: „Довиждане, благодаря ти, Прасчо!“, той си отиде.

— Половин час — каза Бухала и се настани удобно. — Това време ще ми стигне, за да довърша разказа си за Чичо Роберт — портрета, който виждаш под тебе. Сега да видим докъде бях стигнал? О, да. Точно в такъв бушуващ ден като този моят чичо Роберт…

Но Пух си беше затворил вече очите.

Глава девета,в която Ийори намира един бухалник и Бухала се премества там

Пух се скиташе из Голямата Гора и застана пред това, което някога беше Къща на Бухала. Сега тя никак не приличаше на къща, а на повалено дърво. А щом една къща изглежда така, значи е време да се погрижим да се намери друга.

Тази сутрин Пух беше получил Мистериозно Послание под вратата си, което гласеше: „търся нова къща за Бухала. Така трябва и ти, Зайо“, и докато се чудеше какво е написано там, Зайо дойде и му го прочете.

— На всички оставям по едно — каза Зайо — и им казвам какво е написано, та сега всички търсят. Много бързам, довиждане! — И той побягна.

Пух го последва бавно. Предстоеше му много по-важно нещо, отколкото да търси нова къща на Бухала. Трябваше да съчини Пухова песен за старата му къща. Защото беше обещал на Прасчо много, много отдавна. И оттогава винаги, когато го срещаше, Прасчо всъщност нищо не казваше, но веднага разбираш защо. И ако някой споменеше за Тананикане или Дървета, или Връв, или Нощни Бури — върхът на нослето на Прасчо порозовяваше и той бързо заговаряше за съвсем друго нещо.

„Но никак не е лесно — каза си Пух, като гледаше това, което някога беше Къщата на Бухала, — защото Поезията и Тананикането не са неща, които можеш да вземеш, те са неща, които те вземат. Единственото, което можеш да направиш, е да отидеш там, където те ще те намерят.“

Зачака ги с надежда…

„Добре, каза Пух след дълго чакане, почвам: «Тука лежи дърво, защото наистина лежи, и сега ще видя какво ще стане.»“

Ето какво стана:

Падна дърво, дърво, в което
живейше Бухала. Да — ето,
ний бяхме с Прасчо гости там, —
зачу се пукот — „трам… трам… трам“…
И преобърна се небето.
Бушуващият Бесен Вятър
съборил долу на Земята
това дърво… та ни затисна
и всеки, всеки от нас писна,
кой под кресло, кой под кревата.
И само Прасчо (Прасчо!), да,
видял над себе си врата,
посочи я и каза вещо:
„Кураж! Кураж! Измислих нещо:
Там има цепка във вратата.
Ако намерите въже — то
аз самият по въжето
през тази цепка във вратата —
там, дето пише «ЗА ПИСМАТА» —
ще се измъкна… под небето!“
И Прасчо го направи! (Прасчо!)
Той изкатери се безстрашно
чак горе, цепката намери
и с много труд, бос, без шушони
през нея се изтирбушони.
Главата… след това краката… —
и се измъкна през вратата!
О, храбър Прасчо (Прасчо!) ти
трепна ли? Мигна ли ти? Хич!
Ти се бори за всеки инч,
след туй се втурна из гората:
„На помощ! Бухалът! Елате
за Бухала и Мечо Пух!“
И скоро другите те чуха,
дойдоха всички тичешката.
За Прасчо пейте! Пейте в рими!
Отвориха те този пън
и Аз, и Бухала — навън
измъкнахме се невредими!
Спаси ни Прасчо — не е сън!
Пей! Пейте, хей!
За Прасчо: „Хей!“
„Хей!“

„Ето я — каза Пух, след като си я изпя три пъти. — Тя стана различна от това, което си мислех, но такава си дойде. Сега трябва да отида да я изпея на Прасчо.“

ТЪРСЯ НОВА КЪЩА ЗА БУХАЛА. ТАКА ТРЯБВА И ТИ, ЗАЙО.

— Какво е това? — попита Ийори.

Зайо обясни.

— Какво е станало със старата му къща?

Зайо обясни.

— Никой не ми е казвал — каза Ийори. — Никой не ме осведомява! Стават седемнадесет дни до Петък, откакто никой не е приказвал с мене.

— Положително не са седемнадесет дни…

— С Петъка — обясни Ийори.

— Но днес е Събота — каза Зайо. — И пак стават единадесет дни. А само преди седмица аз бях тук.

— Но без разговор — каза Ийори. — Нямаше първо единия, а после другия. Ти каза само „Здравей“ и