— Ако някой иска да ръкопляска — каза Ийори, когато прочете това, — сега му е времето!
Всички изръкопляскаха.
— Благодаря ви — каза Ийори. — Неочаквано й Приятно, при все че не много бурно.
— По-хубаво от мойто! — каза Пух с възхищение. И той наистина мислеше така.
— Да — скромно обясни Ийори, — такова ми беше намерението.
— Ризолюцията — каза Зайо — гласи: всички да се подпишем и да го занесем на Кристофър Робин.
И то беше подписано: Пух, Бух, Присчо, Еор, Зайо, Кенга, Голямо Петно, Малко зацапано. После всички заедно отидоха при Кристофър Робин да му го поднесат.
— Здравейте всички — каза Кристофър Робин. — Здрасти, Пух!
Всички отговориха „Здравей!“ и изведнъж се почувстваха тъжни, защото това „Здравей“ звучеше като сбогом, а никак не им се искаше да мислят за това сега.
Те застанаха наоколо и чакаха някой да започне, побутваха се един друг с лакът и си казваха „почакай“ и постепенно Ийори беше избутан най-отпред и всички се струпаха зад него.
— Какво има, Ийори? — попита Кристофър Робин.
Ийори си размаха опашката за кураж и започна.
— Кристофър Робин — каза той, — ние дойдохме, за да ти кажем… да ти поднесем… то се нарича… написано е от… но ние всички… защото чухме, искам да кажа, че всички знаем… е, добре, сам виждаш, че… ние… ти… е, за да бъда колкото може по-кратък — е това е, което е!
Той му подаде поемата, после се обърна гневен към другите и каза:
— Всички сте се струпали в тази Гора. Няма вече Място. Никога през живота си не съм виждал такава Върволица и всеки не на мястото си! Не виждате ли, че Кристофър Робин иска да бъде сам? Аз си отивам! — И той прегърбен се отдалечи.
Без да им е ясно защо, всички един по един предпазливо се отстраниха и когато Кристофър Робин прочете Поемата и вдигна глава да каже „Благодаря“, само Пух беше останал.
— Това ще ми служи за утеха — каза Кристофър Робин, сгъна листа и го пъхна в джоба си. — Ела, Пух. — И тръгна бързо.
— Къде отиваме? — попита Пух, като бързаше след него и си мислеше дали това ще бъде някакво Изследване, или Какво да правим сега и нали знаеш…
— Никъде — каза Кристофър Робин.
И така те тръгнаха нататък и след като повървяха малко, Кристофър Робин попита:
— Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?
— Ами — каза Пух — какво обичам най-много… — И той се спря да помисли, Защото, при все че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза: „Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: «Какво ще кажете за нещо малко?», и аз да кажа: «Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?», и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят.“
— И на мен това ми харесва — каза Кристофър Робин. — Но най обичам да правя Нищо.
— Как го правиш Нищото? — попита Пух, след като дълго се чуди.
— Ами когато някой ти викне — точно когато си тръгнал да го правиш — „Какво ще правиш, Кристофър Робин?“, и ти отговориш: „О, нищо“, и тогава отиваш и го правиш.
— О, разбрах! — каза Пух.
— Ето това, което сега правим, е нищо.
— О, разбрах — каза пак Пух.
— То значи да се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа.
— О! — каза Пух.
Те продължиха да вървят… да си мислят за Това и Онова… и полека-лека стигнаха до едно омагьосано място сред гората — една стръмна височинка, наречена Капитански Мостик, обкръжена от шестдесет и няколко дървета. Кристофър Робин знаеше, че това място е омагьосано, защото никой и никога досега не успяваше да преброи дърветата дали са шестдесет и три, или и четири, дори ако всяко преброено дърво го вържеш с връв!
Понеже мястото беше омагьосано, земята не беше както другаде в Гората — обрасла с папрат и разни храсти, — а покрита с гъста трева, тиха, мека и зелена. Това беше единственото място в Гората, където можеш да седнеш безгрижно, без изведнъж да скочиш и да търсиш друго място за сядане.
Седнали тук, той и Пух можеха да видят целия свят проснат пред тях… чак до небето, и всичко каквото имаше по света, беше с тях на Капитанския Мостик.
Неочаквано Кристофър Робин почна да разказва на Пух за някакви чудновати неща: за хора, наричани Крале и Кралици, и нещо, което се нарича Фактори, и някакво място, наричано Европа, и за остров сред морето, до който не стигат никакви кораби, и как се прави Помпа (ако искаш) и кога Рицарите са посвещавани в рицарство, и какво докарват от Бразилия. А Пух седеше облегнат на едно от шестдесетте и няколко дървета със скръстени лапи в скута и казваше: „О!“ и „Не знам“, и си мислеше колко чудесно би било да имаш Истински Мозък, който да ти разказва разни неща. Полека-лека Кристофър свърши разказа си, замълча и седна да гледа света, и му се искаше това никога да не свършва.
Но Пух, който също мислеше, внезапно каза на Кристофър Робин:
— Сигурно е било нещо Величествено да Седиш на Свещи, както го каза?
— Какво? — лениво попита Кристофър Робин, който в момента се ослушваше в нещо друго.
— Върху кон — обясни Пух.
— А, Рицар?
— О, така ли се казваше? — каза Пух. — Мислех, че е… Но така ли е Величествено като Крал и Фактори, и всичките други неща, за които разказваше?
— Е, не е чак толкова величествено като Крал — каза Кристофър Робин, но понеже Пух изглеждаше разочарован, той бързо прибави: — Но е по-величествено от Фактори.
— Може ли едно Мече да стане Рицар?
