Изчезна. Едва успях да видя опашката ти вече на хиляда ярда далеч по баира, докато обмислях отговора си. Мислех да кажа „Какво“ — но, разбира се, вече беше късно.
— Е, да, но тогава бързах.
— Без Вземане и Даване! — продължи Ийори. — Без Обмяна на Мисли. „Здравей — Какво“ — такъв разговор не довежда до нищо, особено ако едва опашката на другия успееш да зърнеш през втората половина на разговора.
— Грешката е твоя, Ийори. Ти никога не отиваш да видиш никого от нас. Винаги седиш сам в това кътче на Гората и чакаш другите да дойдат при тебе. Защо понякога не отидеш ти при другите?
Ийори остана мълчалив за малко, докато обмисляше.
— Има нещо вярно в думите ти, Зайо — най-после каза той. — Аз ви пренебрегвах. Трябва повече да обикалям наоколо. Трябва да идвам и да си отивам.
— Така трябва, Ийори. Винаги, когато ти се поиска, изтърси се при някой от нас.
— Благодаря ти, Зайо. И ако някой каже на Висок Глас „Неприятно, Ийори идва“ — аз мога да се изтърся обратно.
За момент Зайо остана неподвижен.
— Ах — каза той, — трябва да тръгвам. Много съм зает тази сутрин.
— Довиждане — каза Ийори.
— Какво? О, довиждане. И ако случайно видиш някоя хубава къща за Бухала, обади ни се.
— Ще мисля по този въпрос — каза Ийори.
Зайо си отиде.
Пух намери Прасчо и те тръгнаха заедно към Голямата Гора.
— Прасчо — каза малко свенливо Пух, след като бяха вървели мълчаливо.
— Да, Пух?
— Спомняш ли си, обещах да съчиня Почтителна Пухова Песен за Ти Знаеш Какво?
— Съчини ли я, Пух? — каза Прасчо и нослето му порозовя. — О, да, сигурно.
— Съчинена е, Прасчо.
Розовинката бавно се разпростря и към ушите на Прасчо и остана там.
— Съчинена вече, Пух? — дрезгаво попита той. — За… за… Това Време, Когато? Наистина ли вече е съчинена?
— Да, Прасчо.
Внезапно ръбовете на Прасчовите уши светнаха и той се помъчи да каже нещо, но дори и след като прочисти гърлото си един-два пъти, пак не можа да издаде звук. И Пух продължи:
— С осем куплета е.
— Осем? — проговори Прасчо колкото можа по-безгрижно. — Не ти се случва често да съчиниш осем куплета в едно Тананикане, нали, Пух?
— Никога — каза Пух. — Предполагам, че никога не е чувано такова нещо досега.
— Знаят ли вече Другите? — попита Прасчо, като се спря за момент да отмести една пръчка от пътя.
— Не — каза Пух. — Как предпочиташ — само на теб сега да го кажа или да почакаме, докато намерим всички, и тогава да го кажа?
Прасчо помисли малко.
— Бих предпочел, Пух, предпочел бих да го изтананикаш на мен сега — и — и тогава чак да го из-тананикаш на всички ни. Защото тогава Всички ще слушат, а пък аз ще мога да кажа „О, да, Пух ми го каза вече“ и ще си давам вид, че не слушам.
И така Пух му го изтананика, всичките осем куплета, и Прасчо нищо не каза, само стоеше и целият сияеше. Защото никой досега не беше пял „Хей за Прасчо (Прасчо!), хей“ и всичкото да е за него. Когато Пух свърши, много му се искаше да му повтори един от куплетите, но му се видя некрасиво да поиска. Това беше куплетът, който почваше „О, храбър Прасчо“. Струваше му се много умно да започва така един стих от куплет.
— Наистина ли извърших всичко това? — попита той накрая.
— Виж — каза Пух, — в поезията, в някое стихотворение… е, добре, ти го извърши, Прасчо, щом стихотворението го казва, че си го извършил. И така всички ще узнаят.
— О! — каза Прасчо. — Защото аз… мисля, че аз мигнах малко. В началото. А там се казва: „Мигна ли ти? Хич!“ Та затова питам.
— Ти мигна вътрешно — каза Пух. — И това е най-храбрата постъпка за Толкова Малко Животно.
Прасчо радостно въздъхна и почна да мисли за себе си. Значи беше храбър…
Когато стигнаха до старата къща на Бухала, свариха там всички освен Ийори. Кристофър Робин даваше нареждания какво да правят, а Зайо веднага ги повтаряше, в случай че не са чули, и всички работеха. Бяха взели едно въже и с него изтегляха столове, картини и разни неща от старата къща на Бухала, за да са готови за новата. Кенга малко по-настрана връзваше нещата и викаше на Бухала: „Няма да ти трябва тази стара мръсна покривка за маса, нали, и какво ще кажеш и за този килим, целият е на дупки.“ А Бухала възмутен викаше: „Разбира се, че ми трябват! Зависи как ще подредиш мебелите върху него. И после това не е покривка за маса, а е моят шал!“ А Ру все се пъхаше в купчинката мебели и после го измъкваха заедно с някой предмет и това доста смущаваше Кенга, защото никога не знаеше къде да го търси. Накрая тя се разсърди на Бухала и каза, че къщата му била Позор, цялата влажна и мръсна, и че е било крайно време да се събори. И този ужасен куп гъби, които са пораснали в ъгъла? Бухала учудено погледна там, защото не ги беше виждал, и след това се изсмя късо и саркастично и обясни, че това е неговият сюнгер и че ако има хора, които не могат да познаят един обикновен сюнгер за баня, когато го видят, значи няма какво повече да се говори. „Добре!“ — каза Кенга, а Ру бързо скочи, като викаше: „Трябва да видя сюнгера на Бухала! О, ето къде бил! О, Бухльо! Бухльо, това не е сюнгер, а плюнгер! Знаеш ли какво е плюнгер, Бухльо? Това е, когато един сюнгер стане…“ Но Кенга бързо се намеси: „Ру, миличък!“, защото не може да се говори по този начин на някой, който знае да пише Вторник.
Всички много се зарадваха, когато Пух и Прасчо дойдоха. Спряха да работят, хем да си починат малко, хем да чуят новата песен на Пух. После всички казаха на Пух колко е хубава песента, а Прасчо небрежно каза: „Хубава е, нали? Искам да кажа, като песен.“
— А какво става с новата къща? — попита Пух. — Намери ли си, Бухльо?
— Намери си име за нея — каза Кристофър Робин, като лениво поскубваше тревата, — сега остава да си намери и къща.
— Ще я нарека така — каза Бухала и им показа какво е направил. Беше едно четвъртито парче дъска и на нея беше написано името на къщата:
Точно в този вълнуващ момент нещо се промъкна през дърветата и се блъсна в Бухала. Дъската падна на земята и Прасчо и Ру се наведоха над нея с любопитство:
— О, това си ти — каза Бухала ядосан.
— Здравей, Ийори! — каза Зайо. — Ето те и теб! Къде си бил?
Ийори не им обърна внимание.
— Добро утро, Кристофър Робин — каза той, леко изблъска Ру и Прасчо и седна върху Бухалника. — Сами ли сме?
— Да — каза Кристофър Робин, като леко се усмихна на себе си.
— Казаха ми — новината проникна до моя кът в Гората: влажното местенце там вдясно, което никой не иска, — че някаква Личност търси къща. Аз намерих една за него.
— О, добра работа си свършил — каза Зайо приветливо.
Ийори бавно се извърна към него и после пак се обърна към Кристофър Робин.
— Нещо се вре между нас — каза той със силен шепот. — Но няма значение. Няма да обръщаме внимание. Ако искаш да дойдеш с мене, Кристофър Робин, ще ти покажа къщата.
Кристофър Робин скочи.
