Къщичката в къта на Пух

— Не мога — каза Пух. — Аз съм с лице към пода под нещо, а такова положение е много лошо за гледане към тавана.

— Ама тя е там, Пух!

— Може би Бухала я е преместил — каза Пух. — Просто за разнообразие.

Чу се шум зад масата в другия ъгъл на стаята и Бухала пак беше с тях.

— А, Прасчо — каза Бухала много обезпокоен. — Къде е Пух?

— Не ми е ясно — чу се гласът на Пух.

Бухала се обърна към гласа и погледна неодобрително малката част от Пух, която можеше да се види.

— Пух — строго каза той. — Ти ли направи това?

— Не — смирено каза Пух. — Не мисля.

— Тогава кой го направи?

— Мисля, че вятърът — каза Прасчо. — Мисля, че къщата ти е съборена от вятъра.

— О, така ли е? Мислех, че е Пух.

— Не — каза Пух.

— Ако е вятърът — обсъждаше случая Бухала, — значи не е Пух. Никаква вина не може да му се припише.

С тези любезни думи той хвръкна нагоре да огледа новия си таван.

— Прасчо! — силно пошепна Пух.

— Да, Пух?

— Какво ще ми се припише?

— Каза, че не те обвинява.

— О! Мислех, че той иска… О, разбрах.

— Бухльо — каза Прасчо, — слез и помогни на Пух.

Бухала, който се възхищаваше на пощенската си кутия, пак слезе долу.

Заедно те заблъскаха и задърпаха креслото и след малко Пух се измъкна и можеше пак да се огледа наоколо.

— Хубаво се наредихме! — каза Бухала.

— Какво да правим, Пух? Можеш ли да измислиш нещо? — попита Прасчо.

— Ами тъкмо измислих нещо — каза Пух. — Нещо мъничко. — И почна да пее:

Аз лежах! По корем!
И объркан си мислех за мен:
„Във легло ли съм? Не, не сънувам!“
Лежа аз, лежа. А наум —
тананикам си, ей тъй — без думи,
но не става ни песен, ни шум:
мойта муцуна бе
не под синьо небе,
а разплескана тук, под кревата —
кат на Клоун, на стар Акробат!
Вместо Мече в легло,
това Мече — на зло —
се оказа под тежко кресло,
на носа — със голяма цицина!
Е, кажи ми, наистина,
що е туй, а? И — синявици
на гърба, под гърба, край очите…
Смачкани — даже ушите!

— Това е всичко — каза Пух.

Бухала се изкашля неодобрително и каза, че ако Пух е сигурен, че това е всичко, те могат сега да се заемат с Проблема за Спасението.

— Защото не можем да излезем през това, което по-рано беше врата — каза Бухала. — Нещо е паднало върху нея.

— А как ще можем да излезем? — попита тревожно Прасчо.

— Това е Проблемът, Прасчо, върху който искам Пух да употреби ума си.

Пух седна на пода, който някога беше стена, и се загледа в тавана, който някога беше друга стена, с врата на нея, която някога беше наистина врата, и се помъчи да употреби ума си.

— Можеш ли да излетиш до пощенската кутия с Прасчо на гърба си? — попита той.

— Не — бързо каза Прасчо. — Не може.

Бухала обясни, че са необходими Дорзални Мускули. Той го беше обяснявал вече на Пух и Кристофър Робин и оттогава все очакваше случай да го повтори. Защото това е нещо, което трябва да обясниш поне два пъти, преди да те разберат за какво говориш.

— Защото, виж какво, Бухльо, ако можем да вдигнем Прасчо до пощенската кутия, той ще може да се промъкне през отвора, в който пускат писмата, и после да слезе от дървото и да изтича за помощ.

Прасчо бързо обясни, че напоследък е станал по-голям и вероятно няма да може, колкото и да му се иска. Бухала каза, че наскоро е направил отвора на пощенската кутия по-голям, в случай че получи по-големи писма, затова може би Прасчо ще може. А Прасчо каза: „Но ти обясни, че са необходими… ти знаеш какво.“ и Бухала каза: „Вярно, така че няма смисъл да говорим повече за това.“ И Прасчо каза: „Тогава по-добре е да помислим за нещо друго.“ И веднага почна да мисли.

Но мислите на Пух се бяха върнали в деня, когато беше спасил Прасчо от наводнението, и колко много тогава всички му се възхищаваха. И понеже такова нещо не се случва често, много искаше сега пак да се случи.

И изведнъж, както беше станало и тогава, една идея му дойде.

— Бухльо — каза Пух, — измислих нещо!

— Ето едно пълно, пълно с Идеи и Помагащо Мече — каза Бухала.

Пух се огледа, горд, че са го нарекли пълно и помагащо мече, и скромно каза, че просто случайно му е дошло на ума: връзваш Прасчо с една връв и с другия край на връвта в клюна литваш до пощенската кутия, прекарваш връвта през кутията и сваляш края й долу и ти и Пух теглите силно връвта и Прасчо бавно се издига на другия край. И това е всичко.

— И Прасчо е горе — каза Бухала. — Ако не се скъса връвта.

— Представи си, че се скъса? — попита Прасчо, много заинтересуван от този въпрос.

— Тогава ще опитаме с друга връв.

Не беше много успокоително за Прасчо, защото с колкото и върви да се опитваха да го издигнат, падането му долу щеше да е все същото. Но това, изглежда, беше единственият начин. Затова, след като си спомни колко щастливи часове е прекарал в Гората, без да го теглят с връв до тавана, той смело кимна на Пух и каза, че това е Много Умен пл… пл… пл… Умен пл… пл… План.

— Няма да се скъса — пошепна успокоително Пух, — защото си Много Малко Животно и аз ще съм под тебе. А ако ни спасиш, това ще бъде Много Велико Нещо, за което после ще се говори. И може би аз ще съчиня Песен и другите ще казват, че това, което Прасчо е направил, е толкова Велико нещо, че Възпяваща Пухова Песен е съчинена за това.

Прасчо се почувства много по-добре след тези думи и когато всичко беше готово и той бавно се понесе към тавана, беше така горд, че му се искаше да извика: „Гледайте ме!“, ако не се боеше, че Пух и Бухала ще пуснат своя край на връвта, за да го погледнат.

— Отиваме нагоре! — радостно извика Пух.

— Издигането се осъществява според предвиждането — услужливо отбеляза Бухала.