Една есенна утрин, когато вятърът беше отвял през нощта всичките листа от дърветата и сега се опитваше да отвее и клоните им, Пух и Прасчо седяха на Местенцето за Мислене и се чудеха какво да правят.
— Това, което мисля — каза Пух, — е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Ийори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново.
— Аз пък мисля — каза Прасчо, — мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим.
— Хайде да отидем да видим всички — каза Пух. — Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: „Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка“ — и ти си дошъл — това аз наричам Приятелски Ден.
Прасчо мислеше, че трябва да имат Причина, за да обходят всички, например Търсене на Малчо или Организиране на Експедиция. Ако Пух може да измисли нещо…
Пух можа:
— Ще отидем, защото е Четвъртък — каза той, — и ще пожелаем на всеки Много Щастлив Четвъртък. Хайде, Прасчо.
Станаха. И когато Прасчо пак седна, защото не знаеше, че вятърът е толкова силен, Пух му помогна да стане и тогава тръгнаха. Първо отидоха в къщата на Пух и за щастие Пух си беше у дома тъкмо когато пристигнаха, той ги покани вътре и те хапнаха по нещо. Тогава се упътиха към къщата на Кенга, като се държаха един за друг и се надвикваха с вятъра: „Нали?“ и „Какво?“, и „Не те чувам!“ Най-сетне стигнаха до Кенга, но бяха така шибани от вятъра, че останаха на обяд. Когато пак излязоха, им се стори порядъчно студено, та колкото може по-бързо се втурнаха към Зайови.
— Дошли сме да ти пожелаем Много Щастлив Четвъртък — каза Пух, след като влезе и излезе един-два пъти, за да провери дали може да излиза.
— Защо, какво ще се случи в Четвъртък? — попита Зайо. И когато Пух обясни, Зайо, чийто живот се състоеше само от Важни Неща, каза: — О, помислих, че наистина сте дошли по някаква работа.
Те поседяха само малко… и после продължиха. Вятърът сега духаше в гърбовете им и нямаше защо да викат.
— Зайо е умен — каза Пух замислено.
— Да — каза Прасчо, — Зайо е умен.
— И има Мозък.
— Да — каза Прасчо, — Зайо има Мозък.
Последва дълго Мълчание.
— Предполагам — каза Пух, — че затова той никога не може да разбере някои неща…
Кристофър Робин си беше у дома по това време, защото беше следобед. И толкова много им се зарадва, че те останаха до закуска… след това имаха Почти Закуска — такава, която скоро забравяш, — затова забързаха към Кътчето на Пух, за да видят Ийори, преди да е станало много късно да получат след това една Истинска Закуска при Бухала.
— Здравей, Ийори — извикаха радостно те.
— О! — каза Ийори. — Пътя ли си загубихте?
— Дойдохме просто да те видим — каза Прасчо. — И да видим как е къщата ти. Виж, Пух, тя още стои.
— Знам — каза Ийори. — Много странно. Е, да! Някой трябваше да дойде и да я събори!
— Ние се безпокояхме да не би вятърът да я събори — каза Пух.
— О, предполагам, че за това никой не се е безпокоял.
Те сигурно са забравили.
— Е, ние сме много щастливи, че те видяхме, Ийори. А сега ще отидем да видим Бухала.
— Много добре! Всички обичате Бухала. Преди ден, два той прелетя насам и ме забеляза. Действително той нищо не каза — забележете, — но ме позна. Много приятелско от негова страна. Насърчително.
Пух и Прасчо се повъртяха малко и казаха:
— Е, хайде, довиждане, Ийори — като се стараеха да не личи, че бързат, а всъщност искаха по-скоро да тръгнат, защото ги чакаше дълъг път.
— Довиждане — каза Ийори. — Внимавай да не те отнесе вятърът, Малки Прасчо. Ще ни липсваш. Ще кажат: „Къде е издухан малкият Прасчо?“ Ще искат наистина да знаят. Е, хайде, довиждане. И ви благодаря, че ви се случи да минете край мене.
— Довиждане — казаха Пух и Прасчо за последен път и се втурнаха към къщата на Бухала.
Сега вятърът духаше срещу тях и ушите на Прасчо се опънаха назад като знаменца. Докато воюваше с вятъра, на Прасчо му се стори, че минаха часове, преди да се приютят в Голямата Гора и ушите му отново да се изправят, за да се вслушат с тревога как бушува бурята по върховете на дърветата.
— Представи си, Пух, че някое дърво падне, когато сме под него.
— Представи си, че не падне — каза Пух след внимателно обмисляне.
Прасчо се успокои и след малко те вече чукаха и звъняха, звъняха и чукаха много весели на вратата на Бухала.
— Здравей, Бухльо — каза Пух, — смятам, че не сме закъснели за… исках да зная как си, Бухльо? Ние с Прасчо просто дойдохме да видим как си, защото е Четвъртък.
— Седни, Пух, седни, Прасчо — любезно ги покани Бухала. — Настанете се удобно.
Те му поблагодариха и се настаниха колкото можаха по-удобно.
— Защото, нали разбираш, Бухльо — каза Пух, — ние бързахме, за да бъдем навреме за… да можем да те видим, преди пак да си тръгнем.
Бухала кимна тържествено.
— Поправете ме, ако греша — каза той, — но прав ли съм, като смятам, че вън е много Бушуващ ден?
— Много — каза Прасчо, като тихичко си разтриваше замръзналите уши и мечтаеше да е вече благополучно в собствения си дом.
— Така и мислех — каза Бухала. — Точно в един такъв бушуващ ден като този моят чичо Роберт, чийто портрет виси на стената — от дясната ти страна, Прасчо, — когато се връщал един късен следобед от… Какво става!
Чу се силно пукане.
— Погледнете! — извика Пух. — Часовникът! Махни се, Прасчо, Прасчо, ще падне върху теб!
— Помощ! — извика Прасчо.
Тази страна на стаята, където Пух седеше, бавно се надигаше и столът му почна да се навежда към Прасчовия. Часовникът леко се плъзгаше по корниза на камината, събираше вазите по пътя си, докато те се разпиляха на парчета по онова, което по-рано беше под, а сега се стараеше да се види как ще изглежда като стена. Чичо Роберт се готвеше да стане ново килимче пред камината, мъкнеше със себе си останалата част на стената за килим и се сблъска с Прасчовия стол точно когато Прасчо се канеше да го напусне. За кратко време стана много трудно да си спомниш къде наистина се намира север. После пак се чу силен трясък… всичко в стаята на Бухала трескаво се събра накуп… и настъпи тишина.
В един ъгъл на стаята покривката за маса почна да се гърчи. След това се събра на кълбо и почна да се търкаля по стаята. После подскочи нагоре и надолу и накрая щръкнаха две ушлета. Търкулна се още веднъж по стаята и се размота:
— Пух! — каза Прасчо разтревожен.
— Да? — отговори един от столовете.
— Къде сме?
— Не ми е ясно — каза столът.
— Не сме ли… не сме ли в Къщата на Бухала?
— Струва ми се, защото тъкмо щяхме да закусим и не можахме.
— О! — каза Прасчо. — Как мислиш, пощенската кутия на Бухала винаги ли е била на тавана?
— Там ли е?
— Да, погледни.
