— И аз също!
Тогава двамата започнаха приятелски да се боричкат. И Тигъра, без да иска, събори един или два стола, а Ру събори един нарочно. Тогава Кенга каза:
— Я бягайте оттук!
— Къде да бягаме? — попита Ру.
— Можете да отидете да ми наберете малко шишарки — каза Кенга и им даде една кошница.
Те отидоха до Шестте Елички и започнаха да се замерят с шишарки, докато забравиха за какво са дошли, и като оставиха кошницата под дърветата, се върнаха за обяд.
Тъкмо привършваха обяда си, когато Кристофър Робин подаде глава през вратата:
— Къде е Пух? — попита той.
— Тигре, миличък, къде е Пух? — попита Кенга.
Тигъра взе да обяснява какво се беше случило точно когато Ру обясняваше своята Бисквитена Кашлица и Кенга им казваше, че не бива да говорят едновременно. Затова мина доста време, докато Кристофър Робин разбере, че Пух, Прасчо и Зайо са се загубили в мъглата сред Гората.
— Много интересни са Тигрите — пошепна Тигъра на Ру. — Никога не се губят!
— Защо не се губят, Тигре?
— Просто не се губят! — обясни Тигъра. — Така е!
— Значи — каза Кристофър Робин — ще трябва да отидем да ги търсим, няма как. Ела, Тигре!
— Трябва да отида да ги намеря — обясни Тигъра на Ру.
— Не мога ли и аз да ги намеря? — нетърпеливо попита Ру.
— По-добре не днес, миличко! — каза Кенга. — Друг път!
— Добре! Но ако се загубят утре, ще ме пуснеш ли да ги намеря?
— Ще видим! — каза Кенга.
И Ру, който знаеше какво значи това, отиде в ъгъла и започна да се упражнява сам в скокове, отчасти защото искаше да се упражнява и отчасти защото не искаше Кристофър Робин и Тигъра да разберат колко му е неприятно, че отиват без него.
— Фактически — каза Зайо — някак си сме си загубили пътя.
Те почиваха върху една пясъчна купчина сред Гората. На Пух беше започнала да му омръзва тази пясъчна купчинка и взе да я подозира, че ги преследва. Защото в която и посока да тръгнеха, винаги свършваха върху нея и винаги, когато тя се появеше през мъглата, Зайо казваше победоносно:
— Сега знам къде сме!
А Пух казваше тъжно:
— И аз също!
А Прасчо нищо не казваше. Беше се помъчил да измисли и той нещо да каже, но единственото, което му идваше в главата, беше: „Помощ!“, „Помощ!“ А глупаво беше да кажеш такова нещо, когато имаш край себе си Пух и Зайо!
— Е, добре — каза Зайо след продължително мълчание, което никой не прекъсна, за да му благодари за хубавата разходка, която правиха досега. — Смятам, че е по-добре да тръгнем. В коя посока да опитаме?
— Какво ще стане — каза бавно Пух, — ако, щом тази купчинка изчезне от погледа ни, ние пак се мъчим да я намерим?
— Каква полза от това? — Зайо вдигна рамене.
— Ами… — каза Пух — ние търсим дома си и не го намираме. Затова мисля, че ако започнем да търсим Купчинката, ние ще сме сигурни, че няма да я намерим, и това ще бъде Много Хубаво, защото тогава може да намерим нещо, което не търсим и което може би ще бъде това, което наистина търсим.
— Не ми се вижда много разумно — отсече Зайо.
— Да — каза смирено Пух. — Не е. Но ми се струваше разумно, докато го измислях. А сега, когато го казах, като че ли нещо не е така.
— Ако се отдалеча от Купчинката и после се върна, разбира се, ще я намеря! — каза Зайо.
— Да, но мисля, че няма да можеш! — каза Пух. — Тъкмо мислех това.
— Опитай се! — внезапно каза Прасчо. — Ще те чакаме тук.
Зайо се изсмя, за да покаже колко е глупав Прасчо, и изчезна в мъглата. Като извървя стотина ярда, той се обърна и тръгна обратно…
След като го чакаха двадесет минути, Пух и Прасчо станаха.
— Реших — каза Пух. — Сега вече ще си тръгнем за дома.
— Но, Пух — много развълнувано изквича Прасчо, — знаеш ли пътя?
— Не — каза Пух. — Но в долапа си имам дванадесет гърнета с мед и те много отдавна ме викат. Не можех да ги чуя добре по-рано, защото Зайо все говореше. Но ако никой не говори освен тези дванадесет гърнета, мисля, Прасчо, че ще разбера откъде се обаждат. Хайде да вървим!
Те тръгнаха заедно. Дълго време Прасчо не каза нищо, за да не пречи на гърнетата. А после внезапно изквича леко, издаде някакви радостни звуци… защото вече знаеше къде са, но все пак не посмя да го каже на глас, в случай че е сбъркал. И точно когато стана съвсем сигурен и вече нямаше значение дали гърнетата ги викат, или не — чу се вик пред тях и от мъглата изскочи Кристофър Робин.
— О, ето къде сте — каза безгрижно Кристофър Робин, защото се стараеше да не разберат, че се е Тревожил.
— Ето ни — каза Пух.
— Къде е Зайо?
— Не знам — каза Пух.
— Е, нищо! Надявам се Тигъра да го намери. Той като че ли беше тръгнал да ви търси.
— Хубаво! — каза Пух. — Сега трябва да отида у дома си за нещо. И Прасчо също, защото и двамата още не сме… и…
— Ще дойда с вас да ви наглеждам — каза Кристофър Робин.
Той отиде в дома на Пух и дълго, дълго го гледа…
А през цялото това време Тигъра тичаше из Гората и викаше Зайо. И накрая един Много Малък и Жалък Зайо го чу. И Малкият Жалък Зайо хукна през мъглата към гласа, и гласът се оказа на Тигъра. Един Тигър Приятел, един Велик Тигър, един Тигър Голям, един Помагащ Тигър, един Тигър, който прави огромни скокове и ако изобщо скача, скача по най-красивия начин.
— О, Тигре, щастлив съм да те видя! — извика Зайо.
Глава осма,
в която Прасчо прави нещо велико
На половината път между къщите на Пух и Прасчо имаше едно Местенце за Мислене, където двамата понякога се срещаха, когато искаха да се видят. И понеже там беше топло и завет, те сядаха за малко и се питаха какво да правят сега, след като вече са се видели. Един ден, когато бяха решили да не правят нищо, Пух съчини едно стихотворение, за да узнаят всички за какво служеше това местенце.
