не беше се случило да имам друга работа. И така, благодаря ти, Прасчо, и на теб, Пух, разбира се!“
Прасчо се зарадва. Изведнъж разбра, че това, което се готвят да направят с Тигъра, е добро. А щом и Пух, и Зайо ще бъдат с него, то това ще бъде нещо, за което дори едно Много Малко Животно със задоволство ще си спомня сутрин, когато се събужда. Сега оставаше въпросът къде да загубят Тигъра?
— Ще го заведем на Северния Полюс — каза Зайо, — защото тогава беше една много дълга експедиция, докато го открием, а сега ще бъде много дълга експедиция, докато Тигъра не го открие.
Беше ред на Пух да се зарадва много, защото той пръв беше открил Северния Полюс, и сега — като отидат там — Тигъра ще види надписа: „Открит от Пух. Пух го намери!“, и тогава ще разбере — което може би досега не е разбрал — какъв вид Мече е Пух. Такъв вид Мече!
Решено бе да тръгнат на другата сутрин.
Зайо, който живееше близо до Кенга, Ру и Тигъра, още сега щеше да отиде да попита Тигъра какво смята да прави утре, защото, ако няма нищо друго предвид, какво би казал за една експедиция, като вземат и Пух, и Прасчо с тях? Ако Тигъра каже „да!“, всичко ще е наред, но ако каже „не!“…
— Няма да каже „не“. Оставете това на мен! — каза Зайо и делово се запъти нататък.
Следващият ден беше съвсем различен ден. Вместо да бъде слънчев и топъл, беше мъглив и студен. За себе си Пух не се безпокоеше, но си помисли колко мед пчелите няма да могат да съберат в такъв ден! Когато денят биваше мъглив и студен, Пух винаги ги съжаляваше. Той каза това на Прасчо — когато Прасчо дойде да го повика, — но Прасчо каза, че не е мислил за пчелите сега, а за това, колко студено и ужасно ще бъде да си загубен цял ден и цяла нощ сред Гората. Но когато той и Пух отидоха у Зайови, Зайо каза, че това е точно ден за тях, защото Тигъра винаги тича пред всички, и в момента, когато се изгуби от погледа им, те ще забързат в обратна посока и той вече никога няма да ги види.
— Никога ли? — разтревожи се Прасчо.
— Не! Само докато го намерим пак, Прасчо. Утре или някой друг ден. Хайде, той ни чака.
Когато стигнах къщата на Кенга, те завариха Ру също да ги чака, защото беше голям приятел на Тигъра. И това ги постави в Много Неудобно положение. Но Зайо пошепна на Пух, прикривайки с лапа устата си: „Оставете това на мен!“, и отиде при Кенга.
— Мисля, че Ру не трябва да идва — каза той. — Особено днес!
— Защо не? — попита Ру. Зайо не очакваше, че той го е чул.
— Противен, студен ден! — каза Зайо, като клатеше глава. — А ти кашляше тази сутрин.
— Отде знаеш? — попита Ру възмутен.
— О, Ру! Защо не си ми казал? — погледна го Кенга укоризнено.
— Задавих се с бисквита — каза Ру. — Не беше истинска кашлица!
— Все пак не днес, миличко! Някой друг ден!
— Утре ли? — с надежда попита Ру.
— Ще видим — каза Кенга.
— Ти все виждаш и никога нищо не става! — каза тъжно Ру.
— В такъв ден никой нищо не може да предвиди, Ру — каза Зайо. — Сигурно и ние няма да ходим надалеч, а после, следобед, ние всички ще… всички… А, ето те и теб, Тигре! Хайде, довиждане, Ру! Следобед всички ние ще… Хайде, Пух! Готови ли сме? Добре. Хайде!
И те тръгнаха… Отначало Пух, Зайо и Прасчо вървяха заедно, а Тигъра тичаше в кръг около тях, а когато пътеката стана по-тясна, Зайо, Прасчо и Пух тръгнаха един след друг и кръговете на Тигъра около тях се стесниха и удължиха. И полека-лека, когато храстите станаха много бодливи и от двете страни на пътеката, Тигъра започна да тича напред и назад пред тях и понякога се втурваше към Зайо, а понякога не. И колкото повече се изкачваха, толкова мъглата се сгъстяваше, така че Тигъра често изчезваше и когато вече смятаха, че е далеч, той пак изскачаше и казваше: „Хайде, идвайте!“, и преди да успееш да му кажеш нещо, пак изчезваше.
Зайо се обърна и побутна Прасчо.
— Следващия път! — каза той. — Кажи на Пух!
— Следващия път! — каза Прасчо на Пух.
— Какво следващия? — каза Пух на Прасчо.
Изведнъж Тигъра се появи, скочи срещу Зайо и пак изчезна.
— Сега! — изкомандва Зайо и скочи в една дупка край пътеката. Пух и Прасчо скочиха след него. Те се свиха във високата папрат и се ослушаха. Гората е много тиха, когато спреш и се ослушаш. Нищо не можеха да видят и да чуят.
— Шт! — каза Зайо.
— Тих съм! — каза Пух.
Чуха се стъпки… после пак тишина.
— Ало! — чу се съвсем неочаквано някъде наблизо гласът на Тигъра и Прасчо щеше да подскочи, ако случайно Пух не беше седнал почти изцяло отгоре му.
— Къде сте? — извика Тигъра.
Зайо побутна Пух. Пух се огледа за Прасчо, за да го побутне, но не можа да го намери. А Прасчо, заврял глава в мократа папрат, дишаше колкото може по-тихо и се чувстваше много храбър и възбуден.
— Чудна работа! — каза Тигъра.
За момент настъпи тишина и после пак го чуха да се отдалечава. Почакаха малко, докато Гората стана толкова тиха, че им се стори дори страшна. Тогава Зайо се изправи и се протегна.
— Ето! — пошепна той гордо. — Всичко стана както го казах.
— Мислех си — каза Пух — и сега мисля…
— Шт! — каза Зайо. — Недей сега! Тичайте! Хайде! — И те хукнаха обратно. Водеше Зайо…
— Сега — каза той, когато се отдалечиха малко — можем да говорим. Какво искаше да кажеш, Пух?
— Нищо особено. Защо вървим в тази посока?
— Защото това е пътят ни за дома.
— О! — каза Пух.
— Мисля, че е малко по-надясно — каза Прасчо разтревожен. — Ти как мислиш, Пух?
Пух си погледна двете лапи. Знаеше, че едната от тях е дясна. Знаеше, че когато определиш коя е дясна, то другата е лява. Но никога не можеше да запомни как да ги познае.
— Ами… — започна той неуверено.
— Хайде! — каза Зайо. — Зная, че това е пътят!
Продължиха. След десетина минути пак се спряха.
— Много глупаво — каза Зайо, — но за момент си помисли… Да! Разбира се! Тръгвайте…
— Ето ни — каза Зайо десет минути по-късно. — А, не, не сме…
— Сега — каза Зайо още десет минути по-късно — мисля, че се оправихме… или може би сме малко по- надясно, отколкото трябва?
— Забавна работа — каза Зайо, като минаха следващите десет минути. — Как всичко изглежда еднакво в мъглата. Забелязваш ли, Пух?
Пух каза, че забелязва.
— Голямо щастие е, че познаваме Гората така добре! Иначе можехме да се загубим — каза Зайо половин час по-късно и безгрижно се засмя, така както се смееш, когато познаваш Гората така добре, че не можеш да се загубиш.
Прасчо боязливо се изравни с Пух.
— Пух — прошепна той.
— Да, Прасчо?
— Нищо! — каза Прасчо и хвана Пух за лапата. — Просто искам да те чувствам до себе си!
Когато на Тигъра му омръзна да чака другите да го настигнат и когато му стана скучно, че няма кому да каже: „Хайде, идвайте!“, той реши да се върне. И забърза към дома си. И първото нещо, което Кенга каза, като го видя, беше:
— Ето го добрия Тигър! Идва си навреме за Лекарството за Усилване! — И му напълни лъжицата. Ру гордо каза:
— Аз си го изпих вече.
Тигъра глътна своето и каза:
