бъдат отделени от обществото. Но човек може да изпитва състрадание към злото, без да му се поддава. В сраженията можеш да състрадаваш на враговете си, дори когато битката е на живот и смърт.
— Но защо да изпитваме състрадание към жестоките и презрените? Защо да не мразим онова, което е омразно?
— Това е важен въпрос и заслужава ясен отговор — отговор, който трябва да намериш сам. Но обърни внимание на това: омразата и състраданието са различни видове енергия. С коя от тях искаш да изпълниш своя свят?
— Не мога да споря с теб, когато заемаш позицията на добрата воля — отвърнах аз, — но ми е все така трудно да бъда благ към фанатиците и мъчителите на деца.
— Никога не съм казвала, че състраданието е лесно! — каза тя. — Но, лесно или не, законът диктува да подчиняваш действието си на любовта и разбирането, а не на омразата и невежеството. За да постигнеш това, е необходим скок към един по-широк кръгозор, към осъзнаването на факта, че Вселената, в която живееш, е едновременно загадъчна и справедлива. Тази дълбочина на разбирането произтича от интуитивното прозрение за присъщата на Вселената разумност. Без значение дали постигаш това разбиране чрез наблюдение, разсъждение или религиозна вяра, в крайна сметка откриваш, че в света на природата нямаш нито приятели, нито врагове, а само учители.
— Излиза, че човек трябва да е светец, за да се придържа към този закон.
Тя ми отговори с усмивка:
— Законът на Състраданието кротко изисква да се издигнем над нашите ограничени възгледи. Това понякога може да бъде изключително трудно. Затова помни, че състраданието започва със самия теб. Бъди внимателен и търпелив. Всички ние имаме многобройни мисли и чувства — и положителни, и отрицателни — които се пораждат в ума и сърцето ни. Не е необходимо да бъдеш светец, но вместо да се поддаваш или да се бориш с отрицателните мисли, остави състраданието да ги отнесе с вълна от обич и разбиране.
— Продължавам да си мисля, че човек трябва да е безгрешен, за да постигне това.
Жената мъдрец стана и закрачи. След това отново се обърна към мен.
— Спомняш ли си да си участвал в разгорещен спор, когато си се чувствал обиден, измамен и изпълнен със завист?
— Да — отвърнах аз.
— Върни се към този момент — рече тя — и почувствай болката и гнева.
— Добре, Направих го.
— Сега си представи, че в разгара на тази разпалена препирня, човекът, с който спориш, изведнъж се хваща за сърцето, надава вик и се строполява мъртъв в краката ти.
— Боже мой — казах аз, представяйки си картината.
— Къде е гневът ти сега? Къде отидоха завистта и ревността, негодуванието и болката ти?
— Изчезнаха — отвърнах аз. — Но… но какво би означавало, ако смъртта на човека ми донесе радост? Ами ако се окаже, че не мога да му простя?
— Тогава прости на себе си за това, че не можеш да му простиш. И в това опрощение ще намериш състраданието, което лекува болката от това, че си човешко същество. За да извикаш опрощението, когато ти е нужно — добави тя, — помни, че трябва да си представиш как твоят приятел, любим човек или враг лежи мъртъв в краката ти, както самият ти един ден ще лежиш в краката на Духа. Тогава ще видиш нещата с други очи, защото смъртта е великият балансьор. Ние всички ще напуснем този свят и ще се разделим с онези, които обичаме. Всички изпитваме надежда и отчаяние. Всички имаме мечти и загуби. Всички сме вплетени, без да знаем как, в мистерията на живота, и правим най-доброто, на което сме способни.
— Може би това е имал предвид Платон, когато е написал: „Бъдете добри, защото всеки, когото срещате, води някаква люта битка“.
— Да — каза жената мъдрец. — Сега разбираш. — След това отиде до леглото си от листа и легна. Продължих да я наблюдавам под гаснещата светлина на огъня, докато последните въглени трепнаха и изтляха.
Законът на вярата
Да се довериш на Духа
Вярата дава смелост на душата да отиде по-далече, отколкото стига погледът.
Когато се събудих, нея я нямаше и не знаех дали ще се върне. Скочих бързо на крака, излязох навън и се огледах, но я нямаше никъде. Не открих дори и следите й. Минутите се нижеха и над ума ми се спуснаха съмнения като тъмни облаци. Съществуваше ли тя наистина, или бях сънувал някакъв чуден сън? Не, разбира се, че не. Всичко бе реално, добро и истинско.
След това погледнах към гората и я зърнах да стои под хладните утринни сенки до три сърни — една кошута и двете й малки. В този момент тя изглеждаше като една от тях, сърна в човешки вид. Почувствах се като натрапник. Те се обърнаха едновременно и ме видяха. Сърната отстъпи към укритието на дърветата и се изгуби, а жената маг тръгна към мен.
— Искам да ти покажа нещо — каза тя и ми даде шепа ранни къпини. — Сърната ги харесва, но на теб могат да ти се сторят горчиви. — Оказа се права. Въпреки това обаче къпините заситиха глада ми и ме изпълниха с усещане за лекота и жизненост. След това потеглихме на сутрешен преход. Спрях се само да пия вода с шепи от един малък водопад и след това я последвах. Крачехме в ритъм по билото на неголям тревист хълм, покрит с килим от пъстри цветя — червени, жълти, яркосини.
— Отварянето на цветовете под утринните лъчи ми напомня за Закона на Вярата — каза жената мъдрец.
— Това закон за религията ли е? — попитах аз.
— Вярата не изисква да се уповаваме на някакъв външен Бог, а просто да вярваме в цветята — каза тя усмихната. — Но ако някой умее да цени цветята, той несъмнено цени и Бог, не като вярване, а като чувство на удивление и тайнство. Законът на Вярата се отнася до упованието ни в любовта и разумността, които действат в нас и в цялото сътворение.
— Е, честно казано, аз не вярвам на всеки срещнат.
Жената мъдрец се засмя.
— Вярата не е сляпа. Ние всички познаваме хора безчестни и опасни и затова трябва да бъдем силни и бдителни в този свят. Ето защо един арабски мъдрец някога казал: „Уповавай се на Аллах, но си вържи камилата.“
— Практикуването на Закона на Вярата не означава да се надяваш, че всички хора постъпват така, както трябва. Той има едно по-висше и по-трансцедентално значение. Вярата е осъзнаването, че Духът работи чрез и във всеки един от нас, във всеки човек и обстоятелство. Вярата е също и убеждението, че каквото и да се случва, то служи на една по-възвишена цел, дори и на пръв поглед да не изглежда така.
— Това е някаква хипербола, нали? Особено в случаите на лична трагедия.
— Вярата е една от най-големите хиперболи, един от най-големите скокове, на които е способен човек. Защото, за да можеш да продължиш нататък, имаш само вярата си.
— Как тогава да направя този скок?
Жената мъдрец се отпусна на земята, подобно на лист върху тревистия хълм, и ме попита:
— Какво би направил, ако изведнъж научиш с абсолютна сигурност, че чрез теб и всички останали действа Висша Разумност за общото благо на човечеството? Че всяка наслада и всяко изпитание си имат
