Законите на Духа (Мощни истини за изграждането на живота)

Спускането ни надолу вървеше по-бързо от изкачването, но аз бях толкова унесен в мислите си, че почти не забелязах това. Къде отивахме? Какво щяхме да правим след това? Щях ли да успея да запомня казаното от нея? Кога щях да се прибера у дома? Щях ли да я видя отново утре?

Като че ли в отговор на тази моя погълнатост, тя каза:

— Изглеждаш замислен. Сега може би е моментът да опиша Закона на Настоящето. Да — разсъждаваше тя, — сегашният момент винаги е добър. — Жената мъдрец посочи хълмовете под нас и попита: — Виждаш ли как слънцето огрява онази поляна с нарциси… ей там, на фона на яркозелената трева? За мен те са толкова красиви, колкото всяко произведение на изкуството, в който и да е музей по света. — Ние вървяхме в мълчание, докато здрачното небе се къпеше в различни отсенки.

Няколко минути по-късно, след като заобиколихме стената от познатите ни вече големи скални блокове, колибата изплува пред погледите ни. Жената маг отвори тръстиковата врата и отново ме покани да влезна. Тя бързо стъкми огъня и пламъците запращяха. След това се изправи и се извини, че й се налага да излезе навън. Предположих, че отива до тоалетната, както самият аз бях направил преди малко.

Минутите се нижеха, но тя все не идваше. Започнах да се въртя неспокойно, чудейки се кога ли ще се върне и как ще намеря пътя за дома в тъмното, ако изобщо дойдеше ред да си ходя тази вечер. Реших, че мога да спя и на открито сред хълмовете. Времето беше хладно, но не и студено, а семейството ми нямаше да се върне до понеделник следобед. Дотогава имаше още два дни.

Случилото се след това беше толкова странно, че се запитах дали изобщо мога да се доверя на сетивата си. Вместо жената мъдрец, в колибата се вмъкна една огромна котка. Тя се движеше така, сякаш знаеше точно къде отива. Козината й бе тъмна и лъскава. Отчасти беше сиамка, но в нея имаше нещо и от… жената маг. Казвам това, защото в следващия миг осъзнах, че котката ми говори — не с устата, а с ума си. Гласът й беше като този на домакинята ми, но по-тих. Седеше изправена на предните си лапи, както обикновено правят котките, известно време се взираше в мен и сетне заговори делово:

— Замислял ли си се някога над парадокса на времето? — попита тя и после близна козината на рамото си с изящно движение.

— Като че ли не — отговорих аз с усещането, че се случва нещо много причудливо. — Не и след последния роман за пътуване във времето, който четох.

Гласът й отново отекна в ушите или в ума ми:

— Времето се простира между миналото и бъдещето, без те да имат каквато и да е обективна реалност. Времето е условност на ума, езиково понятие, обществена конвенция.

— Искаш да кажеш, че времето съществува, просто защото ние твърдим така?

— Именно — прошепна тя. — То е като филм на собствения ти живот, който се състои от отделни кадри, прелитащи пред някакъв обектив. Всеки кадър е мястото, където съществуваш в настоящия миг, но кадрите създават илюзията, че се движат. Можеш да проектираш ума си в онова, което наричаме минало и бъдеще, но не можеш да живееш в друг момент освен в сегашния. Аз и подобните ми сме господари на настоящия миг. — След като каза това, тя се изпъна, легна грациозно и се зае да ближе козината си.

Замислих се над думите й. Винаги бях харесвал котките въпреки надменното им чувство за превъзходство. И колкото и смахнато да звучеше, че съм научил Закона за Настоящето от една котка, в същото време това ми се струваше напълно уместно. Нито една от познатите ми котки не бе обръщала голямо внимание на миналото или на бъдещето. Подобно на най-големите мъдреци, котките живеят в мига.

Голямата сиамка се вгледа в мен внимателно.

— Аз и подобните ми сме царе на настоящето, защото присъстваме изцяло в него, тук и сега. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

— За себе си? Е, да. Аз… понякога им се струва, че съм изцяло тук. Тоест… — Докато заеквах, тя се зае с по-важни неща като например да наблюдава една нощна пеперуда под светлината на огъня.

Сетне продължи, сякаш казаното от мен не заслужаваше никакъв коментар:

— Стореното от теб тази сутрин, вчера или миналата година вече е изчезнало. Има го само в ума ти. Онова, което очакваш, са само твои мечти. Ние разполагаме само с този миг, разбираш ли?

— Разбирам! — казах аз, без изобщо да съм сигурен, че е така.

— Не съм свършила. Наясно ли си, че усещането ти за хода на времето е поредица от спомени и впечатления, които се случват в настоящето? Тъгата по миналото е просто чувство, което се случва сега. Тревогите за бъдещето са реални само в ума ти, в този миг, под формата на образи, звуци и чувства. С други думи, миналото и бъдещето се случват сега, докато ги сътворяваш самият ти.

Подтикнат от неясното желание да си придам някаква важност, аз казах:

— Ако това е Законът на Настоящето, той ми изглежда доста абстрактен.

— Времето е абстракция — отговори тя. — В същото време обаче ти можеш да прилагаш този закон в практичен план, за да прогониш съжалението, грижите и объркаността. Способността ти да пренасочваш вниманието си към настоящия момент расте с практиката. Някой ден може би ще се научиш да правиш това като мен, съвсем непринудено.

Отказах се да си придавам важност. Думите на котката звучаха разумно. А и тя несъмнено владееше онова, на което ме учеше. После за кратко мислите ми се зареяха и аз погледнах към вратата. Къде беше жената мъдрец? Трябваше вече отдавна да се е върнала.

— Хе-е-е-й! — чух гласа на котката, който ме върна бързо в реалността. — Разбираш ли как Законът на Настоящето може да промени живота ти завинаги? „Завинаги“ разбира се, означава сега.

— Вече зная важността на това да живея в настоящето — отговорих аз рязко в опит да запазя част от достойнството си.

— Знаенето и правенето не са задължително едно и също нещо, особено в твоя случай — измърка котката с изключително самодоволен вид. — Винаги, когато имаш някакъв проблем, той е свързан донякъде с миналото или бъдещето. Проблемите ти оживяват в ума и настоящето ти благодарение на вниманието и енергията, които им отделяш, и ти им позволяваш да се разпореждат в главата ти, както намерят за добре. Аз, за разлика от теб, не си пилея деня с тях. Животът е твърде кратък — каза тя и думите й прозвучаха като финален акорд.

Е, благодаря, ваше Височество — отвърнах аз. — Свършихте ли?

— Определено не. Не и преди да разбереш, че миналото и бъдещето не са нищо повече от един лош навик на ума — на твоя ум. Грижите за миналото и бъдещето са като халюцинациите на луд, който чува гласове и вижда създания, обитаващи единствено въображението му. Там настоящето, разбира се, отсъства.

Иронията да чуя това от говореща котка не ми убягна.

— Но колкото по-често забелязваш онова, което правиш — продължи тя, — толкова по-успешно ще преодоляваш този навик или който и да е друг, именно като си припомняш и прилагаш Закона на Настоящето. — Котката спря да ближе козината си и ми посвети пълното си внимание. — Искрено се надявам, че оценяваш Закона на Настоящето, който отделих време да ти обясня. — Без да дочака отговора ми, тя поде отново: — Присъствието в настоящето е като машина на времето, която осветява ума ти, освобождава те от тревогата и поражда един нов начин на живот. С други думи, с негова помощ ще заприличаш повече на мен.

— Нямам търпение да го приложа — казах аз и се засмях.

— Както казах, за да имаш настояще, ти трябва да присъстваш в настоящето, да помниш къде си и в коя точка на времето си. Така ще научиш кой си. Настоящето ни учи, че е важно онова, което правим днес, защото му посвещаваме един ден от живота си. Затова нека този закон да изчисти ума ти от ненужните отломки и да те върне в едно състояние на яснота, простота и вътрешен покой.

— Както е при теб — осмелих се да кажа аз.

— Радвам се, че си го забелязал — измърка тя. — И помни, че колкото и реални или завладяващи да са твоите мисли, ти винаги можеш да се позовеш на Закона на Настоящето и да си напомниш, че съществува