само
— Значи е лесно да намериш котешката си същност?
— В твоя случай може да трябват значителни усилия — каза тя, сетне изви гръб, прозя се и заобиколи огнището, тръгвайки към вратата. — Прегърни този миг, направи спокойно крачка напред и се заеми с онова, което е пред теб. Защото накъдето и да се залута умът ти, твоето тяло винаги остава тук и сега. Когато си твърде припрян, намери покой в настоящето. Поеми си дълбоко въздух и се върни тук и сега. — Котката още веднъж се опъна с наслаждение и без да каже нито дума повече, излезе навън.
Почти веднага след това се появи жената мъдрец, седна, но не ми даде никакво обяснение.
— Докъде бях стигнала? — каза тя. — А, да, говорихме относно Закона на Настоящето.
— Мисля, че обсъдихме този въпрос доста нашироко — рекох аз. Не бях сигурен, но ми се стори, че очите й ме гледат някак насмешливо. — Къде беше все пак? — попитах аз.
— О, навън, наслаждавах се на свежестта на нощния въздух… Бях се облегнала на задната стена на колибата, точно до теб.
— Но… почакай малко, ти ли беше…? — Дори не си направих труда да довърша въпроса си. Просто гледах как жената маг важно взима един малък чайник, окачен на стената на зелена пръчка, и го слага на огъня, пускайки вътре няколко листа от чай. Запитах се дали двамата ще разговаряме през цялата нощ, но след това пропъдих тези мисли и се отдадох на мига… и на чая, който се оказа превъзходен.
Законът на състраданието
Пробуждането на човечността
Да нахраниш гладния, да простиш обидата и да обичаш врага си — това са велики добродетели. Но ако, да речем, открия, че и най-окаяният от просяците, и най-наглият от престъпниците са у мен; че очаквам милостиня от собствената си доброта; че самият аз съм врагът, който трябва да бъде обичан — тогава какво?
Гледах над малкия огън и виждах пламъците да се отразяват в очите на жената маг. Огряното й от светлината лице изглеждаше лишено от възраст с изключение на няколкото бръчици около очите й. Предположих, че причината за тях бе насмешливата й природа. Тя често се усмихваше и дори когато изглеждаше много сериозна, под повърхността долавях характерното й чувство за хумор и проницателност.
След като поседяхме известно време в мълчание, взирайки се в горящите въглени, тя ми предложи да излезем навън, за да науча Закона на Състраданието. Станахме едновременно и излязохме.
Огледах се в почуда. Някакво промяна ли беше настъпила отново навън, или това беше трик на лунната светлина? Пред нас се простираше равнина с достатъчно дървета, които да ни скрият от подобния на мъгла дъжд, под който натрупалия се през деня прах постепенно се слягаше. Носеше се приятно ухание на дървесна кора и листа, смесени с пръст и трева.
— Всичко е толкова живо — забелязах аз.
— И наистина е живо — отвърна тя, докато галеше грубата кора на едно близко дърво. Под светлината на растящата луна издигащите се хълмове бяха извивките по тялото на Земята. — Накарай ума си да полети далеч отвъд тези възвишения — продължи жената маг. — Достигни океаните, фиордите, вулканите, рифовете, високите планини и морските дълбини, всички те гъмжащи от живот. Това са плътта и костите, кръвта и духът на Земята, нашата майка.
Тя вдигна пръст, за да ми покаже една малка бълха, която подскочи и се изгуби.
— Ако си бълха — каза водачката ми, — и си на гърба на слон, ще виждаш само гора от големи косми, растящи навсякъде около теб, и няма да имаш никаква представа къде точно се намираш. Но ако подскочиш високо и погледнеш надолу, ще откриеш, че си живял на гърба на живо създание. Точно това се случи с космонавтите, които първи се издигнаха в космоса. Когато напускаха Земята, те бяха учени и пилоти, а когато се върнаха — мистици, защото бяха зърнали самотната, величествена, свещена, синьозелена, жива, дишаща планета. Това видение извиква смирение и заедно с него чувство на страхопочитание и състрадание, което се пренася във всекидневния ни живот.
— По същия начин, по който можеш да откриеш равновесието в чаплата и усета за настоящето в една котка, ти можеш да научиш Закона на Състраданието от Земята, чиято кожа тъпчем, чиито дървета сечем и горим, чието живо богатство експлоатираме, без дори да се замисляме за действията си, без да й поискаме позволение или да й благодарим. — Жената маг се загледа в нощното небе.
— В продължение на много векове аз разговарям със Земята. Познавам сърцето й и ти казвам, че тя разбира всичко по един толкова дълбок и мъдър начин, че очите ти биха се напълнили със сълзи, ако можеше само да се докоснеш до пределите на нейното състрадание. Земята ни прощава, защото знае, че ние сме плът от плътта й — ние сме част от нея, която все още се учи и расте.
— И затова ще те попитам за следното — каза тя и приклекна на земята. Сетне гребна шепа плодородна пръст с двете си ръце и я остави да се изсипе между пръстите. — Ако Земята може да ти прости за грешките, можеш ли ти сам да простиш на себе си и да предложиш на другите същото състрадание?
Легнах по гръб и вдигнах очи към звездното небе.
— Май не ме бива много в състраданието.
— Не си съчувстваш и сам, нали? — попита тя тихо.
— Не, мисля, че не.
— Точно оттам трябва да започнеш. Колкото повече обич и доброта даваш на себе си, толкова повече ще имаш и за другите. — Тястана и влезе обратно в колибата. Последвах я. Взряна в мен над пламтящия огън, докато светлината проблясваше в очите й, жената мъдрец ми разкри същината на този закон.
— Дошло е времето, Страннико, да видиш себе си и другите по нов начин, необременен от преценките и очакванията, които стоят между теб и света. Дошло е времето да разбереш, че всички ние — и приятели, и врагове — даваме най-доброто от себе си в границите на нашите разбирания и възможности.
— Някога поетът Руми написа: „Някъде отвъд идеите за правене на добро и зло има едно поле. Ще те срещна там. Когато душата лежи сред онази трева, светът е твърде пълен, за да говорим.“ Руми е написал тези думи, защото е разбирал, че съденето е човешко изобретение, че Бог е тук не за да ни съди, а да ни даде средствата, с които да се учим от своите грешки, така че да можем да растем и да се развиваме. — Жената маг се извърна към мен и ме попита:
— Ако можеш да повярваш в това, че Бог не ни съди, защо е необходимо да съдиш другите?
— Опитвам се да не ги съдя — отвърнах аз, — но как да постъпваме тогава с насилниците и жестоките хора?
— Законът за Състраданието не е произволен, нито условен — каза тя. — Знаем, че на този свят има дълбоко неспокойни и разрушителни души и че онези, които не знаят покой, са склонни да не дават покой и на другите. Състраданието не означава да ги оставяме да ни тъпчат и да рушат. Някои индивиди трябва да
