Законите на Духа (Мощни истини за изграждането на живота)

Оставете зад гърба си товара на страха, завистта и негодуванието.

Летете високо върху крилете на разбирането, за да влезете в безграничната Земя на Състраданието.

О, нека не бъдем откъснати, дори и с най-малка преграда да не бъдем отлъчени от закона на звездите. Духът — какво е той, ако не едно силно небе, осеяно с птици, дълбоко небе с ветровете на завръщането ни у дума.

Райнер Мария Рилке

Откъм брега заприиждаха облаци, преваля за кратко и на североизток се появи дъга. Когато спряхме да се порадваме на живописната гледка, жената мъдрец заговори за последния закон, който щеше да сподели с мен, преди да се разделим.

— Законът на Единството — поде тя — е едно особено предизвикателство и за двама ни, защото трансцеденталната му природа го прави разбираем единствено при постигането на едно висше състояние на съзнанието. Затова в началото мога да докосна само ума ти. Но думите ми са семена. Когато покълнат и достигнат до сърцето ти, този закон може да промени живота ти завинаги. Законът на Единството предизвиква Великото Осъзнаване, че ние не сме откъснати един от друг, както изглежда, а всъщност сме Едно Същество, Едно Съзнание.

— Не искам да звуча непочтително — казах аз, — но какво от това? Искам да кажа, какво общо има този закон с ежедневието ни?

— Ще разбереш това съвсем скоро — отвърна тя. — Законът на Единството не може да бъде осмислен лесно от малкото ни его, защото не съвпада с гледната точка на нашето ежедневие. Затова нека най-напред приемем, че на равнището на обичайната ни реалност ние действително имаме отделни тела, умове и емоции. Ако на мен ми хрумне мисъл, тя не се появява задължително и в твоята глава по същото време. Ако изпитвам някакво чувство, при теб може да го няма в този момент. Ако аз нараня пищяла си, ти не чувстваш болката.

— Нали разбираш, Законът на Единството е парадокс — едновременно и верен, и неверен, в зависимост от състоянието на съзнанието ни. Дали сме Едно цяло или множество отделни хора, зависи по-скоро от нашата гледна точка, а не от някаква обективна реалност. Общоприетото схващане ни казва, че сме отделни същества; Висшата Мъдрост твърди, че сме Едно цяло. При една променена гледна точка ние сме едно и също Съзнание, проявено в различни тела, както листата са част от едно дърво. Човечеството обаче пропуска да забележи тази висша истина и се е вторачило в различията между нас, в нещата, които ни разделят. Но ти няма да забравиш това, нали, Страннико?

— Няма да го забравя — казах аз. — Но не съм сигурен, че разбирам всичко.

— Поне направихме първата стъпка. Да видим къде ще ни отведе следващата — рече тя и взе един жълъд от земята. — Ако се вгледаме в този жълъд, ще видим в него „едно нещо“. И въпреки това той е съставен от милиони клетки, молекули и атоми. Малкият атом за нас е една цялост, но той е изграден от множество частици и енергии. Ако проучваме Земята, ние я възприемаме като „една планета“, но в действителност тя се състои от пръст, въздух, огън и вода — включително хилядите видове, милиардите живи същества и безчетните трилиони атоми. И така, какво са жълъдът, атомът и Земята — едно нещо или множество неща? А какво е човечеството?

Нямах отговор. Можех единствено да се замисля над въпроса й.

— Предполагам, че това е парадокс — казах накрая.

— Да — съгласи се жената маг. — И понеже наистина е така, ти можеш сам да избереш как да възприемаш реалността — от една по-стеснена или от по-широка перспектива.

— Нека погледнем на нещата по друг начин — продължи жената маг. — Можеш ли да се съгласиш, Страннико, че езикът отразява най-фундаменталните ни възприятия; че начинът, по който говорим, и думите, които използваме, имат нещо общо с гледната ни точка за реалността?

— Да, като че ли е така.

— Затова, като произнесеш думите „Аз отивам в моята къща“, това изречение има смисъл, нали така?

— Разбира се.

— Въпросното „аз“ е в пряка връзка с „моята“ къща и, разбира се, е нещо отделно от къщата. Така ли е?

— Дотук следвам мисълта ти.

— Е, добре, какъв е смисълът тогава на следното твърдение: „Моето тяло се чувства добре“? „Азът“ тук се отнася до „моето“ тяло. Означава ли това, че „той“ е нещо отделно от тялото?

— Ъ-ъ… никога не съм се замислял. Предполагам, че това е някаква условност на речта — отвърнах аз.

— Да, така е — продължи тя. — Но ти се съгласи, че езикът отразява фундаменталното ни виждане за реалността. И очевидният извод от това изречение е, че „ти“ не си собственото си тяло, а нещо, което „има“ тяло.

— Да, предполагам, че е така.

— Възможно ли е езикът ни да отразява една по-дълбока истина? Да направим още една стъпка нататък. Ако ти не си собственото си тяло, кой си тогава?

— Ами предполагам, че според теб аз съм душа или висша същност, която има тяло или живее в тяло, нещо такова.

— Добре тогава. Какво ще се получи, ако кажеш „моята душа“ или „моята висша същност“? Кой е този „аз“, който се крие зад прилагателното „моята“?

— Ъ-ъ… не знам.

— Възможно ли е „ти“ който говориш чрез тялото си, визирайки „моята“ къща, „моето“ тяло, „моята“ душа, „моята“ висша същност, в действителност да си чисто Съзнание?

— Аз… не зная. Това е парадокс…

— Да, наистина. Замисли се над това. Страннико. Едно Око гледа през милиардите очи, и то е онова Единствено Съзнание на безкрайна Любов и Мъдрост, което ние наричаме Бог. Това съзнание наблюдава как животът се разгръща пред него с благоволение и състрадание, и самото то е Животът. Възможно ли е дори когато се занимаваш с ежедневните си дела, носейки своите копнежи, грижи и мечти, ти да си същото това Съзнание, проявено във всички тези тела, умове, дървета, птици и жълъди?

— Ще ме извиниш ли? — казах аз. — Умът ми всеки момент ще гръмне.

Тя се засмя.

— Точно в това е проблемът! Мозъкът ти не може да го проумее. Можеш само да го почувстваш, а може и да не успееш. Когато това се случи в редките моменти на разширено съзнание, умът ти най-накрая ще се успокои; тогава ще се потопиш в абсолютно блаженство и ще изпиташ истински покой и радост. Но дотогава всичко това са само думи.

Въздъхнах. Имах усещането, че съм пропуснал нещо важно. Исках да изживея онова, за което говореше тя.

И тогава жената мъдрец отново отговори на най-съкровените ми мисли. Тя вдигна брадичката ми и се вгледа в очите ми. Отвърнах на нейния поглед и ми се стори, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко, докато лицето й започна да се променя. Първо видях светлина около нея; сетне стана много стара жена, после безмилостен войн и след това започнаха да се редуват други хора; накрая видях… себе си. Това не беше отражението ми — в този момент връзката ни беше толкова дълбока, че там имаше само едно същество, а не две.

След това се върнах рязко към нормалното си състояние. Седяхме с кръстосани крака на меката трева. Бях зашеметен и онемял.