време, за да осъзнае къде точно се намира. Обърна се към Патрик и видя, че диша спокойно. Олюля се от напористото чувство на благодарност.
— Един момент — извика тихо на посетителя, чакащ от другата страна на вратата. Стана, оправи косите си и ужасно намачканата рокля — кой е?
— Г-ца Джакоба Макфейлън — беше отговорът, изречен гърлено и плътно. — Дойдох за любимия ми капитан, и никой не може да ме държи настрана от него, госпожице, нито ти, нито тъпака Кочран или който и да е друг на този кораб.
Шарлот отвори вратата и видя пълна жена, прехвърлила средна възраст, да стои на входа така настоятелно, както прозвуча. Беше облечена в чиста колосана рокля на икономка, косите й бяха посивели, с едното око не виждаше. Другото й бе кафяво и ярко като птиче око. Тя гледаше Шарлот с раздразнено любопитство.
— Г-н Тревърън заповяда да не бъде свалян на брега, докато опасността не премине — каза Шарлот някак извинително, но отстъпи назад, за да направи път на г-жа Макфейтън, която влезе като огнено божие дихание.
— И без това никога не съм следвала проклетите му заповеди — каза шотландката. Шумно се придвижи до леглото му, вдигна единия от клепачите на Патрик и надникна под него.
— За бога, Джакоба! — избъбри той със сила, която Шарлот не бе видяла откакто се бе разболял — би изплашила човек дори и в смъртта, без да ти мигне окото.
Джакоба кимна мъдро.
— Казах на Кочран как веднага ще дойдеш на себе си, ако само те докосна с ръка и бях права — каза тя и показа към Шарлот — А, я кажи ми, кое е това красиво същество?
Шарлот изпита болка от думите и тона на по-старата жена. Взети заедно, те я накараха да се почувства като бездомен мелез, крастав и вонящ.
Очите на Патрик сякаш за миг затанцуваха, погледна от икономката към Шарлот.
— Това е жена ми — нещо такова. Това е дълга история. Толкова дълга, че не бих имал сили да я разкажа сега. Искам много добре да се грижиш за г-жа Тревърън, Джакоба, независимо какво ще се случи.
Старата жена се обърна и погледна Шарлот с единственото, но и проницателно око.
— Г-жа Тревърън, така ли? Е, другите няма да се зарадват да чуят това, нали?
— Другите? — запита Шарлот.
Патрик навреме притвори очи и отново потъна в дълбок сън.
Джакоба с махване на ръка отбягна въпроса.
— Няма време за такива глупости! Трябва да занесем капитана в собственото му легло, където ще могат да се погрижат за него както трябва.
Не беше минал дори час и Патрик бе поставен на носилка и отнесен на брега в лодка. Шарлот пътуваше с него, взела материалите за рисуване, упорито стоеше плътно до него. Не можеше да не се огледа наоколо, защото и морето, и островът, и небето бяха забележителни с наситените сини, зелени, тъмночервени и златисти цветове.
Папагали и други малки птички добавяха своите замайващи цветове — червени, жълти, розови и бели в едно безкрайно разнообразие. Цветя цъфтяха навсякъде, дори в още по-дръзки краски. Въздухът бе изпълнен със сладък аромат.
Малката лодка се движеше от чернокожи местни жители, които щом стигнаха брега, скочиха в пенестите води и вдигнаха Патрик с носилката, сякаш носеха ковчег. Капитанът не бе напълно в съзнание, но в момент на проясняване изкрещя:
— Джакоба!
Шотландката, която чакаше на брега, пристъпи напред, но нищо в поведението й не показа, че ни най- малко е сплашена от гръмкото повикване.
— Ето ме, капитане — каза тя с достойнство, заслужаващо уважение.
— Дадох заповед — натърти Патрик, като се опитваше да стане от носилката, но не успя — трябваше да остана на кораба, докато отмине опасността от пренасяне на заразата на брега!
— Така е — съгласи се Джакоба — но има много ваши заповеди, за които пет пари не давам, сър, и тази е една от тях. — Тя обърна окото си към двамата мъже, носещи носилката: — Занесете го в покоите му в голямата къща и побързайте. Оставила съм тенджера с моята специална супа да къкри на печката. Колкото по-бързо налеем малко от нея в хранопровода му, толкова по-добре.
Шарлот веднага почувства облекчение и безпокойство. Усети свежа надежда за възстановяването на Патрик, и почти божествена радост, че стъпва на твърда земя. Все пак Джакоба бе сила, с която трябваше да се съобразява, а. Шарлот не знаеше дали по-старата жена й беше приятел или враг.
Тя подтичваше по дълбокия, фин пясък, за да не изостава от носилката. Цялото й внимание бе приковано върху Патрик. Той беше доста отпаднал, скулите по лицето му се очертаваха ясно под кожата, но й се усмихна мигновено, преди отново да потъне в сън.
Къщата на Патрик се издигаше високо на склона, гледаше към тюркоазните води на залива. Беше гигантска постройка с бели гръцки колони, подпиращи покрива на входната веранда. Шарлот беше прекалено изморена, за да се впечатли, макар че стискаше здраво материалите си за рисуване, докато я разглеждаше.
Прекосиха голямата ливада, зелена и подстригана както в Англия. Влязоха през висока, двойна врата.
Подът на входната зала бе покрит с безценен зелен мрамор, а на една от стените имаше гоблен, сигурно датиращ от шестнадесети век. Произведението изобразяваше нимфи в ефирни рокли, излежаващи се около басейн, а Шарлот се зарече да се върне по-късно и разгледа сцената по-отблизо. Беше красив, но нещо в гоблена я тревожеше. Намръщи се, докато се изкачваше заедно с другите по високото извито стълбище.
Покоите на Патрик заемаха цялата предна част на къщата, а огромното легло, с падащата на дипли мрежа против комари гледаше към морето. Три френски врати отделяха стаята от каменната тераса, достатъчно голяма да побере маса и столове и много саксии с растения.
Островитяните свалиха Патрик от носилката и го положиха на леглото както беше с мръсните дрехи. Шарлот постави материалите си за рисуване на една изящна маса със сив мраморен плот, приближи се към него, без да съзнава назрелия сблъсък, тъй като и Джакоба мислеше да направи същото.
— Няма да го оставя сам — каза твърдо Шарлот, когато видя предизвикателството в окото на Джакоба.
Патрик отново бе дошъл на себе си, макар и за малко.
— Шарлот остава — постанови той и Джакоба въздъхна дълбоко.
— Много добре — каза тя, макар да беше ясно от тона й, че съгласието бе против убеждението й. Тя огледа Шарлот многозначително, от горе до долу и накрая каза: — Изглеждаш отпаднала и слаба като малко птиче. Не би била от полза на капитана, ако не си починеш и поукрепнеш, а и една гореща вана не би била излишна, ако нямаш нещо против.
— Би ли имало смисъл, ако имах нещо против? — Шарлот раздвижи изтощени устни и се усмихна.
Джакоба за момент присви очи, а цветущият й смях отслаби напрежението.
— Не, госпожице, както вече сте забелязали. Банята е натам, а аз ще се погрижа за чисти дрехи.
— Имам много рокли на кораба…
Джакоба я прекъсна с поклащане на глава.
— Те няма да свършат работа. Ще изварим каквото можем, но останалите ще трябва да изгорим.
Шарлот не искаше да мисли как красивите, ушити по поръчка рокли ще бъдат хвърлени в огъня, но знаеше, че няма да се поемат ненужни рискове, за да не плъзне епидемията по жителите на острова.
— Какво ще стане с екипажа? Повечето от тях още са болни.
Джакоба говореше разсеяно, явно вниманието й бе насочено към следващата задача, нуждаеща се от умелите й ръце.
— На плажа има стара постройка, хората на капитана ще бъдат настанени и гледани там, докато се уверим, че чумата е отминала.
Шарлот кимна и се отправи към банята. Беше прекалено уморена, за да продължи да мисли.
