— Екипажът… възстановяват ли се?
Патрик не сваляше очи от кораба, обичаше го повече от жена.
— Да — отговори той — няма повече смъртни случаи.
Стаята бе удобна с онази лека, влажна топлина, характерна за тропиците, но въпреки това Шарлот трепереше.
— Защо тогава изглеждаш така зле. Всеки би помислил, че си загубил най-скъпия си приятел.
— Може би съм — отвърна Патрик и тя видя болката да пробягва по чертите на лицето му. Дори изпитостта и липсата на цвят не скриваха аристократичната осанка да чертите му. — Може би съм.
Шарлот погледна неловко към красивия клипер, красящ пристанището.
— Какво говориш? — прошепна тя.
Най-после той обърна индиговите си очи към нея, а тя съзря отчаяние в тях, редом с възвръщащото се здраве и онази арогантност, която обичаше и мразеше.
— Ще има още една жертва на тази проклета чума — каза той със задъхан шепот. След това отново погледна „Чародейка“, сякаш да запомни всяка част, всяко платно и дъска.
Шарлот почувства, че колената й се подкосяват. Покри лицето си с ръце и си спомни думите на Патрик, че ужасната чума бе проникнала дори в дървото на кораба.
— О, не — каза тя. — Не…
— Ще бъде потопена след изгрев слънце — каза Патрик с безизразен глас, погледът му остана с любимата му „любовница“, елегантният кораб, който така вярно бе му служил.
Останалата част на деня премина тягостно. Патрик спа, събужда се и отново спа и се събужда. Винаги когато беше в съзнание гледаше към „Чародейка“, поглъщаше я така жадно, както бе поемал гърдите на Шарлот предишната нощ.
Когато настъпи нощта, Патрик се облече, поне отчасти, като отказва да му се помогне и с усилие излезе на терасата. Хвана се за стената с две ръце. Шарлот бе до него, готова да предотврати падането, ако силите му го напуснеха.
През целия ден малки лодки сновяха между кораба и брега, пренасяха документи, карти, камбани и фитинги, всичко, което можеше да се запази. Сега малките лодки се приближиха до по-големия плавателен съд, осветен с факли.
Качиха се на „Чародейка“, движещите се малки огнени петна им подсказваха това. Корабът беше напоен с керосин от носа до кърмата, както бе заповядал Патрик, след това запален.
Моряците се заспускаха по въжетата, други с викове направо скачаха във водата, докато палубите на горния клипер горяха в пламъци. Шарлот пъхна ръката си в тази на Патрик, пренебрегвайки съпротивата му. Тъмночервените пламъци зализаха мачтите, затанцуваха по такелажа, а накрая обхванаха платната.
Корабът представляваше величествена, но трагична гледка, горящ на фона на тъмното небе, а в отразената от него светлина Шарлот видя една сълза да се търкулва по бледата буза на Патрик, след което се загуби в наболата му брада.
— Викингите имали обичая да изгарят корабите си, когато повече не можели да им служат — след дълго мълчание каза прегракнало той. Най-ужасният рев вече бе заглъхнал. „Чародейка“ беше само скелет в пламъци, едва задържащ се на повърхността.
Шарлот подпря ръка на рамото му, не можеше да спре риданията, напиращи в гърлото й.
— О, Патрик, но това е все едно да наблюдаващ: как любим човек умира — прошепна тя. — Какво ще правиш без нея?
— Не знам — отговори студено той.
Корабът горя почти цяла нощ. Патрик отказа да се прибере от терасата, докато мъчението на клипера не свърши. Когато се наклони грациозно напред и потъна, той издаде тихи звуци, преплетени с искрена печал, обърна се и олюлявайки се влезе вътре.
Сгромоляса се върху леглото, проснат напреки и веднага се предаде в лоното на съня. Нощното бдение го бе изтощило, а Шарлот знаеше, че духът му е потънал в отчаяние. Тя си намери едно малко местенце до него, сложи ръка на гърба му и затвори очи.
Когато се събуди на следващата сутрин разбра, че се намира в компанията на един непознат, който само приличаше на Патрик. Душата, неговата същност, сякаш се бе оттеглила, отстъпвайки място на студената празнота.
— Патрик? — каза Шарлот и седна, тревога стегна гърлото й.
Беше седнал, подпрял гръб на таблата на леглото, гледаше я като че ли беше носеща беда непозната, а не жената, с която се бе борил, любил с пламенна нежност, и дарил с дете.
— Махни се — каза студено той.
Шарлот се изправи, разрошена от съня, объркана и дълбоко наранена.
— Патрик…
Той насочи смъртоносния си, мастиленосин поглед към нея и изръмжа:
— Казах да се махнеш.
Решила, че поне един от двамата трябва да бъде разумен, Шарлот стана с достойнство. С високо вдигната брада каза спокойно:
— Разбирам, че имаш нужда да тъгуваш за „Чародейка“ насаме. — Понечи да докосне с ръка лицето му, но той обърна глава, за да избегне контакта. Тя все пак намери смелост да завърши — Когато разбереш, че имаш нужда от истинска жена, с глава, сърце, ръце и гърди, а не дървена — с мачти и платна, — ще бъда наблизо.
Патрик не каза нищо, но и не погледна към нея. Шарлот изправи рамене и излезе, без да се обърне и погледне назад.
17
Шарлот не желаеше да остане в стаята и да понася мрачното мълчание на Патрик, затова реши да разгледа околностите.
На долния етаж в една голяма слънчева кухня намери г-жа Макфейлън да нарежда парченца банани във форма за сладкиш.
Строгата икономка огледа Шарлот щателно и критично, преди да попита:
— Как е той днес?
Шарлот въздъхна.
— Ще трябва да се утеши, но е меланхоличен — каза тя, но сякаш долови искрица на веселие в окото на Джакоба.
— Ще му мине, госпожице — каза старата жена грубовато. — Капитанът обичаше кораба повече от коя и да е от жените си, има нужда да поскърби за него известно време.
Шарлот подозираше, че фразата „коя и да е от жените“ беше подхвърлена нарочно като стръв и отказа да се хване за нея.
— Бих искала да разгледам къщата и околностите — каза тя, но внимаваше да не прозвучи прекалено сервилно. Не попита дали г-жа Макфейлън има нещо против, а просто се обърна и излезе.
— Внимавай, госпожице, да не се скиташ из захарната тръстика. Там има отровни змии.
Шарлот неволно потръпна. Наистина щеше отбягва полетата, но погледна назад през рамо и каза с надменно пренебрежение:
— Съмнявам се дали някоя змия би била по-отровна от Патрик Тревърън в сегашното му настроение — и отново видя лека усмивка в иначе сериозния вид на Джакоба.
Долната част на къщата беше просторна, елегантна и изчистена както в конструкцията, така и в декора. Стаите бяха в светлина, а през прозорците се откриваше главозамайваща гледка към спускащи се ливади, тропическа зеленина и тюркоазни морета. Шарлот бе поразена от красотата на околностите, освен това външната и вътрешната архитектура сякаш преливаха една в друга.
Чувство на носталгия към дома я обзе. Почувства сълзи да парят в очите й. Не беше идвала на острова преди, но някак душата й си спомняше мястото и копнежа по него.
Откри кабинета на Патрик, който имаше облицовани стени, изпълнени с рафтове и книги с кожени обвивки, както и със скъпи персийски килими, кожени мебели и мраморна камина. Огромното писалище беше
