рамото му, докато я изнасяше от трюма, където лежаха болните.
В каютата им той я съблече и я сложи в леглото. Когато не искаше да се храни, той й даваше с лъжица слаб чай.
— Ако само Лидия беше тук — каза тя, но осъзнаваше, че бълнува, но не можеше да се спре. — Тя би знаела какво да направи…
— Успокой се — каза Патрик. Беше до нея в леглото и я прегръщаше — Само на няколко дни път сме от острова. Там можем да слезем и старата Джакоба ще се погрижи за теб докато укрепнеш.
Думите му нищо не й говореха, но едно разбра, островът бе наблизо. Хвана се здраво за надеждата, че ще го достигнат.
Шарлот спа до обяд на другия ден, събуди се, чувствайки се по-силна. Дори се смути, че се бе поддала изцяло на изтощението и бе позволила на Патрик и другите да видят как рухва.
След като хапна филийка сух хляб и сухи плодове, тя се облече и отиде в трюма да види как са болните. Ако не сменеше Кочран, той нямаше да отиде нито да се нахрани, нито да спи, толкова много неща бяха легнали на него.
Когато стигна трюма, нямаше и следа от първия помощник, но капитанът бе седнал на стол с висока облегалка до леглото на един пациент. Беше заровил глава в ръцете си.
Тя застана зад Патрик, докосна рамото му. Разбираше отчаянието му, разбираше, че се чувства отговорен за екипажа си.
— Вината не е твоя — подчерта нежно тя.
Той внезапно скочи от стола, сякаш пръстите й бяха опарили кожата му и се помъчи да се отдалечи от нея. Бе още гърбом, предстоеше да види лицето му.
— Скоро ще стигнем острова — каза тя с треперещ глас, опитвайки се да му вдъхне същата надежда, която той й бе дал предната нощ.
Патрик се обърна, олюлявайки се леко и махна на Шарлот с ръка да се отдалечи сякаш бе насекомо.
— Утре — потвърди той с нотки в гласа, които тя едва разпознаваше. — Но не ще напусна кораба, докато и последният моряк не е пренесен на брега, а това може да отнеме седмици.
— Но ти каза…
Той най-после се обърна и я погледна, а тя видя болестта да изменя чертите му, като втора същност.
— Казах, че ти ще слезеш на брега и ще го направиш. Да те изпратя там, значи да изложа на риск живота на всеки един от жителите на острова, но друго не мога да направя. Ние ще останем докато премине опасността.
Шарлот пристъпи към Патрик, усещайки какво ще се случи, но преди да го стигне, колената му се подвиха и с трясък падна на палубата. Тя изпищя и падна на гърдите му в ужасна мъка. Кочран и още няколко мъже едва я откъснаха от него.
16
Факли горяха на острова, светеха като златни звезди, посрещащи ги в нощта. За екипажа на „Чародейка“ обаче земята изглеждаше по-скоро от другата страна на рая, отколкото на хвърлей разстояние, защото те не се осмеляваха да напуснат кораба.
Шарлот бе застанала на палубата, изтощена и измъчена от борбата с упоритата болест, която повали Патрик и още много други мъже. С копнеж гледаше блещукащите светлини и сенките на дърветата.
— О, г-н Кочран — каза на мъжа застанал до нея — как копнея за прясна храна и твърда земя под краката. Искам да спя до съпруга си в легло с чисто бели чаршафи, да мириша аромата на цветята вместо вонята на тази чума.
Първият помощник се съгласи и кимна мрачно.
— Да, г-жа Тревърън — каза с въздишка той — понякога изглежда, че двамата с вас сме обречени да плаваме нагоре-надолу по реката Стикс, а сатаната да се надсмива над усилията ни.
Шарлот се отпусна върху перилата, беше вече на предела на силите си. По някакво чудо не бе се разболяла, но Патрик бе в безсъзнание от няколко дни, а не можеше да знае дали нероденото й бебе не бе засегнато от болестта. Нямаше да има покой, докато не усетеше детето да мръдне, и докато баща му не дойдеше на себе си, отново изпълнен с жизненост.
Повдигна нагоре брадичка. Бе решила, че заради мъжа и бебето си, а и заради самата себе си, не ще се огъне. Шарлот плю през борда, яростно стисна юмрук и го размаха силно.
— Това му трябва на дявола — извика тя в мрака. — Луцифер, няма да победиш, върви си обратно в ада, където ти е мястото и ни остави на мира!
Г-н Кочран се засмя, а в гласа му имаше и тъга и развеселеност.
— Наистина ли сте толкова безстрашна, г-жо Тревърън, че бихте извикали и злото на дуел?
— Да — отвърна твърдо Шарлот, но в следващия миг решимостта й малко отслабна. — По-лесно е, когато насреща си имаш някой, срещу когото да се бориш, дори и ако този някой е самият дявол — каза тя на Кочран. Прибра полите си и се обърна, бързо се отправи надолу по стълбите през коридора към каютата на Патрик.
Той лежеше безжизнен, кожата му — сива като смъртта, беше облян в пот в това същото легло, където така жизнено и неуморно бе любил Шарлот. Осветлението беше на свещи, замъглена, погребална светлина, която накара Шарлот да потрепери.
Запали керосиновите лампи една по една и духна свещите. Отиде до леглото и за стотен път започна да мокри с хладка вода лицето и гърдите на Патрик.
— Патрик — шепнеше името му непрекъснато. Той не й отвръщаше дори и с трепване на миглите или помръдване на мускул, но този път отвори очи.
Шарлот не се успокои от това, защото виждаше душата му през тези индигови прозорци, а тя изглежда се оттегляше, отдръпваше се от живота. Сълзи потекоха през миглите й, взе ръката му.
— У дома сме — каза нежно — пуснали сме котва на хвърлей камък разстояние от брега на твоя остров.
— Добре — въздъхна Патрик. За миг събра сили и попита — Добре ли си, Шарлот? Детето…
Тя се наведе и целуна бледото му чело.
— Добре съм, г-н Тревърън, и бебето ти е там, където го остави.
Той се усмихна на думите й, но видът му й късаше сърцето.
— Това е добре — с мъка каза той — а хората? Колко останаха живи?
Инстинктът на Шарлот я караше да спести на Патрик истината, но знаеше, че не може да го излъже.
— Двадесет и шест — отговори тя.
— Четиринадесет са загинали — с мъка каза Патрик. Отново затвори очи, една-единствена сълза се търколи по слепоочието му и блесна в косата му.
Тя стисна ръката му и каза нежно:
— Да, но изглежда, че най-лошото отмина. Петима от заболелите се възстановяват вече.
Патрик отново я погледна.
— Ако умра, погреби ме на билото зад къщата на острова. Джакоба ще ти покаже мястото.
— По-добре е да не умираш, Патрик Тревърън — бързо го смъмри Шарлот, стисна още по-здраво ръката му, страхувайки се да не си отиде в този миг. — Аз и детето ти разчитаме на теб. — Тя доближи ръката му до корема си с надежда да подсили реалността за новия живот, който бяха заченали двамата, макар доказателствата да не се усещаха още.
Той приближи пръстите й до устните си, целуна кокалчетата й, затвори трескави очи и заспа.
Шарлот не пусна ръката му, а я стискаше още по-силно. Горещо се молеше за Патрик, за бебето им, за себе си. Когато не останаха думи неизречени, мечти, надежди, молби, неотправени към всевишния, Шарлот се опъна до мъжа си, чиято душа бе свързана с нейната, и заспа.
Почукване на вратата на каютата я събуди, изправи се вече ободрена от съня, но й бе нужно малко
