През нощта сънува първия си кошмар.
Шарлот се събуди с вик, седна изправена на леглото, опипвайки с ръце, трескаво търсеше Патрик, после се досети с ужас, че го бе прогонила от каютата, а впоследствие той се бе „развел“.
Опита се да си спомни какво се бе случило в съня й, за да го отхвърли като чиста фантасмагория и се успокои, но не можеше нищо да си спомни. Остана само с усещането за обреченост и неизбежен ужас. Усещането дълго не я напускаше докато лежеше, остана дори след като дишането и сърцебиенето й се нормализираха.
Сигурно е от бременността, реши накрая тя, сключи грижливо ръце върху корема си. Лидия беше понякога много сприхава и емоционална, докато беше бременна с нейните деца. Мащехата й също беше сънувала обезпокоителни сънища, веднъж дори беше напуснала разплакана масата, защото Бригъм беше съобщил решението си да гласува за републиканския кандидат за президент.
Шарлот отново въздъхна, въртя се и се мята, опитвайки се да се намести удобно. Липсваше й сгушването в топлата прегръдка на Патрик, усещането, че се обляга на силните му гърди.
Накрая Шарлот заспа от пълно изтощение.
Рано на следващата сутрин прекосяваха Гибралтар. Гледката беше смайваща. Моливът на Шарлот летеше по скицника. Патрик можеше да закотви „Чародейка“ там в оживеното пристанище, колкото поне да сключат брак, но той не направи каквото и да е усилие.
Шарлот го отбягваше, което бе лесно, тъй като той правеше всичко възможно да стои настрана от нея. Мислеше да отиде при него и се опита да установи някакво примирие, но идеята изобщо не бе по нрава й. В крайна сметка той бе арбитърът, обявявайки развода с плясване на ръце.
Все пак Патрик й липсваше, и не само в леглото. Скърбеше за тайния безмълвен език, създаден между тях, за споделения смях и дори за избухналите спорове.
„Чародейка“ се носеше елегантно покрай бреговете на Африка, топлият вятър издуваше платната. Шарлот стоеше до перилата с часове, наблюдаваше тропическия бряг с надежда да открие следи от слон, зебра или лъв. В действителност разбираше, че тези животни можеха да се видят само във вътрешността, но това не й пречеше да продължава да се надява.
Всяка вечер се хранеше сама в каютата и спеше сама в огромното легло. Понякога, когато се прибереше в каютата забелязваше, че Патрик бе влизал да си вземе книга, чисти дрехи или други лични вещи, по през голямата част от времето той успяваше да стои в другия край на кораба.
Кошмарите й продължаваха и всеки път оставяха у Шарлот неясното чувство за надвиснала опасност, въпреки че не можеше ясно да си спомни подробностите, когато се събудеше.
Плаваха в открито море вече десет дни, „Чародейка“ бе поела курс на изток към южните морета, когато откриха първия плъх.
Самият Кочран се бе спънал в трупа му по време на нощната вахта. Гризачът бе изхвърлил почти всичките си вътрешности, а от ушите му още течеше кръв. Това беше прекалено дори за железния стомах на Кочран и той се запрепъва към перилата.
Когато свърши бе премалял и внимавайки да не настъпи отвратителната гадост, лежаща на палубата, побърза да събуди капитана.
Патрик беше в ужасно настроение. Не бе разменил човешка дума с Шарлот близо две седмици, а да не говорим, че не бе споделял леглото й. Противно му беше да спи в тясната кабина, резервирана за евентуален пасажер. Таванът бе доста нисък и непрекъснато си удряше главата.
Беше буден и се утешаваше с чаша бренди, когато се чу удряне по вратата и гласа на Кочран.
— Капитане! Отворете бързо!
Патрик усети стомаха му да се свива от тревога при настоятелността на повика. Кочран беше пътувал и видял много, трудно можеше нещо да го разтревожи.
Патрик вдигна резето и дръпна вратата.
— Боже, Господи, човече, какво е станало? — измърмори той. Не можеше да се каже, че беше пиян, но главата му бе замъглена и не се държеше стабилно на краката си.
— Ела с мен — заповяда Кочран. Въпреки че нощта беше прохладна, нещо нехарактерно за тропическата нощ, капчици пот блестяха по кожата му — Веднага!
— Какво…
— Веднага — настоя първият помощник.
Патрик го последва през коридора, нагоре по стълбите до главната палуба. Застанал на кърмата Кочран взе една от закачените лампи и я насочи към отвратителната гадост от кръв, която някога е била плъх.
Миризмата бе по-отвратителна от гледката. Патрик за миг обърна глава настрана и преглътна острия вкус в устата си.
— Какво ти говори това? — след дълга пауза попита той със снишен глас. — Чума ли е?
Кочран не искаше да се обвързва с предположения.
— Не знам дали е чума, или не, капитане. Това, което знам е, че сме в беда, всички без изключение.
— А Шарлот — прошепна Патрик и за миг затвори очи. — А нашето бебе? Накарай някой да изчисти това нещо и да измие палубата със сапунена луга. Сутринта ще претърсим кораба от край до край да проверим дали има и други.
— Ще има още — Кочран увери своя капитан. Звучеше като човек, говорещ насън.
Патрик вдигна готвача и го накара да възвари вода. След това се върна в каютата си и се изтърка от главата до петите. Не можеше да заличи спомена за болния плъх. Образът му дълго щеше да измъчва съзнанието му.
Когато се изми, той облече чисти дрехи, излезе и веднага се отправи към каютата, в която спеше Шарлот. Тя бе заключила вратата, и въпреки че това беше най-естественото нещо, което една жена можеше да направи на кораб, пълен с мъже, той се ядоса.
Сви едната си ръка в юмрук и заблъска силно, докато дървото потрепери.
Най-после Патрик чу тракането на резето отвътре и вратата със скърцане се отвори леко. Шарлот се взираше през процепа.
— Патрик? — гласът й прозвуча така, сякаш би била по-малко учудена, ако бе срещнала духа на Линколн. — Ка… Какво се е случило?
Той бутна вратата и я отвори, прекрачи прага и втренчи поглед в нея. Тя бе облечена в една от неговите ризи вместо нощница, кестенявата й коса беше пусната и падаше по гърба и раменете. Златистите й очи бяха широко отворени, тревожни, но ако не грешеше, в тях също се четеше и триумф.
Патрик не можеше да й каже за плъха и предполагаемия смисъл на това мрачно събитие. Нямаше смисъл да я плаши докато не е сигурен. Не можеше да каже нищо.
— Липсваше ми — призна дрезгаво той, беше самата истина. Многократно съжаляваше за импулсивния развод, особено в дълбините на нощта, когато така силно желаеше сладката утеха, която само тя можеше да му даде.
Тя скръсти ръце и наклони глава на една страна.
— И ти ми липсваше — призна тя — Но…
Той мислеше за епидемиите, които беше виждал, хора умрели от чума и други странни трески, ширещи се по тропиците.
— Нека само те прегърна — прекъсна я той.
За огромно негово удоволствие Шарлот не го накара да я моли. Тя просто го хвана за ръка и го поведе към леглото им. Умело започна да разкопчава ризата му.
— Изглеждаш ужасно, Патрик — каза нежно тя — Какво те плаши толкова?
Патрик я притегли по-близо, притисна я силно за миг. Бе затворил очи. Не можеше да й обясни, не още. Това, което можа да каже бе само:
— Шарлот!
Само след минути той съблече ризата, събу ботушите и бричовете си и се плъзна в леглото. Шарлот го очакваше, откликна на прегръдката му и се сгуши до него. Сърцето й биеше в същия ритъм с неговото.
— Желая те — каза той след доста време. Очакваше тя да го отблъсне и наругае. Но вместо това
