Шарлот прокара пръсти по стегнатите мускули на корема му, след това обхвана пениса му със силните си пръсти.
Патрик изпъшка в агония на радостно облекчение и страст, забушувала като бурна западна река. Хвана китката й и я възпря за миг.
— Предупреждавам те, Шарлот — задъхано каза той — ако само ще ме възбудиш, спри. Веднага!
Тя го целуна по брадата.
— Каквото и да те тревожи, ще те накарам да го забравиш — обеща му тя.
Така и стана.
На сутринта Шарлот си тананикаше докато се обличаше и си спомняше как бе повела Патрик в ритъм през нощта. Нейната наслада не беше по-малка. За първи път от дни насам кошмарите не бяха я тормозили.
Както обикновено тя закуси в каютата, взе скицника и моливите и се качи на палубата.
Слънцето грееше ярко на приличното на яйце от червеношийка небе, но нямаше никакъв вятър, а водата беше гладка като син лед. Напрежението бе надвиснало над кораба като невидим покров. Когато Шарлот погледна нагоре, тя видя, че платната са съвсем неподвижни.
— Попаднахме в безветрие каза й Типър Дуун, минавайки покрай нея с кофа вряла вода. — Има мъртви плъхове навсякъде. Най-добре ще е да се върнете в каютата и останете там, г-жо Тревърън.
Шарлот изтича, за да го настигне.
— Какво искаш да кажеш с това, че има мъртви плъхове навсякъде? — настоя тя.
Момчето се спря, срещна погледа й. Младото му лице беше мрачно, дори и на фона на златистата прелест на този странен ден.
— Някаква болест, мадам — каза търпеливо. — Плъховете първи се заразяват, но има вероятност да я разпространят и сред хората много скоро.
За миг Шарлот отстъпи назад, автоматично заслони корема си с ръка.
— Боже, мили! Не може ли да се направи нещо?
— Дуун! — изви се глас от другия край на палубата.
— Най-добре ще е да тръгвам, мадам — побърза да каже той — преди да е изстинала водата и станала ненужна.
Шарлот разтревожена тръгна да търси Патрик. Беше около кърмата, разглеждаше хоризонта през блестящия стоманен телескоп с медна обковка. Явно бе усетил присъствието и, но не го показа веднага.
— Ако си дошла да търсиш извинение за снощи — уведоми я веднага Патрик, като продължаваше да разглежда далечината — ще те разочаровам.
— По дяволите снощи — избърбори Шарлот — Погледни ме!
Той отправи поглед към нея.
— Разбрала си за плъховете — каза той с нотка на примирение в гласа.
— Какво означава всичко това? — Шарлот бе обхваната от ужас, знаеше много добре, че бедствието от кошмарите й ги бе сполетяло.
— Заразени са. Кочран намери първия снощи на палубата с обърнат нагоре корем. От изгрев слънце хората откриха още дузина в същото състояние.
Шарлот се олюля съвсем леко, пресегна се и се хвана здраво за перилата, за да се задържи.
— Ще има епидемия, така ли?
— Несъмнено — отговори мрачно Патрик. Той не направи никакво движение към нея, а тя така желаеше да се заслони в прегръдката му.
— Може би бихме могли да слезем някъде на брега…
— Дори и да имаше наблизо суша, на стотина мили, а няма, не бихме могли да пренесем чума като тази върху невинни хора, Шарлот.
Тя потрепери, прегърна се и прошепна:
— Бебето ми. О, мили боже в небесата, бебето ми!
Патрик най-после я прегърна, но бе ядосан:
— И моето бебе — наблегна с остър тон той.
Шарлот го прегърна, опря глава на рамото му.
— Господи, помогни ни! Бог да ни е на помощ!
При първия разболял се моряк на сутринта, екипажът нарече епидемията кървава треска. Корабът все още беше в безветрие, а на Шарлот й се струваше, че „Чародейка“ и всичките пасажери са попаднали в ръцете на дявола.
До обед още двама души бяха останали до леглата, а привечер първата жертва умря. Прочетена бе молитва. Трупът бе хвърлен през борда, завит с одеялото о леглото. Оскъдните му принадлежности бяха поставени в тенекиена кутия, заключени и оставени настрана докато могат да бъдат предадени на близките му.
В началото от страх Шарлот не правеше нищо. След това се окопити, успокои се и започна да мисли. Слезе долу да се погрижи за болните, но веднага й бе наредено да се махне.
Силно се нуждаеше да прави нещо, опита се да рисува, но моливите и рисуваха само фантастични фигури, привидения и отвратителни чудовища.
Когато настъпи нощта, на палубата нямаше никой. Шарлот стоеше, гледаше звездите и се молещ за живота на бебето си. Хладен бриз повя през косите й. Чу вика на моряка високо на мачтата.
— Задава се вятър — извика той и моряците се втурнаха към палубата, с нетърпение очакващи да опънат платната и отново да потеглят. Шарлот предусещаше, че те, както и тя хранеха чудати, надежди, че някак ще надвият епидемията.
На следващия ден имаше още погребения, и още на по-следващия. Шарлот беше здрава и силна, въпреки че Патрик не успяваше да я държи настрана от болните. Мокреше трескавите им чела, пишеше писма на майки, сестри, любими, хранеше ги с бульон. Пееше нежни песни, молеше се отиващите си души да бъдат приети на небето.
— Трябва да отидеш в каютата и да си починеш — каза й Кочран късно една вечер, точно когато бе покрила лицето на едно момче, едва ли по-голямо от най-големия от братята й. — Трябва да мислиш за бебето и за капитана.
Патрик работеше така неуморно, както и Шарлот, дори повече, тъй като екипажът намаляваше, а вятърът се засили. Късно през нощта той се срутваше в леглото, спеше с дрехите най-много два часа, ставаше и отново започваше.
— Няма къде да се скрия от треската. Патрик каза, че е проникнала дори в дървения материал на кораба.
Кочран поклати глава. Беше изпит, а брадата му бе щръкнала като четина по посивелите му бузи.
— Виждал съм кораби да пристигат без жива душа на борда, поразени от чумата.
Шарлот трепереше, свила ръце в скута си. Не си спомняше коя рокля бе облякла, дори не си направи труда да погледне.
— Отказвам да умра — думите й бяха насочени както към Кочран, така и към съдбата. — Още не съм си изживяла живота.
Удивително беше, предвид обстоятелствата, че Кочран се усмихна.
— Ако някой може да преживее чума като тази, то това си само ти. Изглежда, че феите и добрите духове особено те обичат.
Типър Дуун беше болен вече три дни и стенеше в съня си. Сълзи на отчаяние пареха очите й, когато придвижи стола до хамака, за да намокри лицето му.
— Не си отивай, не умирай, Типър — сгълчи го тя, така бе уморена, че беше забравила разговора си с Кочран. — Не си си изживял живота си още.
Шарлот започна да плаче още повече, наведе се и челото й докосваше гърдите на Типър.
— Лидия! — хълцаше неудържимо, без да може да се спре — О, Лидия, моля те помогни ни.
Силни ръце я вдигнаха от стола. Патрик бе дошъл да я прибере. Плачеше безнадеждно и безпомощно на
