Червения облак.
— Не мога да повярвам, че си планирал всичко това без моето одобрение. Никъде няма да ходя с тебе.
Тя се надигна, но той я хвана за ръцете и й попречи да стане.
— Нямаш избор. Вече поех отговорността и искам съвестта ми да е чиста спрямо тебе. Ако не бях спал с тебе…
— Ако не беше спал с мене, щеше да си идеш и скоро да ме забравиш — довърши Дона.
— Може би. Но сега няма какво да говорим за това. Станалото станало. Никога няма да се оженя отново, решил съм го много отдавна. Ще има други жени, но никоя, която да означава нещо за мене. Казвам ти го, за да знаеш, че правя най-доброто, което мога, в дадените обстоятелства, при ограниченията, които съм си наложил. Искам да ти кажа, Дона, че не мога да се оженя за тебе, и искам да разбереш, че не е защото си такава, каквато си, а защото аз съм такъв, какъвто станах след смъртта на Утринна мъгла.
— Нямам желание да се омъжвам за мъж, когото почти не познавам. Бях женена, видях, че не е за мене. Това, че взе девствеността ми, не е основание да се нагърбиш с отговорността за мене. Можеше да се случи, когато и да е. Благодарна съм, че беше ти, а не някой от хората на Били.
Коул я загледа втренчено. Нежното й лице толкова приличаше на Утринна мъгла, че дъхът му спря. Дългата черна коса, сините очи и златистата кожа го съблазняваха и примамваха. Обикновено не се натрапваше на безпомощни жени, но само като погледнеше Дона, изпитваше болезнено желание отново да се люби с нея. Червените й устни бяха плътни и влажни, невероятно изкусителни. Бе слаба, с пълни и твърди гърди. Земната й красота бе рядка и невероятно еротична.
— Напълно съм съгласен — каза той искрено. — Този факт ме кара да се чувствам още по-задължен. Ще се получи, любов моя, ще видиш.
— Не ме наричай така — каза Дона, отбягвайки погледа му. — Никога не съм била любовта на нечий живот. Не съм толкова невинна, колкото мислиш. Били правеше… някои неща с мене, за които дори не мога да говоря. След известно време, като разбираше, че не може да бъде мъж, колкото и да се насилва, започваше да ме бие.
— Забрави Коб — каза сърдито Коул. — Вече никой мъж няма да ти направи нещо лошо. Ще се погрижа за това. Ще ти бъде добре при Бягащия лос. Той ще се отнася с тебе като със сестра и ще накара останалите мъже да те уважават.
Очите на Дона се замъглиха. Никой никога не се бе интересувал от нея дотолкова, че да иска тя да бъде щастлива. Но нещо в нея се съпротивляваше срещу плановете на Коул. Той не можеше да си присвоява правото да организира живота й.
— Съжалявам, Коул, няма да тръгна. Знам какво правиш. Искаш съвестта ти да бъде чиста по отношение на мене, но аз не искам да се чувстваш виновен за това, което направихме.
— Но аз съм виновен, по дяволите! — извика Коул, изправи се внезапно и тя подскочи с него. — Съвестта няма нищо общо с решението ми.
Не беше съвсем вярно, но той не искаше да си признае, че се чувства ужасно виновен, задето е спал с вдовицата на Коб. Но не съжаляваше за това, което бе направил. По дяволите, никак не съжаляваше! Любенето с нея му бе доставило огромна наслада, радваше се, че именно той я бе научил какво е страстта.
— Изслушай ме, Дона — каза той, вече по-спокойно. — Поне опитай. Ако не се приспособиш или ако не ти хареса, винаги можеш да си тръгнеш. Ще кажа на Бягащия лос, че си свободна да си идеш, когато поискаш. Само направи опит.
Коул искаше да добави още нещо, но близостта й му въздействаше необичайно силно. Стояха толкова близо един до друг, че усещаше как връхчетата на гърдите й се допират до него. Дрехите не можеха да спрат изгарящата топлина, която се надигаше помежду им. Коул пристъпи предизвикателно напред и я притегли в прегръдките си. Прикова я с дълъг немигащ поглед. Зелените му очи блестяха. Така силно искаше да я целуне, че го заболя.
Дона затихна, изправена, със скован гръб. Да не би той да смята, че може да използва секса, за да я убеди да мисли като него?
Но когато устата му се впи в нейната, светът пред очите й се завъртя. Целувката му стана още по- дълбока. Устните й омекнаха под неговите, след миг тя отвори уста и докосна езика му със своя. Но се съвзе, върна се към действителността и се дръпна. Видя го как отпуска ръце и се отделя от нея в болезнено мълчание.
— Твоят начин на убеждаване няма да подейства — изрече Дона, но накъсаният й дъх опровергаваше думите.
Той се вгледа в лицето й, напрегнатият му поглед проникна до дъното на душата й, откривайки нещо, което тя не искаше да признае. Колеблива усмивка надигна крайчеца на устните му.
— Тази целувка не беше средство за убеждаване. Просто исках да те целуна. Независимо какво казваш, ще дойдеш с мене в селото на Бягащия лос.
— Коул, но това е…
— … точно каквото трябва да се направи. Събери си нещата. Конят на Коб е добър. Ще го вземеш. Има ли си име?
— Били го наричаше Уоли, но не ме питай защо.
— Уоли и Боеца ще пътуват с нас във влака. Старата Бетси ще си намери дом в конюшнята. Може ли да се приготвиш за един час? Може би още днес ще успеем да хванем влака.
Дона се огледа из занемарената колиба, но не видя нищо, което да иска да вземе със себе си като спомен от предишния си живот. Нямаше никакви лични вещи, с изключение на дрехите, които Коул й беше купил, и един малък спомен от майка й. Би напуснала това място без никакво съжаление, ако не беше начинът, по който Коул я принуждаваше да го напусне. Бе я накарал ясно да разбере, че не я иска за себе си, така че защо просто не си тръгне? Само усложнява живота й и внася безредие в мислите й.
Когато тя впери непокорен поглед в него, Коул каза:
— Говоря сериозно, Дона. Имаш един час да си събереш нещата.
И излезе от колибата, без да дочака отговор.
След един час Дона и Коул се отдалечиха от колибата. Тя не се обърна назад. Не оставяше след себе си хубави спомени, нито нещо, за което да съжалява. Но това не означаваше, че покорно ще последва Коул. Не искаше да живее с индианците. Приличаше на индианка, но в душата си не се чувстваше такава. Обезсърчаващо бе да осъзнае, че не принадлежи на никаква определена раса или култура. Беше продукт на две култури, презирана и от индианците, и от белите. Били имаше право, като казваше, че няма стойност за никого.
— Опитай се да не се тревожиш, Дона. Вярвай ми.
Но Дона не вярваше на никой мъж. Нека Коул да мисли каквото си иска. Можеше да се качи на влака с него, но това не означаваше, че ще слезе заедно с него. Между Додж и Чейен имаше огромни открити равнини. Лесно щеше да избяга от Коул, защото тя имаше намерение да направи точно това.
Когато пристигнаха в Додж, оставиха мулето в конюшнята и продължиха към гарата. Влакът на „Юнион Пасифик“ щеше да дойде едва към обед на другия ден. Коул купи билети и уреди превоза на конете със същия влак.
— Сега какво ще правим? — заинтересува се Дона.
Не беше свикнала да живее в град, хората я изнервяха.
— Ще се видя с шерифа да разбера дали е успял да открие Луис и Пикънс. После ще видя дали Санди е заминал. Защо не идеш в „Додж Хауз“ да вземеш две стаи за нас? Ще се срещнем там по-късно.
Дона дръпна рязко юздите. Уоли се завъртя и се закова на място. Коул спря своя кон до нея.
— Какво има?
— Искаш да взема стаи в хотела?
— Точно така. Няма да се бавя. Като се върна, ще вечеряме в хотела. Ако Санди още е в града, може да вечеря с нас.
— Коул, мисля, че не разбираш…
Но думите й отлетяха с вятъра. Коул бе пришпорил коня си и бе препуснал към канцеларията на шерифа.
