Дона загледа разгневена подир него. Не разбира ли в какво положение я бе поставил? Явно е забравил коя е тя и каква е. Не желаейки да се поддаде на страховете си, тя обърна Уоли към „Додж Хауз“.
Мислите на Коул вече летяха в друга посока. Не преставаше да се безпокои за Пикънс и Луис. Дали са разбрали, че откраднатото от влака е намерено? Дали още се навъртат наоколо?
За свой късмет Коул налетя на Санди точно пред канцеларията на шерифа.
— Шерифът не е тук — каза Санди, след като се поздравиха.
— Надявах се да не си заминал — отвърна Коул и дръпна партньора си в стаята, където можеха да поговорят. — Знаеш ли дали Тайлър е чувал нещо за Пикънс и Луис?
— Заместникът ми каза, че рано тази сутрин Тайлър е събрал хайка. Един фермер ги е забелязал във фермата си на изток от града.
Коул се усмихна, облекчен от тази вест.
— Това е добра новина. След като ти замина, се притесних, да не би да те проследят до Уичита и да ти направят засада край пътя. Двамата ужасно много искат да се доберат до тия пари.
— Сетих се и се погрижих. Пратих парите в Уичита тази сутрин с влака. Придружава ги въоръжен пазач. А аз заминавам утре сутрин. Ако ми устроят засада, няма да намерят нищо у мене.
— Имам много по-безопасна идея. Утре пусни слух, че си пратил парите с влака. Тогава вече ще е много късно да направят нещо и няма да има защо да те причакват.
Санди се засмя.
— Винаги си бил по-умен от мене. Какви са ти плановете? Уговори ли вдовицата на Коб да иде в селото на твоите индиански приятели?
— Да, да — отговори Коул, сподавяйки една въздишка, пълна с недоизказани неща. — Утре заминаваме за Чейен.
— Сигурен ли си, че постъпваш правилно? — И той тупна Коул по гърба. — Хайде, ела в „Лонгбранч“, аз черпя. Като те гледам, имаш нужда.
— Да, май ми трябва нещо по-силно — призна Коул. — Пратих Дона в „Додж Хауз“ да вземе две стаи. Може би трябва първо да видя какво е направила. Ще се срещнем в кръчмата след няколко минути.
Разделиха се пред вратата и Санди се запъти към кръчмата, докато Коул се отправяше към „Додж Хауз“.
Дона върза Уоли на коневръза пред хотела, но не влезе веднага. Не й беше мястото тук. Предразсъдъците бяха нещо страшно. Коул беше единственият, който не я презираше, задето е половин сиукска.
Тя си пое дълбоко дъх, изправи рамене и бутна вратата. Запъти се право към рецепцията и звънна на звънеца, без да обръща внимание на хората, които сновяха из фоайето. От стаята излезе един служител. Погледна Дона и изрече със стиснати устни:
— Не даваме стаи на индианци и метиси. Ние сме почтен хотел.
Дона чу хихикания зад себе си и изпита желание да се обърне и да избяга.
— Аз съм с господин Коул Уебстър, той служи в железниците. Прати ме да ангажирам две стаи за тази вечер.
— Не ме интересува с кого си, момиче. Господин Уебстър е добре дошъл, но не и някакви индианки. Опитай в пансиона по-нататък на улицата. Понякога приемат такива като тебе.
Лицето на Дона стана тъмночервено. Беше така притеснена, че й се искаше да изчезне в ламперията. Всички я гледаха, като че ли е нещо мръсно. Беше благодарна, че не знаят, че е вдовицата на Били Коб. Ако знаеха, сигурно нямаше да й се размине с присмех.
Когато влезе във фоайето на хотела, Коул веднага разбра каква е работата. Отправи се веднага към рецепцията с напираща в очите му ярост. Служителят го видя и пребледня, замръзнал на мястото си, вцепенен от силата на гнева му.
— Правилно ли чух? — запита Коул с глас, който смрази душата на служителя. — Казахте ли или не казахте на дамата, че не е добре дошла тук?
Като чу гласа му, Дона се обърна. Веднага почувства облекчение и вероятно то се бе изписало на лицето й, защото Коул й отправи ободрителна усмивка.
— Това е политиката на хотела, сър — изхленчи служителят. — Не се допускат индианци и метиси. Аз само си върша работата.
—
Хората във фоайето наостриха уши, за да чуят какво ще отговори служителят. Дона забеляза това и дръпна Коул за ръкава.
— Всичко е наред, Коул. Можем да прекараме нощта в колибата. Нямам нищо против.
— Но аз имам — възрази Коул и хвърли убийствен поглед наоколо си, от който любопитните веднага се отдръпнаха. Той се обърна отново към чиновника. — Сега, за тези стаи…
— Имаме много гости и…
Коул дръпна тетрадката и вписа името си.
— Сега ще ми дадете ключовете. Две стаи с врата помежду им, ако имате свободни.
Служителят облиза пресъхналите си устни. Не му се мислеше какво може да направи с него този човек, ако не му угоди. Беше чувал, че червенокосите мъже са много проклети, а беше доста страхлив и не му се щеше да проверява дали е така.
— Разбира се, сър. Две стаи с врата помежду им. Това ще ви струва един долар допълнително.
Той взе два ключа и ги положи предпазливо в ръката на Коул.
— Чудесно. Има ли баня, която дамата да ползва?
— В коридора до стаите ви.
— Ще донеса багажите, след като дамата се настани в стаята си — каза Коул. Бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ги хвърли пред чиновника. — Плащам предварително.
После хвана Дона за лакътя и двамата тръгнаха към стълбите.
Изкачиха ги в напрегната тишина. Когато стигнаха площадката, Коул провери номерата на ключовете и се насочи надясно. Посочи на Дона банята, отминаха я и спряха пред стая номер седемнадесет. Той отключи вратата и я последва вътре.
Тя влезе в стаята и застина на място. Помещението беше голямо почти колкото цялата й колиба. Леглото бе огромно, с красив юрган на цветя и истински пухени възглавници. Завесите на прозореца бяха кадифени или поне така й се стори. На дървения под грееше килим във весели цветове, а из цялата стая имаше повече мебели, отколкото някога бе виждала събрани на едно място.
— Какво има? — запита Коул, озадачен от мълчанието й. — Не ти ли харесва? Можем да си сменим стаите, ако моята повече ти харесва.
— Не, много е… хубаво — отговори плахо Дона. — Никога не съм виждала такова нещо. Колибата на баща ми беше една дупка. А тази на Били не беше по-добра. Обзалагам се, че индианските колиби са по- удобни от това, в което съм свикнала да живея.
Коул кимна утвърдително.
— Типитата могат да бъдат учудващо удобни. Живял съм в типи почти четири години, без да има от какво да се оплача. Ще видиш колко добре се приспособяват тези жилища към смяната на климата и сезоните.
— Никога не съм живяла в нещо дори наполовина толкова удобно. Татко мислеше само за собственото си удобство, а на Били не му пукаше.
Коул си представи как малкото, беззащитно момиче е живяло с бруталния си баща, който не се е интересувал от него.
— Забрави миналото. Обещавам ти, че всичко ще се оправи. Междувременно, радвай се на стаята, изкъпи се, прави каквото ти се иска. Ще пием със Санди по едно питие в кръчмата. Когато се върна, всички заедно ще вечеряме в трапезарията на хотела.
— Защо вие двамата със Санди да не вечеряте без мене? — предложи Дона. — Ще хапна нещо в
