по местата си и отговаряше на въпросите им.
— Какво стана? — запита го, когато стигна до нея.
— Не знам, госпожо. Отивам напред да проверя.
— Видяхте ли мъжа, който пътува с мене?
— Искате да кажете, железопътния детектив? Видях го няколко минути, преди влакът да излезе от релсите. Беше се запътил към товарните вагони. Носим пратка злато за Чейен. Не се тревожете, госпожо, добре го охраняваме.
Дона усети внезапна студена тръпка. Интуицията й подсказваше, че Коул е в опасност. Без да мисли за собствената си сигурност, тя се втурна към товарните вагони, пробивайки си път през разтревожените пътници, които се мъчеха да намерят вещите си.
— По-бързо — подвикна Сам на Спайдър, докато двамата тъпчеха торбите със злато в дисагите си. — Вземай колкото можеш да носиш и го натовари на конете, докато намеря Дона. Пътниците сигурно са доста стреснати и няма да се противят много.
Той продължи работата си, но изведнъж Спайдър изсъска предупредително:
— Някой идва.
— Вече?
Сам се прилепи до стената зад вратата и я зачака да се отвори. Чу ключалката да изщраква, хвана пистолета за дулото и когато човекът влезе, го стовари по главата му.
Ако Дона не го бе изненадала, Коул щеше да бъде по-внимателен. Точно когато отваряше вратата на товарния вагон, усети човек зад себе си и чу гласа на Дона да го вика по име. Обърна се, за да й викне да се връща. И точно в този миг получи удара по главата.
Вместо да избяга, тя изпищя и се втурна към него. Той лежеше между вагоните и всеки миг можеше да падне между тях. За съжаление, не можа да му помогне да стане, защото две ръце я сграбчиха и я издърпаха в товарния вагон.
— Я, проклет да съм — ухили се широко Спайдър. — Виж какво ни довя вятърът тука. Спести ни доста неприятности, миличка. Колко се радвам да те видя. Липсвах ли ти?
Дона смаяна разпозна Спайдър и Сам.
— Как влязохте тук? Какво сте направили на Коул?
Сам се изкикоти.
— Пътувахме във влака, както и ти. Оня от железниците не е умрял — каза той, вдигна пистолета и се прицели в главата на Коул. Но не го улучи, защото Дона се вкопчи в ръката му.
— Малка кучка такава! Аз тебе…
— Хора идват, хайде да се махаме — подвикна му Спайдър, когато чу приближаващите се стъпки и високи гласове. — Дай тук метиската.
— Не, никъде не тръгвам с вас!
— Нямаш избор — каза Спайдър и я задърпа към вратата на вагона. — Скачай! — заповяда той.
Двамата със Сам свалиха съпротивляващата се Дона и я повлякоха към дърветата. След миг машинистът, кондукторът и неколцина разярени пътници строшиха вратата на вагона и започнаха да стрелят подир отдалечаващите се фигури.
— Не стреляйте! — викна един глас. — Отвлякоха една жена.
Дона напразно се влачеше по земята, за да ги забави. Двамата бандити я метнаха на едното седло, скочиха на конете и отпратиха в пълен галоп от мястото на катастрофата.
Коул се изправи, олюлявайки се. Наоколо му беше жив ад. Ехтящите изстрели се отразяваха болезнено в главата му. Той се отправи с несигурна стъпка към вратата и надникна. Примижа срещу залязващото слънце и видя двама конници, които се отдалечаваха към хълмовете. На единия кон имаше двама души. Мъж и жена, чиито поли се развяваха. Тръпки побиха Коул, спомни си, че се бе обърнал да предупреди Дона да се пази само секунди преди главата му да се разцепи от болка. Хвърли поглед към мъртвия пазач и забеляза с облекчение, че другият като че ли се размърдва. Знаеше, че двамата трябва да получат помощ, но имаше да върши много по-важни неща.
Дона. Господи, как може една такава крехка жена да причинява толкова неприятности?
Кондукторът предложи да му помогне с нещо и Коул се възползва от случая, за да се осведоми какво е станало с Дона, макар да се страхуваше, че знае отговора.
— Видяхте ли жената, която пътуваше с мене? Добре ли е?
Кондукторът го погледна съчувствено.
— Съжалявам, че ви съобщавам лоши новини, господин Уебстър, но разбойниците я плениха. След като влакът излезе от релсите, видях дамата да се запътва към товарния вагон. Бандитите отнесоха златото и отвлякоха и нея.
Коул нямаше време за губене. Трябваше бързо да оседлае коня си. Боеца сигурно бе доста разтърсен, но такъв опитен боен кон като него трудно можеше да бъде изплашен от някаква си влакова катастрофа.
— Тръгвам след тях. Заведете коня на дамата в конюшнята на Смит в Пуебло. Ще го взема оттам по- късно.
— Сам ли тръгвате, господине?
— Те са само двама — каза Коул така мрачно, че кондукторът настръхна. — Аз съм опитен следотърсач. Няма да ми се изплъзнат.
Онзи Коул, който потегли с Боеца по тесния проход, не беше същият човек, който се бе качил във влака. Бе изровил от дисагите си индианските мокасини, панталоните и ризата от еленова кожа. Панталоните скриваха само мощните му бедра, краката от коленете надолу бяха голи; в проблясващата в червеникаво коса бе заплел орлово перо спечелено с достойни подвизи. Лицето му, изрисувано със страшни ивици, бе станало сурово и издаваше непоколебима решителност, мускулите му бяха напрегнати. Коул Уебстър вече не съществуваше.
Вървящият в сянката се издигна над пепелта на миналото си и зае мястото на Коул. Бойният вик, който се изтръгна от устата му, докато препускаше след похитителите, смрази сърцата на хората, които гледаха как се отдалечава. Повечето от тях бяха чували за бели индианци, но малцина бяха виждали. Един индианец с червена коса навлезе в галоп сред планините, а сърцето му преливаше от желание за мъст.
Дона се опита да скочи от коня, но огромният Сам беше много по-силен от нея. Той я сграбчи, задържа я на седлото и конят му се заизкачва по стръмния, обсипан със скали наклон.
— Къде ме водите? — завика Дона, борейки се да се изтръгне от желязната хватка на Сам.
— В една пещера, там ще бъдем на сигурно място — отговори Сам и прокара ръка през гърдите й. — Крили сме се там с Коб един-два пъти. Даже сме оставили храна, ако пак се наложи да се крием. Ще ти хареса. Хубаво е, сухо, има много одеяла, ще ги поделим с тебе. Ти пък ще ни покажеш номерата, дето Коб толкова се хвалеше, че си му ги правила. Само като го слушахме, лигите ни потичаха.
— Лъгал ви е! — протестира Дона.
— На друг ги разправяй тия. Коб разправяше как сте се гушкали по цели нощи и ти си искала още. С момчетата се чудехме дали е бил достатъчно мъж, за да ти харесва. Често сме си говорили какво ще направим с тебе, ако някой път те спипаме насаме.
— Още малко и ще сме там — каза Спайдър, като се изравни с тях. — Можем да се скатаем в пещерата за един-два дни, а после да тръгнем към по-безопасни места.
Спайдър пое начело. Сам го следваше по петите. Когато спряха, беше вече тъмно. Бяха пристигнали. Несвикналите очи на Дона не виждаха нищо, което да прилича на пещера или изобщо на скривалище. Нямаше нито колиба, нито навес, нито някакви дупки в скалите. Нищо, само извишаващи се върхове и скалисти склонове.
— Слизай — каза Сам и я смъкна от седлото.
Тя тупна тежко на земята, но той не си даде труд да й помогне да се изправи.
