стаята.
Коул я изгледа многозначително.
— Не се срамувам да те виждат с мене, Дона. Ще вечеряме заедно. Ще кача багажа и после отивам да се видя със Санди.
Дона трябваше да признае, че се чувства доста по-добре, след като се изкъпа в истинска вана, изми си косата и облече една от хубавите рокли, които Коул й беше купил от Додж. Седеше до прозореца, наблюдавайки залеза, когато Коул почука на вратата. Сигурно се бе върнал преди известно време в хотела, за да се изкъпе и да се преоблече, защото щом отвори вратата, тя видя, че косата му е още влажна и че беше облякъл чисти дрехи.
— Санди ни чака в трапезарията — каза Коул и я огледа одобрително. — Тази рокля ти стои добре. Ще ти купя нови дрехи в Чейен, но ти може би ще предпочетеш да носиш туника и панталони от еленова кожа, когато свикнеш с тях. Те са далеч по-удобни от всичко, което може да се купи в магазина.
— Готова съм — обяви Дона неуверено.
След скандала във фоайето на хотела не беше сигурна, че иска още веднъж да се превръща в обект на нечие внимание, но щеше да постъпи като страхливка, ако се скрие в стаята си. Освен това, беше си обещала, че щом се освободи от Били Коб, вече никога няма да постъпва страхливо. Сега беше свободна. Вече никога нямаше да се страхува нито от Били Коб, нито от подобните нему. Започваше да осъзнава, че е способна на всичко, щом до нея е Коул.
Когато влезе в елегантната трапезария на „Додж Хауз“, Дона беше ужасно нервна. Залата беше препълнена, повечето хора престанаха да ядат и я зяпнаха, щом влезе там под ръка с Коул.
— Не допускай да те притесняват — каза той, като усети как ръката й плътно стиска неговата. — Ревнуват, защото си много красива. А, ето го и Санди. Вече ни е запазил маса.
Вечерята излезе по-весела, отколкото си я бе представяла Дона. Санди беше внимателен и забавен и се правеше, че не забелязва любопитните погледи. Дона се нахрани с голям апетит. По-голямата част от разкошната храна, която Коул поръча, беше съвсем нова за нея. Ако ядеше все така, скоро от мършавостта й нямаше да остане и следа. Запита се дали той би я харесал повече, ако понапълнее, после отпъди тази мисъл. Тръгнеха ли по различни пътища, Коул дори нямаше да знае колко е дебела или слаба.
— Утре отпрашвам рано сутринта — обяви Санди, довършвайки кафето си. — Сигурен ли си, че няма да дойдеш с мене, Коул?
Той погледна към Дона, после към Санди.
— Напълно. Ще отведа Дона при моя приятел Бягащия лос, после ще ида на гости на сестра ми и семейството й. Не съм ги виждал вече четири години. Ашли и Танър сега са единствените ми близки. Приготвил съм едно писмо, с което искам отпуска. Много ще съм ти благодарен, ако го предадеш на Франк Уилямс вместо мене.
— Разбира се — отвърна Санди, взе писмото и го сложи в джоба си. — Мисля, че ще можем да се оправяме и без тебе. Дръж ни в течение. Къде да ти пратят наградата?
— Кажи на шефа да я прати на името на Танър Мактавиш в Орегон Сити, Орегон. При него ще са на сигурно място, докато не ми потрябват. Инвестирал съм по-голямата част от спестяванията си в дърводобивното предприятие на Танър и той внася печалбата на мое име в банката. Досега сигурно се е натрупала солидна сума. Дърводобивът е доходна индустрия в Орегон, а Танър беше един от първите, които се възползваха от това.
— Искам да стана рано утре сутринта, затова май ще ида да спя. Грижи се за себе си, Коул. И ти, Дона.
Той докосна шапката си и се отдалечи.
— Да се махаме оттук — каза Коул и се изправи рязко.
Искаше да остане насаме с Дона. Искаше пак да се люби с нея, макар да знаеше, че не бива. Искаше да се изгуби в сладкото й тяло, докато главата му се замае от страст. Ако беше разумен, щеше да й пожелае лека нощ и да се сбогува с нея пред вратата й. Ако се поддадеше на желанието си, нямаше да може да я остави при Бягащия лос и да си тръгне. Не, трябваше да обуздае желанието си сега, преди да е станало твърде късно. Преди Дона да му поиска повече от това, което беше склонен или готов да й даде.
8.
Дона погледна вратата, която отделяше стаята на Коул от нейната, опитвайки се да реши дали се радва или е натъжена от това, че се е разделил с нея дори без да я целуне. Знаеше, че сближаването им в колибата е било грешка, но не й бе минавало през ума, че Коул толкова скоро ще съжали за това. Поне й бе разкрил съвсем честно защо е поискал да се любят. От страст. Само от страст. Не искаше да се обвързва, докато споменът за Утринна мъгла е още жив в паметта му.
Тя нямаше намерение да усложнява нито неговия живот, нито своя, като се вкопчи в мъж, който не я иска. Но и нямаше да му позволи да се разпорежда с живота й. Обзета от спомена за емоциите и усещанията, които любенето с Коул бе събудило у нея, Дона се съблече и се пъхна в леглото. Дълго се въртя, но накрая заспа.
Коул нямаше този късмет. Докато се обръщаше насам-натам в самотното си легло, мислите му бяха заети с Дона. Виждаше я гола в ръцете си, виждаше как косата й, гъста и черна като най-тъмната нощ, го обгръща като жив пламък. Бе очаквал да намери жена, опитна в любовното изкуство, а бе открил девственица.
Искаше я пак. Незабавно. Но не можеше да си позволи да й направи дете. Не и щом ще я остави при Бягащия лос, за да може тя да си намери съпруг сред неговите бойци. Погледна вратата, водеща към нейната стая, и помисли, че много малко е нужно, за да я отвори и да се вмъкне при нея в леглото. Дали щеше да го приеме с отворени обятия? Струваше му се, че е така, и това го караше да се чувства още по- зле. Коул не искаше тя да свикне да зависи от него. Скоро щеше да стане напълно самостоятелна, а той не беше от хората, които дават нереални надежди. Дона щеше да бъде много по-добре при мъж, който да я обича с цялото си сърце. Мъж, който няма да мисли само за жена, чиято смърт отказва да приеме. А той не искаше и нямаше нужда от друга любов.
Най-накрая сънят обгърна Коул, но сънищата не му донесоха спокойствие. Колкото и да се стремеше да отдели Утринна мъгла и Дона в мислите си, те се сливаха в едно същество, което се превръщаше в горещото средоточие на неговите желания.
В десет часа сутринта на следващия ден Коул почука на вратата на Дона, за да я заведе на закуска. Тя вече бе опаковала малкото си вещи и се бе облякла в хубава сива пътна рокля с малка пелерина.
— Говорих с шерифа — каза Коул, вземайки вързопчето й, и двамата заслизаха по стълбите. — Получил е парите от наградата. Позволих си да ти купя чантичка, за да ги прибереш.
И й подаде малка чантичка от плат, която Дона напъха в джоба си.
— Благодаря. Хайката на шерифа успя ли да хване Сам и Спайдър?
— Изплъзнали са се — отговори навъсено Коул. — Но ги преследват. Тайлър смята, че Пикънс и Луис са тръгнали да търсят по-доходни места. Тук стана доста напечено за тях. Надявам се да е така. Готова ли си за закуската? До Чейен има много път, а спиранията ще са кратки. Спа ли добре?
— Никога не съм спала в такова легло — каза Дона, когато Коул я настани на една празна маса в трапезарията. — Беше прекалено удобно. — Това, което премълча, бе, че щеше да спи много по-добре, ако той беше до нея. — А ти как спа?
— Добре — каза той доста неубедително.
Ако не бе сънувал толкова смущаващи неща, думите му щяха да бъдат съвършено верни.
След обилната закуска те се отправиха към гарата. Коул вече бе уредил превоза на конете и те стояха вързани наблизо, очаквайки да бъдат натоварени на влака, щом дойде.
Двама мъже се свиваха до стената на дългата тухлена гарова постройка, с ниско нахлупени шапки, със скрити в сянката небръснати лица.
— По дяволите, Спайдър, надявам се правилно да си чул, че влакът кара злато. Ако питаш мене, сигурно
