— Сигурен ли си, че е тук? — запита, обръщайки се към Спайдър.
— Точно пред тебе е — отвърна Спайдър.
Дона не виждаше нищо, освен храсти, дървета и стръмни скали. Загледа внимателно как Спайдър повежда коня си към храсталаците и изчезва зад тях. След миг Сам я побутна нататък.
— Върви след Спайдър, аз съм зад тебе.
Дона различи отвора. Беше замаскиран зад гъстите храсти. Пещерата беше достатъчно голяма, за да подслони хората и конете. Сам ги чакаше вътре.
— Ето ни тук, на удобно местенце — разприказва се Сам. — Пещерата продължава навътре. Даже можем и огън да си стъкнем, без някой да го види. Има поток на няколкостотин ярда по-натам, има и място за конете. — Той смушка Дона и намигна. — Имаме и достатъчно много време да разберем колко си гореща.
— Те ще ви открият — каза Дона с повече убеденост, отколкото чувстваше вътрешно.
Мястото беше скрито доста добре, би било трудно човек да го намери.
— Че кой ще ни намери? Оня от железниците ли? — Сам се разсмя гръмогласно. — Ще му трябва следотърсач, за да ни открие. И ако не греша, на север се събират буреносни облаци. Ще заличат дирите още преди разсъмване. Само някой проклет индианец би могъл да ни намери, а и в това се съмнявам.
Той поднесе запалена клечка кибрит към нарочно оставените парцали, напоени с петрол, и вдигна самоделния факел.
— Я да вървим по-навътре в пещерата, че да накладем огън и да сготвим някаква кльопачка. Умирам от глад.
— И аз — отзова се Спайдър, — обаче може да се задоволим и само с Дона — поне на първо време.
И той й се захили с развалените си зъби, побутвайки я пред себе си.
Тръгнаха по дългата виеща се пътека. Дона вървеше и наблюдаваше. Щеше някак си да избяга от това място и от тези мъже. Отчаяното й положение й даваше сили. Съвсем сериозно бе решила никога повече да не се превръща в жертва.
В края на пътеката пещерата се разшири, превръщайки се в просторно сухо помещение с пясък по пода. Дона забеляза, че тук са живели хора. Наоколо се търкаляха разхвърляни одеяла, няколко гърнета стояха край изстиналото огнище, до сухата стена бяха подпрени торби с храна. Някъде отдалече долиташе ромоленето на вода.
Сам поведе конете към водата, а Спайдър стъкна огън, който скоро започна да хвърля достатъчно силна светлина. Гледката, която се разкри пред очите на Дона, не я окуражи много. Тук имаше всичко необходимо за оцеляване — подслон, храна, одеяла, гориво.
Но тя щеше ли да оцелее?
— Я спретни някаква кльопачка, Дона — подбутна я Сам, когато се върна в пещерата. — Има консерви боб и някакви други работи в ония торби. — Той хвърли един чувал в краката й. — Ето кафе, брашно и бекон. Донеси вода, Спайдър.
Дона намери кафеничето и го напълни с вода от онази, която Спайдър донесе. Когато кафето завря, тя отвори консервите с боб и изпържи малко бекон. След час двамата мъже се тъпчеха с храната, а Дона ги наблюдаваше с явна липса на апетит. Когато си напълниха стомасите, се отпуснаха назад и я загледаха ухилени, защото апетитите им се бяха насочили към неща, които нямаха нищо общо с храната.
— Сваляй дрехите, Дона — нареди Спайдър. — Коб ни разправяше, че си имала най-сладките цици, които някога бил виждал. И ние искаме да видим.
— Аха — присъедини се Сам. — Никога преди не съм имал метиска. Чувал съм, че били много по-горещи от другите. — Той хвана Дона за ръката и я дръпна в скута си. — Трябва ли ти помощ да се отървеш от тия парцалки?
Когато разкъса деколтето й, Дона се вкопчи с нокти в ръката му. Той отскочи с яростен вик. Възползвайки се от суматохата, тя скочи на крака.
— Не ме пипай! Някой от вас помогна ли ми, когато Били ме пребиваше? Някой от вас възпря ли го? Не, само се хилехте и гледахте как ме смазва от бой. Всички сте животни. Не искам да имам нищо общо с вас.
Обърна се и хукна по тъмната пътека, която водеше към изхода на пещерата. По-скоро би се оставила на милостта на дивите зверове, отколкото на тези в човешки облик в пещерата.
— Хвани я! — изкрещя Спайдър.
Бяха натежали от яденето и не можеха да тичат бързо като Дона. Тя потъна в тъмния проход, опипвайки стената. Нощта бе тъмна, миришеше на влага и дъжд. Една гръмотевица изтрещя над главата й. Не видя обаче никаква светлина, по която да се ориентира. Изведнъж стената се отдръпна под ръката й и тя разбра, че е напипала вдлъбнатина или тунел, минаващ перпендикулярно на пътеката.
Без колебание се вмъкна вътре, гонена от стъпките, които ехтяха зад гърба й. Потъна в такава непрогледна тъмнина, каквато никога през живота си не бе виждала. Все едно бе захвърлена в бездните на ада. След миг край нея притичаха Сам и Спайдър. Спайдър държеше факел, но за нейно огромно облекчение никой от двамата не спря, за да надникне в тунела, където се бе скрила. Тя си пое няколко пъти дъх, за да успокои разтуптяното си сърце.
Надяваше се да помислят, че е стигнала изхода, и се замоли да не си спомнят за тунела, след като не успеят да я открият. Клекна ниско долу и се насили да запази спокойствие. Нямаше представа накъде води този проход. Страхът от неизвестното я възпря да не тръгне да изследва тъмнината.
Проливният дъжд забави Вървящия в сянката, но не го спря. Той беше неустрашим следотърсач. Тръгна по петите на бандитите в планината, преодолявайки високи дървета и буйни потоци. Когато дъждът заваля, потърси други знаци, защото водата отмиваше следите. Намери ги в превитите клонки и разбутаните храсталаци. Откри и парцалче от дрехата на Дона. Мракът отдавна се бе спуснал, когато той рязко спря при един гъст храсталак.
Усети гъделичкане в тила; вслуша се с напрегнато като струна тяло. Вървящият в сянката усети, че е стигнал края на пътешествието си. Пришпори Боеца и конят се разигра в проливния дъжд, докато следотърсачът гледаше за знаци. Най-накрая острият му поглед се спря на оплетения храсталак, пораснал на стръмната скала пред него.
Усмивка повдигна крайчеца на твърдите му устни, той слезе от седлото и се плъзна зад плетеницата от клони. Намери отвора, водещ към пещерата, и влезе. Нищо не помръдна. Вървящият в сянката се вслуша в звуците на тишината, в природните стихии, дъжда и вятъра. И надуши злото.
Изчака в тъмнината очите му да се приспособят и едва тогава продължи навътре. В едната ръка държеше пушката, другата бе готова да сграбчи ножа, втъкнат в колана му. Чу тропот от стъпки и се усмихна мрачно. След миг в тъмния проход се появи светлинка. Вървящият в сянката зачака, застанал на пръсти. Необмислените действия можеха да навредят на Дона, а той не искаше това да се случи. Ако й бяха направили нещо лошо, каквото и да е, смъртта им щеше да бъде не по-малко неприятна.
Той се прилепи до стената, когато двамата мъже се втурнаха във вътрешната пещера. Спряха на място, без да знаят, че не са сами.
— Тая кучка не ще да е стигнала много далече — изсъска сърдито Спайдър. — Сигурно се е навряла в страничния тунел.
— Ще я намерим — измуча Сам. — А когато това стане, ще й се иска да не беше бягала. Хайде, тръгвай обратно.
Сега Вървящият в сянката ги виждаше ясно под светлината на факела, който бе в ръката на Спайдър. И излезе от стената.
— Стойте си на мястото.
Звукът на този непознат глас така изнерви мъжете, че те замръзнаха на местата си.
— Кой е тук? — Гласът на Сам трепереше от страх. И двамата не бяха особено храбри.
— Най-лошият ви кошмар — изрече Коул, пристъпвайки в кръга на светлината.
— Кучи син, проклет индианец — изрева Сам и скочи към пистолета си. Но ръката му не стигна дръжката. Ножът на Коул се отдели от тялото му и се заби право в сърцето на Сам. Той тупна мъртъв на земята.
