нея.
— Толкова си стегната — изстена той, запълвайки я докрай. Би могъл лесно да стигне до кулминацията, но искаше още веднъж да дари Дона с разтърсващо удоволствие, този път дълбоко заровил се в нея.
Влизаше и излизаше, без да спира, докато тя не започна да пъшка и да бие с юмруци по раменете му. Той ускори ритъма, усили натиска, вдигна ханша й по-високо и разтвори още повече краката й. Дона се нагоди към ритъма му, мятайки се диво под него, а виковете и въздишките й го издигаха все по-високо и по- високо.
Вече не можеше да се въздържа. Всички демони на ада го тласкаха към кулминацията. Но той беше упорит. Искаше да вземе Дона със себе си в екстаза. Пъхна пръсти между двамата, в меките влажни гънки над мястото, където влизаше в нея, и намери мъничкия извор на удоволствието й. Започна да милва и масажира с палец и показалец малката издатинка, докато усети как хълбоците й се притискат към пръстите му и цялото й тяло се разтърсва от спазми. Влезе в ритъм с усилващите се движения на тялото й и се изгуби в експлозията на своята кулминация.
Изтощена от неизразимата наслада, Дона чувстваше как Коул се втвърдява и набъбва в нея, чуваше накъсаното му дишане и приветства топлата струя на семето му в своята утроба. Ако никога повече не изпиташе любовта му, винаги щеше да си спомня тази нощ.
Внезапно й стана студено, когато Коул се отдръпна от нея. Но почти веднага топлината се върна, защото той я притегли в прегръдките си.
— Нали не те болеше? Не съм животно като Коб. Господи, Дона, със сигурност знаеш как да накараш един мъж да забрави, че е джентълмен.
— Не, не добре съм — каза Дона с усмивка.
Сърцето й още биеше лудо, усещаше, че цялата е обляна в руменина. Никога не си бе представяла, че любенето може да бъде такова главозамайващо преживяване. Ако Били Коб би могъл да се люби с нея, сигурно щеше да превърне това преживяване в същински ад. Коул я прегърна по-здраво.
— Сега трябва да спиш. Пуебло не е далече, но агенцията на Червения облак е на цели четиринадесет дни път на север. Трябва да събереш сили.
Как да спи, когато Коул я е прегърнал и топлото му тяло се е притиснало до нейното, как да спи със спомена за невероятното великолепие, в което я бе хвърлил, спомен толкова жив в съзнанието й, че можеше дори да го вкуси?
Опита се да заспи, наистина се опита. Коул също. Но за нещастие преплетените им тела пречеха на добрите намерения и на двамата. Когато тялото на Коул се възстанови и пожела още веднъж да се възнесе в рая, той се обърна към нея в нощта и тя го прие. Отново се любиха. Този път бавно, всеки вкусваше другия като скъпоценно вино. Но дори и след това не се наситиха. Малко преди зазоряване Коул отново я потърси и тя откликна с готовност. Вдигна я върху себе си и тя го яхна като жребец. Краят дойде внезапно, отнасяйки ги във вълните на екстаза. Двамата заспаха прегърнати.
— Време е да ставаме, любов моя — каза Коул, побутвайки нежно Дона.
Тя измърка уморено и дръпна одеялото над главата си.
— Хайде, Дона. Аз отдавна съм буден. Дъждът спря, трябва да откарам труповете и парите в града и да докладвам.
Коул грабна края на одеялото и го дръпна. Дона изписка, когато студеният въздух лъхна голата й плът. Подскочи и седна. Още бе зачервена от любенето и той забеляза по златистата й кожа белезите, оставени от устните му. Само като си помисли за прекараната с нея нощ, веднага се втвърди. Обърна се със съжаление. Колкото и да искаше отново да я има, не разполагаха с време.
— При огъня има вода. Измий се и се облечи, докато се оправя с труповете и парите. Там има и храна. Вече изведох конете от пещерата и съм ги вързал отвън.
— Направил си всичко това, докато съм спяла? — запита Дона, учудена, че е спала толкова дълбоко.
Коул я погледна с дяволита усмивка.
— Беше уморена.
Погледът й се плъзна по него, осъзнавайки, че изглежда различно от предната вечер.
— Вече не си облечен като индианец, не си боядисан.
— Не искам да изплаша хората в града, когато вляза там с двамата мъртъвци. Сега съм Коул Уебстър, детективът от агенция „Пинкертон“ на работа към железниците. Но пак ще видиш Вървящия в сянката. Има времена, когато е по-практично и същевременно по-удобно да пътувам в неговата самоличност.
— Вървящият в сянката ме плаши — призна Дона.
Той повдигна вежда.
— А Коул Уебстър?
— Понякога и той ме плаши.
— Никой мъж вече няма нищо да ти направи, Дона. — Той се прокашля, страхувайки се, че е отишъл твърде далече с признанията. — Нали ще можеш да останеш за малко сама? — Тя кимна утвърдително. — Скоро ще се върна.
Вдигна дисагите със златото и изчезна в тунела.
Дона бързо се изми и се облече. Искаше й се тук да беше разцепената й кожена пола за езда, но тя бе останала във влака. Не знаеше колко е била гладна, докато не забеляза чинията с боб, бекон и питки край огнището. Нахвърли се като вълк на храната, спомняйки си, че снощи едва бе сложила две хапки в уста. Докато чакаше Коул да се върне, сплете дългата си коса и я приведе донякъде в ред.
— Всичко е готово — каза Коул, когато се върна след малко.
Взе една горяща пръчка от огъня и разбута тлеещата жарава. После нарами торбата с храна, която бе събрал от запасите на разбойниците, каза на Дона да вземе одеялата и я поведе през тунела.
По средата на тунела тя зърна слабата светлина от изхода и почувства облекчение. Ужасно искаше час по-скоро да напусне това студено, тъмно място, убежище на смъртта. Ако не беше Коул, тази пещера щеше да стане неин гроб.
Излязоха под топлото слънце и Дона трябваше да затвори очи, за да се предпази от почти болезнените му лъчи. Когато отвори очи, ахна смаяна и възхитена от великолепието на пейзажа. Околните планини, хълмове и долини сияеха със своеобразна сурова красота.
— Конете са вързани наблизо — каза Коул, угаси факела и го хвърли настрани. — Ела с мене.
Намериха животните да щипят трева. Дона потръпна, зървайки двете увити в одеяла фигури, натоварени на гърба на единия кон.
— Няма защо да се плашиш от мъртъвците. Не мога да ги оставя тук да бъдат изядени от лешоядите, макар че Господ знае, че сигурно го заслужават.
Помогна й да се качи на коня и метна дисагите със златото на седлото на Боеца.
— Трябва да стигнем в Пуебло преди залез-слънце.
Когато стигнаха Пуебло, в града вече се знаеше за ограбения и изваден от релсите влак. Пътниците и багажът, бяха превозени до града, животните от товарния вагон бяха настанени в конюшнята.
Коул предаде труповете и златото в канцеларията на шерифа, докладва и бързо излезе оттам. Но когато се опита да наеме стая в единствения хотел в града, разбра, че е пълен до пръсване с пътници, които чакаха следващия влак.
— Сега какво ще правим? — запита Дона, когато той я осведоми за положението.
— Няма смисъл да чакаме влака. Имаме много път до агенцията на Червения облак. Ще намерим Бягащия лос някъде там наблизо. Сега ще купя провизии за из път и ще взема багажа и твоя кон от конюшнята. Ще купим още един кон да носи товара. Ако беше имало стая в хотела, можеше да почакаме, но докато разчистят релсите, ще мине известно време и не виждам защо да се бавим.
Разбира се, няма смисъл, помисли Дона, но не го каза. Колкото по-скоро се отървеше Коул от нея, толкова по-добре за него. Нямаше нужда човек да е мъдрец, за да го разбере.
Когато напуснаха Пуебло, слънцето висеше ниско на западния небосклон. Коул беше купил храна за две седмици и здрави дрехи за езда за Дона. Всичко бе натоварено на третия кон. Дона се зарадва, че ще може отново да язди на Уоли. Искаше й се да се изкъпе в града, но не успя. Когато спомена на Коул за това, той
