каза, че довечера ще лагеруват при река Арканзас и там ще може да се изкъпе.
Точно когато слънцето залязваше зад планините, той намери превъзходно място за лагер. Нощта бе топла и уханна, защото още не бяха стигнали големите височини, и Дона побърза към плиткия вир. Докато се къпеше, Коул улови малко дивеч за вечеря. Когато тя се върна от реката, той вече беше сготвил един тлъст заек.
— Да направя ли питки? — запита Дона, сядайки до огъня, за да изсуши косата си.
— Стой си, аз ще направя.
— Можеш ли да готвиш?
— Опитвал съм.
Той замеси тестото, а в това време Дона прокарваше пръсти през дългата си коса, за да я разреши. Гъвкавите й движения омайваха Коул, пръстите му искаха да повторят движенията й.
Без да съзнава колко внимателно я наблюдава той, Дона изви гръб и простря косата си пред огъня. Простичкото движение направи гърдите й да изпънат тънкия памучен плат на блузата и накара Коул неволно да изпъшка.
Няма представа колко е съблазнителна, помисли Коул, докато я гледаше как се протяга като котка. Пламъците танцуваха по кожата й и я превръщаха в топъл мед, абаносовата й коса сияеше като черен сатен. Просто да я схруска човек, а Коул знаеше от личен опит колко сладко е цялото й тяло. Снощи в пещерата бяха се отдали на една вълшебна страст и той копнееше отново да я изпита. Опита се да оправдае жаждата си по Дона, като й даде името страст. Умът му прие това обяснение, но сърцето не можа да бъде убедено толкова лесно.
Дона заспа, стиснала чашата кафе в ръка. Събуди се за малко, когато Коул й взе чашата и я отнесе на постелката й. Страшно му се искаше да я обладае под одеялото, но прояви забележително въздържание и устоя. Всеки път, когато се любеше с Дона, разбираше колко наложително е да я настани в племето на Бягащия лос. Не би могъл да се справи с една трайна връзка. Искаше да бъде свободен, за да живее със спомените за Утринна мъгла.
Пътуваха на север през Източно Колорадо. Времето беше все така горещо и сухо, а когато горещината станеше непоносима, леки облаци забулваха небето. Двамата се придържаха към източните склонове на Скалистите планини, яздеха по цели дни и обикновено намираха удобни места за лагеруване край реки и потоци. Не срещнаха много пътници, но от няколкото научиха, че огромна индианска армия се събирала за война. Готвела отмъщение за похода на генерал Джордж Къстър в индианските земи. Говореше се, че той започнал златодобива в местността Блек Хилс в крещящо нарушение на договора, сключен с индианците.
Коул не можеше да понася алчността на белите и през ума му мина, че може би не е особено умно да оставя Дона в такава потенциално опасна ситуация. Но нямаше да промени плановете си, преди да говори с Бягащия лос. Молеше се вождът да не се присъедини към тази армия. Бягащият лос беше мъдър и състрадателен вожд и щеше да направи това, което е най-добро за племето му.
Дона не знаеше почти нищо за положението на индианците. Били бе споменавал от време на време, но тя не обръщаше внимание. Сега обаче се заинтересува. Новината за евентуалната война я накара да настръхне. Как може Коул така да излага живота й на опасност?
Бяха спрели да хапнат малко студена храна и ядяха, опрели гърбове на един висок смърч. Дона се хранеше мълчаливо и замислено, но по едно време изстреля:
— Може би трябва да ме оставиш в най-близкия град. — През деня бяха срещнали един пътник, който говореше с недомлъвки за голямо индианско сборище при Литъл Биг Хорн. — Не искам да се озова насред бойното поле.
— Твърде далеч стигахме, за да се връщаме сега — отвърна Коул. — Вярвам на Бягащия лос. Разчитам, че ще запази хладнокръвие и няма да се втурне в нещо, което може да означава смърт за неговото племе. Няма да те оставя там, ако е опасно.
Дона изфуча презрително.
— Не ти вярвам. Знам, че искаш да се отървеш от мене. Не те обвинявам. Не си отговорен за мене.
— Ако исках да се отърва от тебе, щях да те оставя в колибата. — Той я загледа втренчено, искаше му се да я целуне, но знаеше докъде ще стигнат след това. Станеше ли въпрос за Дона, самоконтролът му застрашително намаляваше. Хвана я за ръка и я дръпна да стане. — Време е да тръгваме. Искам да намерим място за лагеруване преди залез-слънце.
Дона въздъхна. Каквото и да казва Коул, тя си знаеше, че иска да се отърве от нея. Искаше й се Вървящият в сянката, свиреп и красив, да се върне и да се люби с нея така, както го бе направил в пещерата. Поради някаква неизвестна причина Коул Уебстър бягаше от нея като от чума.
10.
Една сутрин Дона се събуди и видя Вървящия в сянката да се взира в нея. Беше облечен в панталони от еленова кожа и мокасини. Гърдите му бяха голи, покрити само с гъсти, къдрави червени косми. Панталоните едва прикриваха изпъкналите мускули на седалището и издутината на слабините му и Дона усети, че се изчервява.
— Защо си се облякъл така? — запита тя, без да може да отмести поглед от мощната му мъжествена фигура.
Тази полугол дивак беше Коул Уебстър; но във всеки случай, не беше онзи Коул Уебстър, когото тя познаваше.
— Сега сме на индианска територия. Индианците, които срещнем, ще познаят Вървящия в сянката. Достатъчно дълго съм яздил със сиуксите, за да си спечеля репутация. Безопасността ни може да зависи от нея. Отсега нататък ще бъде уместно да мислиш за мене като за Вървящия в сянката. Притеснява ли те индианското ми облекло?
Дона преглътна конвулсивно. Да я притеснява ли? Нима той не разбира по какъв начин й влияе самото му присъствие? Не знае ли, че тя никога нямаше да му се отдаде, ако не бе почувствала, че така трябва? Не беше се любил с нея от онази нощ в пещерата и й се струваше, че сега иска да я накара да повярва, че няма нужда от нея.
— Ако смяташ, че е необходимо да се превърнеш в индианец, аз не възразявам. Харесваш ми в такъв вид.
След два дни срещнаха за пръв път индианци. Малко племе от народа оглали пресече пътя им — бяха тръгнали към река Литъл Биг Хорн в територията Монтана. Вървящият в сянката поговори с вожда и научи, че слуховете за огромна индианска армия, която се събира край Литъл Биг Хорн, са верни. Когато разбра, че Бягащият лос още не се е присъединил към похода, изпита огромно облекчение.
Тази вечер се разположиха на лагер на една малка поляна. Дългите дни непрекъсната езда се отразиха на Дона и Вървящият в сянката започна да спира по-рано, за да й даде повече време за почивка. Тя обикновено заспиваше веднага след вечеря и това му помагаше да спазва обещанието си да не я докосва. Независимо колко отчаяно искаше да се люби с нея, той знаеше, че това ще усложни живота и на двама им. Колкото по-скоро го забрави, толкова по-добре за нея.
На следващата сутрин Вървящият в сянката усети, че някой ги следи. Когато видя отряд нашарени индианци на близкия хълм, изсъска предупредително на Дона:
— Не се обръщай, следят ни.
Тя потисна подтика да обърне глава в забранената посока.
— В опасност ли сме?
— Не съм сигурен. Няма да знам, докато не дойдат достатъчно близо, за да ме познаят. Може да са ренегати.
При тази дума Дона побледня. Враждебно ли бяха настроени индианците? Щеше ли да ги спаси облеклото на Коул?
— Идват — предупреди я Вървящият в сянката, когато ренегатите се спуснаха от хълма и се насочиха към тях.
