неправда крещи за възмездие.
— Каза му, че сме женени.
— Надявам се да не възразяваш. Нямах избор. Можех да се бия за тебе, но това нямаше да има смисъл. Ако паднех убит, положението ти само щеше да стане още по-лошо.
Дона му се усмихна полека.
— Сега мислиш като Коул Уебстър. Очаквах Вървящият в сянката да е по-дързък.
— Дори и най-разгорещеният боец трябва да мисли понякога с хладен ум. Ти май си доста привързана към Вървящия в сянката.
Дона се замисли над думите му. Беше се любила и с Коул Уебстър, и с Вървящия в сянката. Бяха едно цяло — телесно и духовно. Но трябваше да признае, че много се възхищава на дръзкия дивак, който я бе обявил за своя жена. Макар да бе излъгал поради основателни причини, тя се почувства леко обидена. Женитбата с нея беше последното, което би искал и Коул Уебстър, и Вървящият в сянката.
— От това, което видях дотук, Вървящият в сянката е опасен човек. Но и Коул Уебстър е такъв. Не бих искала нито един от двамата за враг.
И бих желала всеки от двамата за любовник, помисли тя, но не го каза.
Преди Вървящият в сянката да успее да отговори, отвън се разнесе женски глас, който ги викаше. Вървящият в сянката отговори на жената, че може да влезе, и на входа се появи една старица, която носеше купа с димяща яхния от еленско месо. Подаде им плитки лъжици, направени от бизонски плешки, и излезе.
— Гладна ли си? — запита той, наслаждавайки се на разкошния аромат, който се издигаше от купата. Дона кимна. — Седни, има достатъчно и за двама ни.
Тя се нахвърли върху храната, намирайки я превъзходна. Когато свършиха, Вървящият в сянката отиде да вземе постелките и се върна след малко, носейки и кожен мях с вода.
— Рогатият бухал ме покани да изпуша една лула с него. Не исках да го наскърбявам с отказ. Човек никога не знае какво да очаква от такава луда глава като него. Донесох ти малко вода да се измиеш. Не ме чакай, може да се забавя.
Дона го загледа как излиза, питайки се дали изобщо ще успее да се приспособи към индианската култура. Рогатият бухал изглеждаше толкова свиреп, толкова чужд. Надяваше се Бягащият лос да не е чак такъв дивак. В колибата поне знаеше какво може да очаква всеки следващ момент.
Тя се изми бързо, разгъна постелките, подреди ги и се зачуди дали да се съблече. Реши, че може да свали разцепената пола и блузата, съблече се бързо и се пъхна под одеялата само по долна риза. След минути спеше вече дълбок сън.
Вървящият в сянката се върна много късно в колибата. Влезе тихо, за да не я събуди, свали панталоните и мокасините и се пъхна в постелките си. Но сънят не идваше. Днес бе казал, че Дона е негова жена, и искаше да прави с нея всичко, което един съпруг прави със съпругата си. Той бе сдържал естествения си подтик да се люби с Дона, но това му бе струвало скъпо. Не можеше да разбере защо така отчаяно я желае, и това никак не му харесваше.
След като бе познал любовта на Утринна мъгла, той бе разбрал, че никоя жена не го привлича така, както убитата му съпруга. Когато нуждата станеше прекалено силна, за да й устоява, задоволяваше мъжките си нужди с някоя случайно съвкупление. Преди да срещне Дона, никоя жена, освен Утринна мъгла не бе завладяла сърцето му. Харесваше жените, наслаждаваше им се изцяло по всякакъв начин; просто не искаше да се привързва отново към някоя жена. Според него това щеше да бъде изневяра спрямо Утринна мъгла.
Вървящият в сянката се размърда неспокойно под одеялата си, усещайки, че твърдостта му се стопява. Мъжката му плът бе набъбнала, а желанието му се превръщаше в нажежен до бяло ад. Той стана, разбирайки, че не може повече да устои на свежото, привлекателно тяло на Дона. Надвеси се над нея и я загледа, а очите му блестяха нежно в мрака. Не можеше повече да отрича страстта, бушуваща в него, така както не би могъл да спре да диша.
Дона трепна и се събуди. Почувства присъствието на Вървящия в сянката, сякаш я бе докоснал. Бледите лунни лъчи се промъкваха през дупката за пушека на върха на типито и осветяваха мъжа, надвесен над нея. Примря пред великолепната му голота и дръзката му мъжественост. Всеки инч от прекрасното му тяло беше твърд, от стегнатите мускули на гърдите до набъбналия до краен предел член. Той се издигаше като мраморен стълб от гъсталака с махагонов цвят. Мъжът беше застанал разкрачен, горд и великолепен, и Дона помисли, че никога не й се е виждал по-неустоим.
Вървящият в сянката усети мига, в който Дона се събуди. Коленичи до нея и прошепна думи, които я накараха да пламне.
— Искам те.
Тя нямаше представа какво ще направи той, ако му откаже, но такова нещо изобщо не й мина през ума. И тя го искаше. Искаше всичко, което можеше да й предложи. През всичките самотни нощи, които й предстояха, щеше да извиква в паметта си тези спомени и да ги вкусва. Тя протегна ръце.
— И аз те искам.
Любиха се страстно, диво и зашеметяващо. Той я накара да се почувства красива и желана, а не някаква разбойническа отрепка. Тялото й се разтапяше под целувките му. Той не отмина нито инч от златистата й плът, ръцете и устата му я водеха към разтърсващата кулминация. А когато телата им си починаха, всичко започна отново. Заспаха прегърнати, знаейки, че времето, в което са заедно, скоро ще свърши.
Когато Дона се събуди на другата сутрин, не намери Вървящия в сянката. Тя се облече бързо и излезе от колибата. Видя го заедно с Рогатия бухал. Двамата бяха потънали в оживен разговор. Дона се приближи полека към тях. Донякъде се успокои, като разбра, че говорят за събирането на сиуксите и северните шайени при Литъл Биг Хорн.
— Това е загубено дело — горещеше се Вървящият в сянката. — Ако сиуксите настояват да водят тази битка, това ще е началото на края на индианския народ.
— Бяха нарушени твърде много договори — възразяваше Рогатият бухал. — Наскоро белите предприеха поход да търсят злато в Блек Хилс, това беше последното оскърбление. То зове за възмездие. Скоро ще поведа последователите си на север към Литъл Биг Хорн, за да се присъединим към великите вождове.
— Не мога да те спра, Рогат бухал. Мога само да те посъветвам да запазиш хладнокръвие.
— Бягащият лос те нарича свой брат, но ти си оставаш бял. Вярвай ми, аз знам най-добре какво е необходимо на моя народ.
— Само се моля Бягащият лос да е по-склонен да даде ухо на разума. Сега свободни ли сме да си вървим?
Рогатият бухал го изгледа кисело, все още не можеше да му прости, че не му отстъпи Дона.
— Вървете. Ако жена ти ти омръзне, ще те отърва от нея. Мога да си позволя да бъда великодушен.
— Това няма да се случи, Рогат бухал. Благодаря ти за гостоприемството.
— Надявам се ти и жена ти да сте си починали добре снощи — добави индианецът и изгледа лукаво Дона. — Минах покрай колибата ви през нощта и ви чух. Имаш много страстна жена.
Дона хлъцна притеснена, без да смее да погледне Рогатия бухал в очите. Не беше разбрала, че двамата са вдигали толкова шум. Почувства дълбоко облекчение, когато Вървящият в сянката тръгна с нея към типито им.
— Не знаех, че някой ни е чул — каза тя, разтърквайки пламналите си бузи. — Сигурно всички са разбрали какво става.
— Естествените пориви на тялото не смущават индианците. Напълно в реда на нещата е съпрузите да се любят.
— Аз не съм ти съпруга — напомни му Дона и се обърна така бързо, че не забеляза замисления израз на лицето му.
По-късно през нощта, когато отново се любиха, Вървящият в сянката като че ли забрави, че тя не му е
