— Хвърли оръжията — заповяда Вървящият в сянката на Спайдър, зяпнал ужасено мъртвия си партньор.
— Не стреляй — изрече Спайдър, докато откопчаваше колана със свободната ръка и го пускаше на земята. В другата още държеше факела. — Какво искаш? Имам пари. Ще ги поделя с тебе.
— Къде е Дона?
— Дона ли? — Присви очи, взирайки се в нападателя си. — Ти кой си? — Изведнъж му просветна. — Ти си оня детектив от железниците! Какво правиш тука в тия индиански дрехи?
— Къде е Дона? — повтори Вървящият в сянката.
Спайдър преглътна конвулсивно. Имаше усещането, че гледа смъртта в лицето. Действайки под напора на инстинкта, той хвърли факела към Вървящия в сянката и хукна към изхода на пещерата. Пушката на преследвача му изгърмя точно преди той сръчно да улови факела. Спайдър падна по лице на земята, без да помръдне.
9.
Дона чу стрелбата в тясното си тъмно убежище и замръзна, обзета от паника. Не виждаше нищо, не чуваше нищо, освен гръмкото ехо, което се удряше в стените. За миг помисли да излезе в главния проход и да рискува, но страхът я приковаваше на място. Сви се още по-надълбоко в тунела, притисната до стената, и се заслуша в звука от приближаващите се стъпки.
Вървящият в сянката погледна безучастно двамата мъртъвци. Две брутални убийства биха обезпокоили Коул Уебстър, но не и него, сиукския възпитаник. Странно, колко лесно се бе върнал към индианските си навици, след като почти четири години бе живял сред белите.
Вдигнал високо факела, за да освети пътя си, Вървящият в сянката прекрачи труповете и тръгна по дългия криволичещ тунел. Разяждаше го страхът, че може би вече е късно и няма да успее да помогне на Дона. Не забеляза страничния тунел, подмина го, без да погледне втори път, и след няколко минути влезе в централната пещера. Огънят още гореше в огнището. Вървящият в сянката бе изненадан от удобното убежище на разбойниците. Веднага забеляза дисагите, коленичи и ги отвори. Оттам се изтърколиха бляскави златни монети. Той ги напъха обратно. После влезе по-навътре в пещерата и откри потока и конете. Но никъде не намери Дона.
Отчаяние обзе Вървящия в сянката. Огледа внимателно цялата пещера, но не откри никакъв знак къде може да се е дянала. Спомни си, че бандитите споменаваха, че е избягала, и я търсеха. Знаеше, че не е излязла от пещерата, защото щеше да я види. Оставаше й само още едно нещо. Сигурно се бе скрила в някое разклонение на пещерата.
Той се върна обратно, като този път спираше да огледа стените на тунела. Спря пред една дупка в стената, забелязвайки, че тя води към някакъв друг тунел. Интуицията му подсказваше, че там ще намери Дона. Извика я по име, надявайки се тя да познае гласа му.
Свита до входа на тунела, Дона зърна едни мокасини и голи крака. Индианци! Мисълта да бъде открита от враждебно настроените индианци я ужасяваше също толкова, колкото и перспективата да я хванат бандитите.
Видя една трепкаща светлина, която се насочваше към нея и се изплаши, че са я открили. Дръпна се по-навътре в тунела. Дочу шумолене на мишки и някакви други животинки и спря на място. Но приближаващата се светлина и неизвестната опасност я накараха да продължи. После чу как някой я вика по име и замръзна. Гласът не беше нито на Сам, нито на Спайдър. Не можеше индианецът да я вика, реши тя и разтърси глава, за да я прочисти от абсурдните мисли. Не познаваше никакви индианци и никой индианец не я познаваше. Затаи дъх и се дръпна по-навътре в тунела.
Вървящият в сянката отново извика Дона. Чуваше накъсаното й дишане, усещаше колко я е страх и искаше да сложи край на безсмисленото й бягство. Изведнъж я чу да пищи и сърцето му се разтуптя бясно. Втурна се напред, скъсявайки мигновено разстоянието помежду им. Когато вдигна факела, сърцето му едва не изскочи от гърдите.
Дона се държеше за стената с отмалели пръсти. Пръстта зад нея бе поддала и се бе образувал отвор, надвиснал над пропаст. Тя се бе хванала мигновено за една надвиснала скала и се държеше здраво, но се плъзгаше бързо надолу и всеки момент щеше да падне и да се пребие. Затвори очи за кратка молитва, а когато ги отвори, той стоеше пред нея.
Масивните му крака, почти целите голи, се напрегнаха, когато пусна факела, за да коленичи и да я сграбчи за ръцете. Издърпа я бавно, без усилие, извлече я на твърда земя и я притисна към мощните си гърди.
Като видя бойните шарки по лицето и орловото перо в косата, Дона се замята, опитвайки се да се освободи от тази нова заплаха.
— Дона, почакай! Аз съм, Коул. Нищо няма да ти направя.
— Не! Не ме докосвай!
Той я разтърси леко.
— Успокой се. Погледни ме. Аз съм, Коул.
Сините очи на Дона се разшириха недоверчиво, когато Коул вдигна факела и го вдигна, за да й позволи да види лицето му.
— Коул… — Разпозна първо червеникавата му коса, после очите, които блестяха като смарагди в тъмнината. — О, господи. Помислих те за… Как ме намери? — Огледа се предпазливо наоколо си. — Какво стана със Сам и Спайдър?
— Никога вече няма да ти направят нищо. Ще ти обясня, когато се върнем в централната пещера.
Коул вдигна факела високо и я поведе по тунела към главната пътека, а оттам към централната пещера и я настани до догарящия огън.
— Седни, докато разпаля огъня.
Дона коленичи на едно одеяло и загледа Коул, мъчейки се да свърже външността му с оня Коул Уебстър, когото познаваше. Трудно можеше да го познае в индианското облекло, с лице, боядисано в бойни цветове. Във всеки случай, представляваше внушителна гледка, реши тя.
— Имаш ли индианско име?
— Племето на сиуксите ме познава като Вървящият в сянката. Хубаво е отново да стана Вървящият в сянката. Докато преследвах бандитите, почти забравих, че съм бял. — Привърши с огъня и седна до нея. — Студено ли ти е? — запита, като усети, че тя трепери в прегръдките му.
— Не знам какво ми е. Не мога да престана да треперя. Сигурен ли си, че няма защо да се страхуваме от Сам или Спайдър?
— И двамата са мъртви.
В гласа му се долавяше рязка нотка. Като че ли никак не съжаляваше за извършеното.
— Ти ли ги уби?
— Да. Утре ще ги закараме в Пуебло и ще предадем златото на местния шериф. Той ще се погрижи да го прати там, закъдето е предназначено. За няколко дни релсите ще бъдат разчистени и влаковете пак ще могат да минават. Може да се наложи да прекараме няколко нощи в града.
— Трябва ли да останем тук тази нощ?
— Вън вали като из ведро. Тук поне сме на сухо и безопасно място.
Перспективата да остане тук сама с Коул беше примамлива. Дона облиза устни, подбирайки думите си.
— Гладен ли си?
Той й се усмихна така, че сърцето й замря.
— Умирам от глад. Тия двама негодници са си направили приличен склад. Има ли нещо, което да можеш да сготвиш набързо?
— В гърнето до огъня има кафе. Мога да стопля малко боб и да изпържа бекон.
И тя се надигна.
Изведнъж Коул забеляза разкъсания й корсаж и настръхна. Хвана я за ръка и я привлече да седне до него.
— Почакай. Тия негодници направиха ли ти нещо?
