е много опасно да се возиш на тоя влак.
— Чух началника на гарата, Сам. Каза, че във влака имало натоварени златни монети за банката в Чейен. Няма връщане назад. Купили сме си билети и сме оставили конете в конския вагон. Ако слезем от влака преди дефилето, ще имаме достатъчно време да устроим засада.
Спайдър се огледа предпазливо и замръзна.
— Я виж, това не е ли тая дето чака влака, жената на Коб?
— По дяволите! Какъв късмет извадихме. Къде отива според тебе? — Сам се загледа в Дона и се ухили. — Много добре изглежда, нали? — В следния миг се напрегна. — Я, тоя с нея не е ли детективът от железниците? Защо ли са заедно? Мислиш ли, че спи с него, а?
— Може и ние да й се пуснем, ако се качва на същия влак. Измамиха ни с парите, обаче още има надежда да се пооблажим с нещо.
— Аха — изкикоти се Сам — тоя от железниците ме простреля. Още не ми е минало. Ама и аз не му останах длъжен уцелих го в рамото. А на тая метиска отдавна съм й се заканил. Още от кога можех да я имам, само че старият Коб адски я ревнуваше.
— Влакът идва — изсъска Спайдър, когато композицията наближи. Нека първо се качат. Дръж си шапката нахлупена да не ни познаят. Само трябва да не им се мяркаме един-два дни. Никакъв железничарски детектив няма да ми попречи да свърша тая работа.
Изчакаха всички пътници да се качат и едва тогава се потътриха покрай вагоните с ниско нахлупени шапки и извърнати лица. Дона и Коул бяха влезли в първия пътнически вагон, затова те го отминаха и влязоха във втория, настанявайки се в самия му край.
— Мислиш ли, че оня от железниците ни е видял? — запита Спайдър.
— Тц. Нищо не подозира — отговори уверено Сам. — Сигурно дори не знае, че във влака има злато. Ще слезем в Ла Хунта, както планирахме, и после ще причакаме влака при дефилето. Златото ни е в кърпа вързано.
— Мислиш ли, че Дона сега ще ни се зарадва, след като Коб вече го няма? Страшно съм й се заканил.
Двамата се спогледаха.
— Не сме глупаци, Спайдър. Сигурно ще намерим начин да спипаме и момичето, и златото.
Уморена от неспокойната нощ във влака, Дона седеше на ръба на седалката, загледана през прозореца, заслушана в тракането на колелата, смутена от несигурното бъдеще, което се очертаваше пред нея. Снощи почти не беше спала. Едва когато Коул обгърна раменете й и положи главата й на рамото си, тя успя да заспи.
— Успокой се, Дона — говореше й Коул. — Не те водя на смърт, сама знаеш. Повярвай ми, това ще е най-доброто за тебе.
Думите му, в които имаше доста надменност, събудиха гневна тръпка в нея.
— Защо да ти вярвам? Не ти искам милостинята. И двамата знаем как нямаш търпение да се отървеш от мене по такъв начин, че да си опазиш съвестта чиста.
Коул се изчерви. Дона почти бе прозряла истината.
— Не е точно така. Бъдещето ти е важно за мене. Искам да обещаеш, че ще останеш при Бягащия лос достатъчно време, за да опознаеш и него, и племето му. Кой знае? Може да намериш добър мъж и да го обикнеш.
— Ще наруша всичките си обещания — каза Дона съвсем искрено.
Коул, ядосан, насочи поглед към прозореца. Ако имаше поне малко разум в главата, щеше да се откаже от всякаква отговорност спрямо нея. Тя нито искаше грижите му, нито ги оценяваше. Бе потресен, като разбра, че е девствена, не можеше да отмине това току-така. Немислимо беше просто да се оттегли, както често бе правил в миналото, щом се озовеше в затруднение. Не беше длъжен да осигурява съществуванието на Дона, но жестокото отношение, на което бе била жертва, засегна чувствителната струна у него. Щеше да направи всичко, което му е по силите, за да уреди живота й, без да прави сделка със собствената си свобода.
Влакът пътуваше на северозапад към Колорадо, спирайки на предварително обявените спирки. На няколко пъти Коул купи храна, за да ядат във влака. Докато пътуваха, Дона дремеше, борейки се с праха и горещината, които нахлуваха през отворените прозорци. Бяха отминали равнините и сега пътуваха през хълмиста местност. Влакът тъкмо бе потеглил от спирката при Ла Хунта, след като остави там няколко пътници, и щяха да спрат чак при Пуебло и да хапнат топла храна. Дона очакваше с нетърпение тази спирка, искаше й се да раздвижи краката си.
Задушаващата горещина и миризмата на прах и застояла пот не притъпиха вниманието на Коул. Влакът преминаваше през особено пустинна местност, състояща се от ниски хълмчета и полянки, когато той усети как косата на тила му настръхва. Застана нащрек, но не видя и не чу нищо необикновено. Всичко изглеждаше така, както трябваше да бъде, но инстинктът му го предупреждаваше, че наближава опасност. Погледна към Дона, видя, че е задрямала, и реши да не я буди; стана предпазливо и тръгна през пътническите вагони.
Те бяха само два и всичко изглеждаше да е наред. Пътниците четяха, дремеха или разговаряха тихо помежду си. Коул си спомни, че двама пътници бяха слезли на последната спирка и бяха взели конете си от товарния вагон, но не видя причина за безпокойство. Продължи нататък и се представи на кондуктора, който стоеше в задната част на втория пътнически вагон.
— Железопътен детектив — оживи се служителят. — Да не са ви пратили да охранявате пратката злато? Не мисля, че е необходимо. Двама въоръжени пазачи седят в товарния вагон. Дочух, че Били Коб е мъртъв и бандата му се е разпръснала.
— Правилно сте чули. Аз лично убих Коб и намерих откраднатите пари. Но що се отнася до останалите бандити, двама са още на свобода. Струва ми се, че ще трябва да надникна при товарите.
— Заповядайте, господин Уебстър — каза кондукторът, мъчейки се да запази равновесие.
Изведнъж влакът запълзя бавно и в главата на Коул звъннаха предупредителни камбани. Той сграбчи ръката на смаяния кондуктор.
— Защо спира влакът?
— Няма нищо обезпокоително. Тук е особено опасно място. Започваме да се изкачваме в планината и трасето на релсите се стеснява. Машинистът обикновено взема предпазни мерки, за да не стане някой инцидент.
Коул не намери обяснението за задоволително. Инстинктът още не го бе подвеждал. Пусна кондуктора и продължи към товарните вагони.
— Ще ида да поговоря с пазачите.
Пикънс и Луис бяха поели по една пряка пътека и се озоваха в теснината два часа преди влака. Тук мястото беше идеално за обир. Град Пуебло беше далеч напред по пътя; наоколо имаше само високи планински хребети. Те вързаха конете под дърветата от едната страна на склона и се изкатериха до релсите. Повече от един час мъкнаха тежки камъни и трупи, за да преградят пътя. Когато чуха тракането на колелата, се скриха под една скална издатина и зачакаха.
Машинистът видя заграждението, когато излезе от един остър завой, но не можа да спре навреме. Вряза се в барикадата и от удара локомотивът и двата пътнически вагона изхвръкнаха от релсите. Когато влакът спря, Пикънс и Луис, преметнали дисагите си през рамо, се покатериха в товарния вагон. Проснаха на пода двамата стражи, твърде смаяни, за да се защитят. Простреляха ги с по един куршум — единият загина на място, а другият беше тежко ранен.
Коул тъкмо бе минал през втория от трите товарни вагона, когато влакът дерайлира. Той се блъсна в стената на вагона, но за щастие не се нарани. Разбра какво означава тази катастрофа, особено на такова усамотено място.
Внезапният тласък събори Дона на пода. Тя се удари доста силно. Щом се свести от изненадата, потърси Коул. Той бе излязъл, докато тя дремеше, затова Дона нямаше никаква представа къде е отишъл. После видя кондуктора, който си пробиваше път през задръстената пътека, помагаше на пътниците да се настанят
