— Всички те смятаме за съпруга на Коул. Ще се върне, помни ми думата. С него сме близнаци; аз чувствам това, което и той. Но точно сега е много объркан. След време ще открие, че те обича.
— Аз вече не го обичам — излъга Дона. — Заминавам утре.
Ашли разбра, че не може да направи нищо, за да накара Дона да промени решението си. Тя посвоему беше също толкова упорита, колкото и брат й.
— Обещай, че ще се обаждаш. Ако имаш нужда от нас, двамата с Танър сме насреща. Винаги си добре дошла в нашия дом.
— Благодаря ви — каза искрено Дона. — След смъртта на Били се надявах да си устроя нов живот. Ако не беше се намесил Коул, щях да го направя. Ще се обаждам. Вие сте най-близките хора, които някога съм имала. Преди Коул да нахлуе в живота ми, аз нямах никого… никого.
На следващата сутрин, яхнала Уоли, Дона влезе в града. Най-напред потърси работа в смесения магазин. След като бе търсила във всички магазини и лавки от едната страна на улицата, в това число в два магазина за дрехи, един за шапки, два за хранителни стоки и една железария, започваше да се обезкуражава. Някои собственици се държаха направо отвратително, изтъкваха, че смесената кръв я прави негодна да бъде наета на работа.
Нямаше по-голям късмет и с магазините от другата страна на улицата. Повечето собственици я гледаха така, сякаш е някаква мръсна дрипа. В късния следобед й остана да посети само кръчмите и танцувалните салони.
Куркането в стомаха й напомняше, че не е яла нищо от сутринта, затова тя влезе в един ресторант. На вратата я посрещна келнерка, която я изгледа от глава до пети и каза, че не обслужват индианци. Вместо да прави скандал, Дона предпочете да си излезе. За да утоли глада си, купи една ябълка и я захрупа, размишлявайки над възможностите пред себе си. Вече се беше отчаяла. Знаеше, че винаги може да се върне у семейство Мактавиш, но още не беше готова да се признае за победена. Не искаше цял живот да зависи от великодушието на останалите.
Мисълта, че може да се превърне в бреме за семейство Мактавиш, я накара да се реши на нещо, което нямаше да направи в нормални обстоятелства. Влезе в най-близката кръчма и попита за работа. Къли Портър, собственикът на „Поилнята“, я изгледа от глава до пети, хареса я и я нае.
— Какви са задълженията ми, господин Портър? — запита Дона, благодарна, че си е намерила почтена работа.
Къли Портър пусна най-любезната си усмивка.
— Трябва да обслужваш клиентите съобразно техните желания — каза той с хитър намек. — Жените с хубави личица привличат мъжете, флиртувай, насърчавай ги да си поръчват напитки, сядай при тях.
Дона пребледня.
— Аз не пия.
Къли се засмя.
— Не се тревожи. На момичетата се сервират разредени напитки. Как ти е името, скъпа?
— Дона. Дона Уебстър — каза тя, без да се замисля.
Логично беше да използва фамилията на Коул, тъй като не можеше да се насили да се нарича Коб. А фамилията на баща й й беше също толкова противна.
— Имаш ли си мъж, Дона?
— Мъж? — Тя се обърка. — Не съм омъжена, ако това имате предвид.
Не беше сигурна, че разбира накъде бият въпросите му.
— Нямаш ли си покровител?
Усмивката му стана почти хищническа.
Тя още не разбираше.
— Родителите ми са мъртви. Сама съм. Благодарна съм ви за работата. Можете ли да ми кажете къде да си намеря стая под наем?
Той й се усмихна хитро.
— Сигурен съм, че няма да ме разочароваш. Колкото за стая, не ти ли казах, че тя върви заедно с работата? Моите момичета смятат за удобно да живеят наблизо. В добавка към стаята и храната ще ти плащам и малка заплата. — Той спря поглед на гърдите й. — Но държа да те предупредя, че ще си докарваш достатъчно от бакшиши и… извънредна работа, за да го компенсираш.
Дона беше твърде развълнувана, че си е намерила работа, която включва храна и квартира, за да се замисли над тайнствените думи на Къли Портър.
17
Коул слезе от влака в Чейен. Беше имал достатъчно време да мисли през дългото пътуване и колкото повече мислеше, толкова по-неясно му ставаше какво чувства към Дона. Никоя друга жена, включително Утринна мъгла, не го бе карала да изпитва такива чувства, както Дона. И не беше сигурен, че това му харесва. Бе живял толкова дълго със спомените за изгубената си любов, че сега му се струваше почти греховно да ги загърби.
След като свали Боеца от товарния вагон, той намери най-близката кантора на „Уестърн Юниън“ и телеграфира в службата си. Поради неясното си бъдеще бе решил да напусне тази работа. И без това бе отсъствал доста повече, отколкото бе очаквал, и работодателите трябваше да знаят какви са плановете му. Пък и, честно казано, нямаше представа дали някога ще се върне към предишния си начин на работа. Сериозно обмисляше предложението на Танър да работи в дъскорезницата, след като се върне в Орегон Сити… ако изобщо се върнеше. Решението му зависеше единствено от това, колко силни са чувствата му към Дона.
В Чейен Коул узна някои съкрушителни новини. Сиуксите нямали време да отпразнуват победата си при Литъл Биг Хорн. През юли хиляди северни шайени, които отивали да се присъединят към Лудия кон, един от великите вождове на сиуксите, при Паудър Ривър, били разбити от Пета кавалерийска армия на полковник Уесли Мерит при Уор Бонет Крийк. Победените шайени се върнали в агенцията на Червения облак.
На 6 септември генерал Крук атакувал сиукско селище при Слим Бътс, настоявайки вождът Американски кон да се предаде. Малко след това във всички агенции били конфискувани конете и оръжията на индианците. Последното унижение дошло, когато сиуксите били принудени да се откажат от свещената местност Блек Хилс и от всички ловни права извън границите на резерватите.
Коул се запита дали Бягащият лос е намерил убежище покрай Паудър Ривър или е бил принуден да се върне в пренаселената агенция на Червения облак. Една седмица бърза езда щеше да е достатъчна, за да стигне при Паудър Ривър. Десет дни, ако времето бъде лошо. Мисълта, че Бягащият лос може да е лишен от оръжията си за лов и от конете за езда, не му даваше мира. Индианците много се гордееха с конете си и с ловните си умения. Без тях те щяха да бъдат сведени до положението на просяци — да молят правителството за издръжка. Правителството накара индианците да направят това, което искаше, помисли горчиво Коул.
Дните ставаха все по-студени. Почти всяка сутрин земята осъмваше покрита със слана. За да се предпази от хапещия студ, Коул се бе облякъл от горе до долу с дрехи от еленова кожа, носеше подплатени с кожа мокасини, а наметалото от бизонска кожа му осигуряваше още топлина.
Първите индианци, които срещна, представляваха плачевна гледка. От разговора с вожда им Дивото куче той узна, че са се запътили на север, към Канада. Разбра и че преди дни една войскова част под командването на полковник Майлс е тръгнала да преследва бунтовните сиукси на Седящия бик, които се били оттеглили покрай Седър Крийк в територията Монтана. Когато вождът отказал да се върне в резервата, полковникът го атакувал. След двудневна битка две хиляди сиукси се предали, но самият вожд с няколко последователи избягал в Канада. Дивото куче каза на Коул, че вождовете, които армията не преследвала, се оттегляли в Канада.
Коул разпита за Бягащия лос и узна, че той не бил отвел хората си в резервата, че още се криел покрай Паудър Ривър, а може би вече бил на път към Канада. Коул благодари на вожда, сбогува се с него и продължи нататък. Надяваше се, че няма да стане нужда да догонва Бягащия лос чак в Канада, но ако се
