забравил колко страстна и изкусна е Смеещият се ручей. Ръцете й се спуснаха към слабините му, обхванаха го и започнаха да го галят с явна възхита.
Коул хвана китките й.
— Мога и сам да се съблека.
Смеещият се ручей му отправи многозначителна усмивка и с един замах смъкна туниката си. Тялото й бе стройно и добре оформено, по-съблазнително, отколкото си го спомняше. Кожата й бе малко по-тъмна от тази на Дона, беше доста по-пищна на някои места, където Дона не беше. Но гърдите и плоските й зърна бяха съвсем обикновени в сравнение с разкошните гърди на Дона.
Изведнъж Коул осъзна, че мисли за Дона, когато би трябвало да се съсредоточи върху жената, с която съвсем сериозно възнамеряваше да спи тази нощ. Когато Смеещият се ручей се отпусна на постелките и протегна ръце към него, той се поколеба за миг и после легна до нея.
Тя дръзко го погали между краката.
— Мощното ти копие е готово да потъне в плътта ми. Ела, боецо мой — и тя разтвори крака и разтвори нежната си плът с пръсти.
Розовите гънки на влажната женска плът зовяха Коул. Той отмести поглед, внезапно отвратен, без да знае защо. Тя беше мокра и готова за него, мъзгата й се стичаше по тежките й бедра. Образът на стройните, изящни бедра на Дона проблесна изведнъж пред очите му и отврата от това, което се канеше да направи, уби желанието му. Как може да легне с друга жена, когато Дона е единствената, която желае? Сладката Дона. Красивата Дона. Тя бе познала твърде много болка в краткия си досегашен живот и я бе надмогнала. Тежестта на вината се стовари безмилостно върху плещите му. Тя нямаше нищо общо с миналото, нито с Утринна мъгла, беше свързана единствено с Дона и с неговото собствено бъдеще.
Изведнъж Коул разбра какво иска, за какво копнее. Бягащият лос беше прав. Нямаше нужда да моли за видение. То бе в сърцето му, в усмивката на Дона, в любовта, която той изпитваше към нея — любов, която най-накрая бе в състояние да приеме без чувство за вина и без угризения. Сега той беше свободен, необременен от призраци, свободен да прегърне едно съвместно бъдеще с Дона. Наистина никога нямаше да забрави Утринна мъгла, нито искаше да я забрави. Но спомените трябваше да бъдат отпратени на мястото, което им се полагаше. Дона бе неговото бъдеще. Утринна мъгла бе миналото му. А Смеещият се ручей не беше нито едното, нито другото.
— Побързай, Вървящ в сянката — подкани го жената. — Толкова отдавна не съм усещала твоята мощ в себе си.
Коул изведнъж скочи на крака. Не беше от мъжете, които нарочно биха обидили някоя жена, но желанието бе умряло в него точно така, както любовта към Дона бе разцъфтяла.
— Съжалявам, Смеещ се ручей, но не мога да го направя.
Тя закова поглед в члена му, все още трептящ и пулсиращ. И се усмихна.
— Можеш и още как. Паметта не ми е изневерила. Ела при мене.
Тя изви гръб, предлагайки му всичко, което можеше да му даде.
Коул посегна към панталоните си.
— Не мога да споделя постелята ти. Не искам да изневеря на Дона.
Смеещият се ручей се намръщи.
— Белите мъже се държат странно. Аз ще ти стана втора жена.
— Не ми е позволено да имам две жени.
— Не се връщай в света на белите, Вървящ в сянката. Ела на север с нас. Познаваш обичаите ни, няма да ти е трудно.
— Макар че много години живях с твоя народ, мястото ми не е тук. Ще помогна на Бягащия лос да се приготви за пътуването на север, а после ще се върна в Орегон… при Дона.
Докато говореше, Коул се облече, после още веднъж се извини на Смеещия се ручей и се наведе да си вземе дисагите.
— Почакай! Къде отиваш? Ще замръзнеш, ако спиш навън в снега и студа. Завиждам на Дона за твоята любов и вярност, но не искам да умираш. Сподели колибата ми като приятел.
Той се поколеба. Думите й му изглеждаха искрени, а и навън беше ужасно студено. Снегът трупаше дебела покривка.
— Много добре. Оценявам предложението ти. Само разбери, че единственото, което мога да ти дам, е приятелство.
— Разбирам — каза Смеещият се ручей, навличайки туниката си. — Ще споделим постелята ми, за да ни е топло.
— Аз ще спя отделно от тебе. Дай ми едно одеяло, ако имаш.
Смеещият се ручей все още таеше надежда, че Коул ще се люби с нея, но разбра, че решението му е окончателно. С видимо съжаление му подаде одеялото, за което бе помолил.
— Приятни сънища, Вървящ в сянката.
На следващия ден снегът продължи да вали. Единственото, което успокояваше Коул, бе, че снегът ще позволи на Бягащия лос да спечели време, докато същевременно ще затрудни придвижването на армията и тя няма да може да преследва племето. Но усилващият се снеговалеж породи нов проблем за Коул. Ако не тръгнеше незабавно, нямаше да може да напусне планините преди пролетта. За щастие, бе научил онова, заради което бе предприел дългото си пътуване. Бягащият лос беше в безопасност. Скоро щеше да бъде в Канада, където армията нямаше да може да го преследва. Щеше да живее там в мир, с всичките си оръжия и коне.
След два дни Коул се сбогува с Бягащия лос. Тъга го гнетеше, защото знаеше, че за последен път вижда своя приятел. Племето беше готово за опасния си път към Канада. Сега Коул нямаше търпение да се върне при Дона и се молеше тя да му прости, задето се е държал като последен глупак. Ашли правилно му се бе накарала. Твърде дълго се бе оставил в плен на спомените. Време беше да остави миналото зад гърба си, там, където му беше мястото. Копнееше да се върне при Дона, при жената от плът и кръв, която бе заобичал повече от собствения си живот.
О, господи, дано да не е станало твърде късно!
Работата на Дона в „Поилнята“ беше изтощителна. Непрекъснато се изплъзваше от опипващите ръце на мъжете, мъчейки се в същото време да се държи учтиво. Беше само една от сервитьорките, които работеха за Къли Портър. Другите се държаха сравнително добре с нея. Виждаше как момичетата водят в стаите си мъже, но не можеше да си представи всяка нощ да е с различен мъж. Единственият, когото искаше, бе Коул, но той не я обичаше.
Дона работеше вече цял месец, когато Портър намекна, че би могла да води мъже горе в стаята си след работа. Тя го загледа зяпнала от изненада, все едно виждаше луд човек пред себе си.
— Защо да го правя?
Портър я погледна раздразнено.
— Всички момичета го правят. Това е част от печалбата им. И аз получавам половината от спечеленото, ако случайно ти хрумне, че можеш да задържиш всичкото за себе си.
И продължи, смайвайки Дона още повече:
— Сигурен съм, че споменах, че това е част от задълженията ти. Дотук не съм спечелил и пукнат цент от тебе. Защо, мислиш, давам стаи на момичетата си?
Дона преглътна конвулсивно.
— Никога не сте ми казвали и дума за… това.
— Предположих, че знаеш за какво говоря, когато ти казах, че можеш да печелиш допълнително. Обслужването на клиентите е само част от работните ти задължения. Не си нито сляпа, нито невежа. Виждала си Мили и другите момичета как водят мъже в стаите си след работно време.
— Аз приех само да седя и да говоря с клиентите, да ги насърчавам да си поръчват питиета. Не съм курва — извика Дона.
Мили, която бе дочула разговора, се показа иззад бара.
— Да не мислиш, че си по-добра от останалите? — запита тя остро. — Я се виж. Наполовина дивачка. Бас държа, че дори не знаеш кой е баща ти.
