това би било твърде голямо изискване за всеки мъж. Ти си добър човек, Санди Джонсън.
— Вече си загубила едно дете? — запита Санди смаян. Чертите му се изопнаха. — Така, значи! Та ти си твърде крехка, за да можеш да живееш сама. Ще ти дам една или две седмици, за да се решиш да се омъжиш за мене, после ще обявя годежа ни.
— Санди, аз не…
— Не казвай нищо повече, Дона. Почини си. Ще се видим утре.
— Чакай! Обещай, че няма да казваш нищо на Ашли или на Танър за бебето. Първо трябва да ида на лекар, за да се уверя.
— Много добре, щом така искаш. Но те рано или късно ще разберат, че носиш дете от Коул.
След като Санди си тръгна, Дона легна и се загледа в тавана, а главата й бръмчеше от объркани мисли. Здравият разум казваше, че Коул няма да се върне. Как би могла да издържа себе си и детето с мизерните си спестявания? Би могла безпрепятствено да вземе парите, които Коул й предлагаше, но му беше твърде разсърдена, за да приеме милостиня от него. Знаеше, че семейство Мактавиш ще искат да я вземат при себе си, но не искаше да става бреме за роднините на Коул.
Сети се за Санди Джонсън. Защо лоялността му към Коул надхвърляше границите на приятелството? На Дона все още й беше трудно да вярва на мъжете. Не можеше да отпъди мисълта, че Санди може да има някакви скрити намерения. Не й се вярваше, че ще се откаже от свободата си, без да поиска някакво възнаграждение.
На другата седмица Дона тайно отиде на лекар. Той я прегледа и потвърди, че е бременна. Беше още тънка като върба, затова й се виждаше неправдоподобно, че е бременна в третия месец. С изключение на това, че гърдите й бяха станала извънредно чувствителни, тялото й никак не се бе променило. Дрехите още й ставаха и никой не подозираше за състоянието й.
Докато Дона се мъчеше да разреши дилемата си, Санди все повече се убеждаваше, че Коул не възнамерява да се връща. Затова взе нещата в свои ръце и съобщи на Ашли и Танър, че двамата с Дона ще се женят. Отначало семейство Мактавиш бяха шокирани, защото все още бяха убедени, че Коул ще се вразуми и ще се върне. Но Санди наруши обещанието, което беше дал на Дона, и им каза, че тя очаква дете от Коул. Тогава те се съгласиха, че Санди и Дона би трябвало да се оженят.
Ашли и Танър оценяваха добрите качества на Санди. Разбира се, биха искали самите те да отгледат детето на Коул, но тъй като на Дона й бе неудобно да отиде да живее у тях, значи бракът й със Санди щеше да бъде най-доброто разрешение. Ашли заяви, че много трудно ще се реши да прости на Коул.
Денят на сватбата бе определен за след една седмица. Когато Санди каза на Дона какво е направил, тя побесня. Но когато се успокои, разбра, че няма особено голям избор. Какъв живот би могла да осигури една метиска на своето незаконно дете?
Следващата седмица проливни дъждове наводниха долината Виламет. В първите един-два дни „Поилнята“ работеше както обикновено. Но тъй като дъждовете продължаваха, дървосекачите все по-трудно се добираха до града през придошлите потоци. Когато Санди не дойде две вечери подред, Дона предположи, че лошото време му е попречило.
Къли Портър сумтеше недоволно при вида на оредяващата клиентела. Проливните дъждове се отразяваха зле на бизнеса и той взе да търси начин да възстанови печалбите. По едно време пред очите му се мярна Дона. Бавна усмивка разтегна устните му. Напоследък покровителят й мистериозно отсъстваше. И ето че на Къли му хрумна един лесен начин да си докара малко пари и да създаде известно оживление в кръчмата.
— Хора, я да се поразмърдаме малко — извика кръчмарят. — Повечето от вас се надяват, че ще могат да разтопят леденото момиче и аз ще дам шанс на един щастливец. Предлагам наддаване. Високомерната метиска ще отиде при онзи, който даде най-висока цена. Победителят ще се забавлява с нея цялата нощ… ако му стигнат силите. Хайде, хора, кой ще направи първото предложение?
— Аз! — извика един мускулест дървосекач, чиито ръце наподобяваха млади дъбове.
Дона не слушаше какво говори Портър, докато не дочу, че я споменава. Насочи вниманието си към него. Когато разбра какво става, побягна. Но преди да бе успяла да стигне до стълбите, ръката на Портър я хвана здраво през кръста.
— Десет долара! — извика мускулестият дървосекач.
— Не можеш да направиш това! — протестира Дона. — Не съм твоя собственост, за да ме продаваш. Пусни ме!
Той се ухили и я обърна с лице към мъжете, които се бяха скупчили наоколо им.
— Хайде, хора. За десет долара няма да дам дори някой да види циците на това ледено момиче.
И той я сграбчи през гърдите. Дона изпищя и се задърпа, но усилията й останаха безрезултатни.
— Двайсет и пет долара — викна друг мъж.
Наддаването тръгна. Когато стигна седемдесет и пет долара, някои отпаднаха. Но все пак неколцина продължиха да наддават, твърдо решени да спечелят леденото момиче.
Коул, свит на гърба на коня си, бе измокрен до кости и замръзваше от студ. Пътуваше бавно и трудно поради проливния дъжд. Но когато си представи Дона, жадно очакваща неговото завръщане, се почувства по-добре. Подкара Боеца по калните улици на Орегон Сити. Кожените му дрехи, целите прогизнали, лепнеха по него като втора кожа, а шапката му бе така напоена с вода, че съвсем се бе обезформила. Пътуването от бреговете на Паудър Ривър беше дълго и изтощително, но Коул нямаше търпение час по-скоро да стигне в Орегон Сити при Дона.
Бе премръзнал до мозъка на костите си и трепереше неудържимо. Ярката светлина от прозорците на „Поилнята“ го привличаше, мамеше, подканваше. Той дръпна юздите на Боеца. Конят послушно спря и зачака следващите заповеди на господаря си. Някакво неясно предчувствие привлече Коул към тази кръчма, макар че здравият разум диктуваше да не спира тук. Но когато спря коня пред кръчмата, здравият разум отстъпи. Трябваше му една солидна глътка уиски, за да размрази вледенените му кости, реши той, слезе от седлото и преметна юздите на Боеца на коневръза.
Коул бутна летящата врата и застана на прага. Представилата се пред очите му гледка накара кръвта да се смръзне във вените му. Погледът му се спря на Дона, която един мъж в шарени дрехи държеше здраво през кръста. Всички мъже в кръчмата се бяха струпали покрай тях. Дори масите за покер бяха опустели. Вдигаше се оглушителен шум, мъжете наддаваха, крещейки, и залозите се вдигаха всяка секунда. Когато Коул осъзна какво става, кръвта забуча оглушително в ушите му. Последната цена, която чу, беше сто долара и той разбра, без никой да му казва, че наддават за Дона. Мисълта, че е подтикнал Дона да се продава, го прободе като остър нож право в сърцето.
Когато цената скочи до сто долара, доволна усмивка се показа на устните на Портър. Тази вечер нямаше да бъде така разорителна, както бе помислил при вида на оскъдната клиентела. Последната извикана цена накара тълпата да се смълчи. Портър отвори уста, за да обяви наддаването за приключило, когато един новодошъл си проправи път през тълпата.
— Двеста долара!
В гласа на Коул се долавяше желязна нотка, сякаш предизвикваше останалите да дадат повече от него. Никой не се обади. Този, който бе предложил стоте долара, изглеждаше така, сякаш на драго сърце би разкъсал Коул, но когато погледна в святкащите му зелени очи, това желание веднага го напусна. Оттегли се настрана при другите.
— Вярно ли чух, че току-що предложихте двеста долара, господине? — запита Портър, който не беше си представял, че ще има такъв късмет.
— Напълно вярно.
— Покажете ми какъв цвят имат парите ви.
Когато видя Коул да си пробива път през тълпата мъже, които наддаваха, за да спечелят благосклонността й, Дона загуби ума и дума. Бе сметнала, че го вижда за последен път тогава, преди няколко месеца. А ето го сега тук — наддава хладнокръвно за нея, сякаш е най-обикновена курва. Видя смутена как Коул брои парите и ги връчва на Портър.
— Твоя е, страннико. Дано ти се услади да я разтопяваш. Само за оня щастливец Джонсън се е
