близо до „Победа“.
— Извадете талпите, ще се прехвърлим на „Победа“! — гласът му надвика шума от битката и възторжените викове на хората му. — Оставете Льо Ватур на мен!
След минути хората му бяха на борда на „Победа“ и се впуснаха в ръкопашен бой. Отдавна не бяха се радвали на оживена битка и всички бяха зажаднели за кръв. Диабло съзря Льо Ватур на квартердека ухилен презрително със сабя в ръка.
— Хайде, дяволско изчадие — предизвика го французинът. — Отдавна чакам този момент. Откакто уби Черния Барт и задигна кораба му.
По лицето на Диабло се изписа учудване.
— Черния Барт си го заслужи. — Той бавно се изкачваше по стълбата към квартердека. — Ако не аз, друг щеше да оглави бунта. Барт бе жесток, извратен човек и светът стана по-добро място за живеене след кончината му. Защо го жалиш толкова?
— Черния Барт ми бе като баща. От години чакам да отмъстя за смъртта му.
Замахна злобно със сабята и острието почти засегна корема на Диабло — той си глътна въздуха, за да не бъде прорязан.
— Къде е Девън? — Диабло въртеше сабя и с лекота отблъсна втората атака на Льо Ватур. — На борда на „Победа“ ли е? Тежко ти, ако си я наранил.
Льо Ватур диво се изсмя и наново се насочи към Диабло.
— Твоята любовница съвсем доброволно дойде при мен.
Изпълнен с невероятен гняв, Диабло стисна зъби и отскочи встрани, парирайки поредния устрем на Льо Ватур.
— Негодник такъв! Девън на кораба ли е, или не?
— Закъсня, Диабло. Дамата вече е в Англия. Тя е доста приятно парче и напълно разбирам неохотата ти да я изпуснеш. Ние станахме… доста близки по време на пътуването й с „Победа“. Това бе част от сделката — похвали се той, доукрасявайки лъжата с лукава усмивка.
— Гаден, коравосърдечен измамник! Девън никога не би позволила да я докоснеш.
Приказките секнаха и двамата се съсредоточиха върху намеренията си: всеки искаше да убие другия. Около тях битката продължаваше с нестихваща сила. Двата екипажа бяха равностойни — еднакво смели и съобразителни, но хората на Диабло, водени от невероятна преданост, скоро извоюваха превес. И Диабло, и Льо Ватур вече имаха по няколко несъществени порязвания. Неочаквано двама от хората на Льо Ватур скочиха с размахани саби на стълбата към квартердека. По петите им бяха двама от „Танцуващия дявол“. Неволно единият бутна Диабло и в опита си да запази равновесие той падна на коляно. Ухилен коварно, Льо Ватур реши, че е победил и се хвърли с цялата си злоба напред, но Диабло, надхитрил не един и двама от лукавите си врагове, се оказа многократно по-прозорлив от подлия пират. Нарочно приклекна ниско, за да предизвика Льо Ватур да се насочи към оголената му гръд. Все със същата зловеща усмивка французинът наистина се втурна напред, ала какво бе изумлението му да види как Диабло се изтъркаля акробатично и сега, вече изправен, е застанал с насочена сабя пред Льо Ватур и забива острието в корема му. Очите на Льо Ватур се разшириха и в следващия миг станаха безизразни той се строполи на палубата мъртъв.
Смъртта на Льо Ватур сложи край на битката. Претърсиха внимателно целия кораб и откриха сандък със злато, скрит в капитанската каютата, още пари, други богатства и голяма колекция от ценни предмети. Макар трюмовете да бяха празни, както бе подозирал Диабло, „Победа“ донесе изненадващо богата плячка за екипажа на „Танцуващия дявол“.
На оцелелите моряци от екипажа на Льо Ватур предложиха и те охотно приеха да се присъединят към Диабло. Ранените бяха прехвърлени на борда на „Танцуващия дявол“, а корабът на Льо Ватур бе подпален. С непроницаемо като маска лице Диабло наблюдаваше, без да трепне как „Победа“ се накланя и бавно потъва във водата. Според него това бе заслужен край за човек, донесъл му единствено злини.
Диабло се замисли — Девън вече бе в Лондон, следователно на практика е недостижима. И изведнъж животът, пълен с толкова много вълнения и приключения, изгуби смисъл за него.
— Какво ще заповядаш да правим сега, Диабло? — попита Кайл, доловил лошото настроение на приятеля си. — Тръгваме ли за Англия да търсим момичето?
— Не, Кайл. Вече е късно. Девън направи избора си. — Очите му огледаха пусто, лицето му бе каменно. — Хайде да си ходим вкъщи.
— Не допускам Девън да е издала тайните на Рай — подхвърли Кайл плахо. — Тя знае какво ще се случи с хората, които живеят там.
Кайл нямаше да говори така убедено, ако имаше представа какво става в момента на неколкостотин километра на юг, на малкия остров Рай.
Диабло прекара „Танцуващия дявол“ през процепа в кораловия риф с лекотата, придобита от многогодишен опит. Ала щом корабът се приближи към скритото пристанище, стана ясно, че нещастие е сполетяло селището. Постройките до плажа бяха превърнати в купчини трески, а колибите отзад изравнени със земята. Отчайващо малко оцелели жители наизлязоха от набързо приспособените убежища, за да посрещнат Диабло още докато слизаше на бегом по пасарела. Кайл и Акбар догониха капитана и останаха потресени от безсмисленото разрушение, и безразборно причинената смърт.
— Случи се пречи няколко дни — обясни Тара — напълно променен от покруса глас.
— Кокали Господни! Тара! Кой го стори?
— Англичаните. Три кораба, предвождани от „Делфиний“ навлязоха в залива и започнаха да стрелят без предупреждение. Не проявиха никаква милост. Изобщо не ги интересуваше, че на острова живеят само жени, деца и старци. Видяха, че на пристанището няма друг кораб. — Тя вдигна кафяви тъжни очи и погледна въпросително Диабло: — Защо, Диабло? Защо го сториха? Откъде знаят пътя до Рай?
Диабло нямаше отговор. Измъченото му лице представляваше страшна гледка: чувствените му устни бяха здраво стиснати в тънка черта: сребристосивите му очи бяха студени и мрачни като смъртта. Изведнъж отговорът го осени и той се провикна, като изкара целия въздух от гърдите си:
— Ще убия подлата мръсница!
— Диабло, нали не смяташ, че Девън… — започна Кайл.
— Ти имаш ли друго обяснение? — сряза го Диабло безмилостно. Кайл се изчерви. Макар да не допускаше Девън да ги е предала, не се сещаше за друго обяснение. — Така си и мислех — каза Диабло и насочи вниманието си към Тара. — Тези ли са единствените оцелели?
Моряците вече бяха слезли на брега и като обезумели търсеха близките си сред малцината живи.
— Има още няколко горе в къщата — отвърна Тара. — Повечето от индианците арауак се отърваха — бяха на нивите със захарна тръстика.
— Къщата пострадала ли е?
— Нали знаеш, че не се вижда от плажа. Вероятно затова не я унищожиха. Англичаните сигурно са побеснели, че те няма, защото започнаха да опустошават всичко пред очите си. После си тръгнаха. Погребахме мъртвите и се погрижихме за всички ранени.
— Добре си се справила, Тара. Благодарен съм ти. Изцяло аз съм отговорен за… това безсмислено изтребление. Ако не се бях държал като глупак и не бях довел Девън тук, нищо подобно нямаше да се случи.
Акбар промърмори безрезервното си съгласие, а в дълбините на черните му очи горяха пламъчета на омразата.
Макар Кайл да се молеше да не е истина, неопровержимите факти сочеха единствено Девън. Кой друг е могъл да ги предаде?
— Започваме възстановителното строителство веднага! — отсече Диабло.
— Защо? — недоумяваше Кайл. — Англичаните знаят тайния вход и могат да дойдат тук, когато поискат.
— Този път ще застроим от другата страна на острова.
— Ами рифа? Той опасва целия остров. Как ще влизаме и излизаме?
— Напълно съм подготвен за подобна ситуация — сподели Диабло. — Докато ремонтирахте „Танцуващия дявол“ и нямахте нужда от мен, изследвах рифа най-внимателно. Има още един проход, за който не съм споменавал на никого. Не съм минавал по него, но съм сигурен, че „Танцуващия дявол“ ще успее да се
