Линли Хол, къщата на рода Линли, но нещо дълбоко в съзнанието му насочи крачките му към мястото все още свързано с детството му, макар отдавна да не го наричаше свой дом. Въртеше се нервно в очакване някой да откликне на потропването. Веднага различи крачките на позастарелия иконом, който отвори вратата.
— С какво мога да ви помогна, сър? — по нищо не личеше сериозният възрастен мъж да познава елегантно облечения гост.
— Бих желал да разговарям с… херцога на Гренвил.
— Съжалявам, сър, но херцогът лежи на смъртно легло в имението си в провинцията и не приема посетители. Може би виконтът ще ви помогне?
— Виконтът? — болестта на херцога го изненада, но лицето му остана безизразно.
— Да, сър. Синът на херцога. За щастие в момента е вкъщи.
— Тогава… Да, ще разговарям със сина на херцога.
— За кого да съобщя?
— Кажете на Уинстън… че един роднина желае да разговаря с него.
Макар и неохотно, икономът отстъпи встрани и позволи на мъжа да влезе. Питърс служеше на рода Линли от години, но не бе чувал за живи роднини.
— Моля да изчакате тук.
Посетителят прояви жив интерес към всичко във входното фоайе и отдели особено внимание на няколкото портрета по стените. Питърс се върна доста бързо и го завари погълнат от портрета на покойна вече херцогиня.
— Сър, виконтът ще ви приеме в кабинета, но само за няколко минути. Има уговорена среща след час.
Преди Питърс да успее да му покаже пътя, елегантният посетител кимна и се отправи направо към кабинета, което се стори доста странно на възрастния мъж.
Надигайки глава от купчината неплатени сметки, Уинстън погледна застаналия пред него впечатляващ мъж с доста лошо предчувствие.
— Питърс ми съобщи, че се представяте за роднина — започна той направо. Грубото му посрещане бе лишено от всякаква светска благовъзпитаност. — Ако сте дошли да хленчите за пари, сбъркали сте адреса — довърши Уинстън, не защото непознатият със стоманените очи подсказваше нещо подобно, а просто защото смяташе за редно да отправи предупреждението.
— Не се нуждая от парите ти, Уинстън. Разполагам с възможности да купя всичко, което притежаваш и богатството ми пак няма да намалее ни най-малко. Съжалявам за тъжните новини относно баща ти — увери го мъжът, но в гласа му не се долавяше нотка състрадание.
— Получи удар — уточни Уинстън. — Нито говори, нито се движи, неконтактен е. Просто не разбирам откъде дъртият глупак намира сили да продължава да живее. Ако имате работа с него, дошли сте прекалено късно. Кой сте вие? Нямам роднини, доколкото знам.
— Огледай ме по-внимателно, Уинстън, и се върни в мислите си около петнадесет години назад. Напълно ли си убеден, че не ме познаваш?
Вглеждайки се с късогледите си очи във високия жилав мъж, чието обветрено и загоряло от слънцето лице му изглеждаше напълно непознато, Уинстън се канеше да го изгони от къщата, ала нещо в сребристосивите очи събуди далечен спомен в съзнанието му. Уинстън свъси чело — напрегна се и си припомни онези отдавна минали години. Изведнъж пребледня и ръцете му бясно затрепериха.
— Не! За Бога! Не може да бъде. Ти си мъртъв. Те се заклеха, че са те убили — възгласите на Уинстън се удавиха в хлипания и той се разтресе от страх.
— Значи най-после ме позна.
От устата на Уинстън се изля порой от думи. Думи и проклятия, които разкриваха отдавна погребани чрез лъжи и измама тайни.
— Нищо не знаех, Кит. Кълна се! Баща ми стои зад всичко. Той нае мъжете. След като баща ти почина, единствената пречка към богатството на рода Линли бе едно малко момче. А той бе алчен и ненаситен. Искаше ти всичко титлата, парите… цялото ти наследство.
— И нае хора да ме убият и да хвърлят трупа ми в Темза — довърши Кит обвинително.
— Узнах всичко едва години по-късно. Мислех — всички мислеха, че те е сполетяло нещастие или си станал жертва на тъмни игри.
— Така беше. Предателството е най-зловещата тъмна игра. Твоят баща, моят чичо, контролираше парите ми през всичките тези години.
— След седем години те обявиха за мъртъв. Титлата и състоянието преминаха в ръцете на баща ми, но какво всъщност стана? Защо не се върна, щом си бил жив?
— Ако намекваш, че трябва да съм мъртъв, си прав. За щастие алчността спаси живота ми. Наетите от баща ти убийци се досетиха как да изкарат още малко пари. Продадоха ме на отряда за насилствено събиране на моряци и години наред робувах на кораб под бича на жесток господар при условия, които не пожелавам и на куче. Дванадесетгодишен хлапак израства бързо, когато живота му преминава в ужасни лишения и жестокости, за които само можеш да се досещаш.
— За Бога, Кит. Изобщо нямах представа. Повярвай ми. Но… Все пак как забогатя? Нима всичките тези години си прекарал по моретата? Защо не се свърза с нас по-рано? Не те ли интересуват титлата и наследството ти?
— По едно време живо ме интересуваха — отговори Кит с горчивина. — Години наред кроях възмездието си. И изведнъж открих, че то няма никакво значение. Единственото семейство, на което държах, вече не бе между живите. Имах нови приятели и животът ми тръгна в съвършено различна посока. А както виждам — и той тенденциозно задържа поглед върху купчината неплатени сметки — не е останало за какво да претендирам, освен за голата титла.
Уинстън гузно се изчерви.
— Татко направи някои не особено разумни вложения с катастрофален резултат. А увлечението му към хазарта… Винаги е бил ужасен бизнесмен, но ако го видиш сега, ще се съгласиш, че изплаща изцяло вината си за стореното. Той е просто една празна обвивка по-скоро е мъртъв, отколкото жив.
— Нищо друго не заслужава — отбеляза Кит с безразличие.
— Старая се да възвърна поне част от родовото богатство — добави Уинстън бързо. — Утре ще се оженя за богата наследница. Баща й уреди да се възстанови напълно Линли Хол, както и имението ни в провинцията.
Изблик на дрезгав смях се изтръгна от Кит.
— Ти? Ще се жениш? Това какво шега ли е? Бъдещата ти булка знае ли, че си…
— Кит, моля те! Малцина знаят моята тайна.
— Не смяташ ли, че е редно бъдещата ти съпруга да е в течение?
— Напълно съм в състояние да изпълня дълга си, що се отнася до нея и да осигуря наследник, няма да ми е трудно — обяви Уинстън, макар и малко неуверено. Всъщност далеч не бе убеден, че ще успее да се справи, но бе готов поне да се постарае.
— Странно — разсъждаваше на глас Кит. — Мислех, че единствено аз мога да осигуря наследник на рода Линли.
— Ти си мъртъв! Искам да кажа — бързо се поправи Уинстън, всички те смятат за мъртъв. Защо се върна? Нима смяташ да изправиш несправедливост, извършена преди петнадесет години? Затова ли си тук? Закъснял си, Кит. Баща ми умира бавно и мъчително.
— Върнах се от любопитство — отвърна Кит искрено. — През годините толкова често съм мислил за тази къща, че трябваше да се върна. Бях едва дванадесетгодишен и изхвърлен по най-брутален начин. Десет от тези петнадесет години бяха същински ад.
— Кълна ти се, не знаех нищо — повтори Уинстън, който обилно се потеше. Почти непознатия мъж би могъл при желание, да изтръгне крайниците му един по един. — Какво ще правиш? Възнамерявам да се женя. Не можеш да ме лишиш от всичко, което съм очаквал от живота. Имай милост!
— Милост? Стига си раболепничел, Уинстън. Не ти подхожда. Кой прояви милост към мен? Нямам представа дали си виновен, дали заедно с баща си не си планирал съдбата ми, а той очевидно не е в състояние да каже. Във всеки случай не идвам да те лишавам от спечеленото, макар и по нечестен начин.
