Както ти обясних: любопитството ме доведе. И не се тревожи — съвсем скоро ще напусна Англия.
Кит знаеше, че е опасно да се задържа дълго, тъй като някой можеше да го разпознае. Бе пристигнал в Лондон е определена цел и тя далеч не бе да претендира за наследствената титла или състояние. Въпреки това желанието да застане лице в лице с чичо си, се оказа прекалено голямо и той не успя да му устои, но всякакви мисли за отмъщение го напуснаха, щом узна, че мъжът, виновен за всичките му перипетии, лежи на смъртно ложе. И тъй като по онова време Уинстън бе около осемнадесетгодишен. Кит не бе сигурен дали братовчед му е участвал в престъплението.
— Благодаря ти, Кит — произнесе Уинстън хрипливо.
Кит нямаше откъде да знае, че Уинстън далеч не е точкова невинен, колкото се представяше. Той бе в течение на плановете на баща си. Имаше предостатъчно време да предупреди Кит за пъклените намерения, ала предпочете мълчанието. Така един ден всичко щеше да бъде негово.
— Няма за какво да ми благодариш, Уини — отвърна Кит хладно. — Ако си виновен, възмездието ще те достигне. Междувременно ти желая щастие с… булката ти — репликата на Кит бе изречена с неприкрита ирония. — И, за Бога, имай милост към горкото момиче. Не си давай труда да ме изпращаш. Знам пътя.
Спирайки за малко пред къщата. Кит се зачуди за неестественото си желание да се отбие тук. През последните петнадесет години нямаше достъп до нищо от собствеността на рода Линли, а вече бе твърде късно да се връща. Скочи пъргаво в наетата карета и даде знак на кочияша да потегля, наложи си да се поуспокои в предчувствие на огромната наслада от изпълнението на мисията, заради която бе пристигнал в Лондон.
Утре, мислеше си Девън, докато неохотно се приготвяше да ляга, утре ще бъде в леглото с Уинстън и ще му позволи да докосва тялото й, както го бе докосвал Диабло. Как щеше да го понесе? Как щеше да изтърпи друг мъж да я притежава, когато копнееше единствено за ласките на Диабло и обичаше само него? Но бъдещето на детето й зависи от брака с Уинстън. Така и така щеше да се коментира преждевременната поява на бебето и рано или късно трябваше да каже на Уинстън.
Въздъхвайки отчаяно, Девън все още се колебаеше дачи да се омъжи за Уинстън. Не беше ли по-добре утре сутринта да признае всичко на баща си и да понесе гнева му?
Седнала с гръб към отворения прозорец, Девън откри, че надеждата да заспи е неосъществима. Отдавна минаваше полунощ и хладният бриз, който се прокрадваше през тесния процеп на дръпнатите завеси, накара крехката й фигура да потрепери. Не видя фигурата, облечена изцяло в черно, която излезе иззад завесите и застана неподвижно, сливайки се със сянката. По тялото й премина студена тръпка. Девън стана и тръгна към прозореца — реши, че течението й пречи да заспи.
В стаята се прокрадваше достатъчно лунна светлина, за да освети лицето на Девън. Сребристосивите очи на Диабло се присвиха от омраза, докато жадно поглъщаше с поглед привлекателното й лице и тяло. Макар че едва понасяше гледката на мръсната предателка, не можеше да отрече нейната красота. Ръцете му се свиха в юмруци — с всички сили се бореше да преодолее гнева си. Искаше Девън напълно да осъзнае защо я убива. Преди да издъхне, тя щеше да чуе всички ужасяващи подробности от непредизвиканото с нищо жестоко нападение срещу невинни хора. Диабло искаше тя да проумее какъв ад е предизвикана, като издаде тайните на Рай.
Девън стигна до прозореца и го притвори, но нещо привлече вниманието й. Усети, че не е сама и всяка фибра на тялото й трепна. Колко пъти бе вдишвала този остър аромат на мускус, докато той нежно я държеше в обятията си? Щеше да разпознае характерното му ухание навсякъде, да отгатне момента, в който влиза в стаята, дори очите й да са завързани.
— Диабло… — треперещите й устни прошепнаха името му с копнеж и толкова нежност.
Диабло излезе от сянката, а светлината, която се просмукваше през прозореца, освети лицето му. Дъхът на Девън секна — в сребристосивите му очи тя съзря омраза: сепна се и се дръпна назад изплашено. Със стъпки на дебнеща пантера Диабло я последва, сграбчи я за рамото и я обърна към себе си. Девън се сви. Причинената болка я объркваше. Никога не я бе докосвал грубо. Дали се бе променил, задето го изостави? Или защото тръгна с Льо Ватур?
— Диабло! Моля те! Боли.
— Мръсна предателка! Не те убих веднага, защото искам да узнаеш защо ще умреш.
Лицето му бе студено, жестоко, непрощаващо, а гласът му — безмилостен.
Ужасена, Девън разбра, че не познава този свиреп мъж. Това бе един кръвожаден чужденец, твърдо решен да убива.
— Какво съм направила?
Силните ръце на Диабло пуснаха раменете й и се впиха в тънката й шия.
— Толкова ще е лесно — обяви той провлачено — да се прекърши този тънък красив, но измамен врат. Малко натиск тук — той я стисна достатъчно, за да й се завие свят от недостига на въздух — и ще си получиш отмъщението за всичките безсмислени смърти, които причини.
В следващия миг хватката се разхлаби и тя успя да напълни измъчените си дробове с въздух.
— Кажи, Диабло — попита Девън със затруднение, — какво съм направила? Ако ще умра от твоите ръце, искам да знам защо.
— Надявам се, че си доволна от стореното. Заради теб десетки невинни жени и деца загубиха живота си, но ти си го знаела още когато си насочвала британския флот към Рай — тонът му ставаше все по- обвинителен. — Знаела си, че не съм там и няма кой да се погрижи за беззащитните хора от селището. Преди да те убия, искам да чуя от твоята уста защо го направи. Толкова много ли ме мразиш?
Лицето на Диабло сякаш бе от мрамор и Девън се зачуди на спомена за нежни целувки — този разгневен, груб чужденец очевидно никога не би могъл да прояви подобна нежност, но думите и неоснователните му обвинения я потресоха. Не бе споменала пред никого — дори пред баща си, как се стига до острова на Диабло. Навремето даже й се стори странно, че не я разпитаха по-подробно за престоя й там. Макар гърлото да я болеше и да бе пресъхнало, тя трябваше да убеди Диабло, че е невинна. Не само нейният живот, но и животът на нероденото дете детето на Диабло зависеха от това.
Розовото езиче на Девън се показа, за да навлажни пресъхналите й устни.
— Не съм го сторила аз, Диабло. Независимо какво си мислиш, на никого не съм казвала къде се намира Рай. Никога не бих го направила.
— Допусна Льо Ватур да съсече Кайл. Откъде да знам докъде би стигнала, за да ми отмъстиш, че против волята ти те задържах на Рай? Кокали Господни, Девън, та аз те обичах! Колко ли много си се смяла на баналните ми думи. Защо отмъщението ти трябваше да се стоварва върху невинни хора?
— Кълна се, че нямам нищо общо с тази работа! — възрази разпалено Девън. — Не може ли флотът сам да е намерил пътя?
— Изключено! — извика Диабло. — Островът е непристъпен, ако човек не знае тайния проход.
— Може някои от приятелите ти… — започна Девън плахо.
— Ако щеш вярвай, но пиратите си имат свой морал. Малцина избраници знаят тайната и никой не би я издал. Не, милейди — присмя се той саркастично. — Ти си предателката и ще си платиш цената.
Натискът върху шията и се усили и Девън затвори очи: не бе в състояние да говори, докато лицето на Диабло бе изкривено в такава ужасна гримаса.
Девън не можеше да знае, че спазъмът по лицето на Диабло е предизвикан от чувствата в изтерзаното му сърце. Ръцете му трепереха от усилието да ги задържи върху крехката й шия, а силната болка, изписана върху пребледнялото й лице, правеха желанието му за отмъщение невъзможно.
Обичаше я така силно и й вярваше така безрезервно, че пламенните й протести го накараха да поспре за миг. Имаше вероятност, макар и слаба, Девън да не го е предала, тя бе толкова красива, великолепно изваяна и така точно прилепваше в ръцете му, че Диабло се запита тревожно дали е в състояние да унищожи такова съвършено същество, независимо от престъплението й. Любовта му към нея секна в мига, в който съзря унищоженото от оръдията на англичаните селище. И все пак никога досега не бе убивал жена. Нищожната вероятност Девън да е невинна, съчетана със сила далеч по-голяма от желанието му за мъст, предизвикаха колебанието му. Девън усети как натиска върху шията й отслабва. Макар очите на Диабло да продължаваха да я пробождат с недоверие и съмнение, копнежът за живот пламна в сърцето на Девън. Инстинктивно усети, че следващите няколко минути са решаващи дали ще живее, или ще умре. Тази мисъл я тласна да разкрие тайната. Носеше отговорност не само за своя живот и бе крайно време Диабло да го
