Извърна се рязко и излезе сякаш едва понасяше да я гледа.
Девън въздъхна дълбоко, стана бързо, изми се, извади чиста рокля от вързопа, оставен снощи в стаята й и се облече. Вратата бе отключена и тя слезе по стълбището. На долната площадка Диабло крачеше нетърпеливо напред-назад.
— Хайде, закуската ти е готова.
— Не съм гладна — съобщи Девън намусено.
— Таблата с вечерята остана недокосната снощи. Днес ще ядеш, дори ако се наложи да те храня насила. — Той я сграбчи за ръката и я поведе към трапезарията. На масата имаше само един прибор. — Ние вече закусихме — последва краткото му обяснение.
Овесената каша засядаше в гърлото й, но горещият чай помагаше да я преглътне. Изяде достатъчно, за да е доволен Диабло и напуснаха порутения замък. Каретата чакаше пред главния вход, на капрата Акбар бе готов да подкара конете незабавно. Без никакво обяснение Диабло вкара Девън вътре и се настани до нея. Изненада се, когато видя стегнатия вързоп с дрехите си до седалката. В следващия момент Кормак се присъедини към тях. Макар облечен в груби дрехи като земевладелец, изглеждаше свиреп, направо всяваше страх и същевременно бе впечатляващ. Щом затвори вратичката и каретата потегли.
— Къде отиваме? — попита Девън рязко.
Гъстите вежди на Кормак се стрелнаха нагоре.
— Не си ли уведомил момичето?
— Ще направи каквото й кажа — отговори Диабло кратко и млъкна.
— Нищо подобно — обади се Девън. — Имам право да знам къде ме водите.
Мълчанието продължи. Кормак само сви рамене и насочи вниманието си към прозореца. Скоро каретата навлезе в градчето, разположено в подножието на скалата, продължи със същата бясна скорост и накрая рязко спря пред стара неугледна постройка в другия край на селището.
— Къде сме? — попита Девън, а по гърба й полазиха ледени тръпки на ужас.
— Градчето се нарича Пензанс, а тази постройка я използваме за църква — благоволи да обясни Кормак. Диабло остана невъзмутим — предпочиташе да запази вглъбеното си мълчание, а горе на капрата Акбар мърмореше ядно очевидно турски нецензурни изрази.
— Църква? Не разбирам. — Истински учудена, Девън погледна безпомощно към Диабло.
Най-после Диабло прецени, че е дошъл моментът да разкрие намеренията си и наруши дългото си мълчание.
— Тук сме, за да се венчаем.
— Да се венчаем! Но ти ме мразиш! Не, няма да стане — протестираше разпалено Девън. — Винаги съм се на надявала, че съпругът ми ще ме обича.
— Като Уинстън, например? — подхвърли иронично Диабло.
— Да, като Уинстън — решително заяви Девън. — Защо постъпваш така?
— Дори за теб трябва да е очевидно. Няма да позволя детето ми да се роди копеле. И ако искаш вярвай, ако искаш не, но Уинстън не е образец на добродетелността, както си въобразяваш.
— Кое те кара да си толкова сигурен — предизвика го Девън. — Та ти дори не го познаваш.
Здраво стиснатите устни на Диабло й подсказаха, че няма да изкопчи нищо повече. Вместо това той я повлече към църквата. Кормак отвори вратата и в следващия миг тя крачеше по пътеката към олтара, където ги очакваше тържествено облечен мъж.
— А, ето ви най-после — посрещна ги той с топла усмивка. — Бях решил, че сте се отказали. Каква красива булка — направи той комплимент на Девън все така усмихнат. — Започваме ли?
— Да, отче. Започвай — кимна Диабло. — Плаваме след половин час и бързаме да се венчаем.
Пасторът не зададе повече въпроси — познаваше Кормак и можеше да се досети с какво се занимава другия мъж. Ако не беше контрабандата и пиратството, половината семейства в Пензанс щяха да гладуват, а другата направо да бедстват. Неговата малка църква нямаше да съществува без помощта на мъже като Кормак. С отворен молитвеник и обърнат с лице към младата двойка, отец Клемънт отслужи кратката служба — Девън и Диабло бяха венчани.
Напълно объркана, Девън се опита да си отвори устните и да протестира, но дрезгавият шепот на Диабло я макара да млъкне.
— Не ме карай, да изпълня първоначалния си замисъл. Все още съм склонен да те убия.
Целият свят около нея се въртеше и Девън не чу нито как пасторът се обръща към Диабло с името Кристофър, нито съгласието му. Дори не разбра, че и тя трябва да даде своето съгласие. Наложи се Диабло да я сръга в ребрата. Поемайки дълбоко дъх, Девън произнесе „да“, но така тихо, че пасторът я помоли да го повтори.
В следващия миг всичко приключи и Диабло надяна на пръста й тежка златна халка. Тя бе омъжена! Господ да и е на помощ, но току-що стана съпруга на дявола! Целувката на Диабло бе бърза и небрежна, затова пък Кормак я целуна звучно по бузата. От Акбар получи само един намръщен поглед.
Почти в транс Девън подписа брачното свидетелство и не обърна внимание на подписа на Диабло. Ако бе на себе си щеше да се изненада да види името Кристофър Дъглас Линли, херцог на Гренвил, изписано след нейното. После бързо напуснаха църквата и почти я натикаха в каретата, така започна брачният й живот.
Каретата потегли на часа по висок изключително красив и самотен път покрай морето. След няколко километра спряха на обветрено място с изглед към малък, но дълбок залив, където „Танцуващия дявол“ бе хвърлил котва.
По време на разтърсващото пътешествие от Пензанс Девън сякаш бе напълно забравена — Диабло и Кормак обсъждаха кораби, товари и разписания. Наистина ли бе мечтала да се омъжи за Диабло? Дали всичко не бе кошмар и тя ей сега ще се събуди в собственото си легло? Не. Масивната златна халка тежеше на пръста й, макар да приличаше повече на примка, отколкото на знак за обич. Дали някога отново ще спечели любовта на Диабло? Искаше ли го?
Внезапно разговорът между двамата мъже секна и Диабло излезе от каретата, за да й помогне да слезе.
— Останалата част от пътя ще извървим пеша — осведоми я той. Кормак пъргаво седна на освободената от Акбар капра.
— Попътен вятър и дяволски късмет — пожела усмихнат едрият контрабандист. — Отбий се пак, когато трюмовете ти са пълни с френско вино или испански подправки и дървено масло. Гарантирам ти най- високите цени. На теб, милейди, също късмет — обърна се той към Девън, убеден, че тя ще има нужда от него, ако възнамерява да живее в съгласие със своенравния си съпруг.
— Довиждане, приятелю, и благодаря както за гостоприемството, така и за каретата.
Акбар взе торбите с дрехите на Девън и Диабло, каретата пое обратно по пустия път.
— Хайде, Девън!
Диабло я хвана за ръката и я поведе към ръба на скалата.
В първия момент Девън реши, че възнамерява да я бутне в морето, но видя как Акбар изчезва по отъпканата пътечка надолу към тесен плаж в подножието. Макар пътеката да бе стръмна, не бе така недостъпна, както изглеждаше на пръв поглед и с помощта на Диабло Девън доста леко я преодоля. Тя подозираше, че поне заради детето Диабло няма да допусне да й се случи нещо лошо. Слава Богу, безопасността й не бе доверена на съмнителен човек като Акбар, защото тогава се съмняваше дали щеше да достигне плажа жива.
— Добре ли си? — попита Диабло загрижено. Останалата без дъх Девън кимна. — Ето, лодката идва.
Само след минути лодката, изпратена от „Танцуващия дявол“ стигна брега. Двама мъже скочиха в плитчината, за да я задържат. Диабло взе Девън на ръце и като нагази до колене в тюркоазната вода, безцеремонно я постави в лодката. Забеляза недоумението и неодобрението в очите на мъжете, когато я разпознаха. Нима целият екипаж на Диабло я мразеше и то за нещо, за което нямаше представа?
Щом стъпи на борда на „Танцуващия дявол“, Девън разбра колко всъщност я ненавиждат. Гневен ропот се разнесе от единия до другия край на кораба и накрая Диабло се видя принуден да сложи нещата на място.
— К’во дири кучката на борда, кап’тане? — провикна се Данси. — Да я видим как увисва от дока ли я
