и ме поканиха да участвам в бунта срещу него. Приех. Превзехме кораба след кървава битка и ме избраха за капитан, черния Барт бе мъртъв, а аз приех името Диабло, за да скрия самоличността си.
— Можеше да се върнеш в Англия — обади се Девън.
— Да, но опиянението от приключенията и вълненията бяха прекалено големи, за да се откажа от тях. Бях на двадесет и три, и за пръв път контролирах живота си. Да си възвърна полагаемото ми се място като херцог на Гренвил не ми изглеждаше особено съблазнително. Цели пет години бях Диабло и не съжалявам нито за миг. А после срещнах жената, която обикнах повече от живота си, повече от приключенията и богатствата, повече от свободата да бродя по моретата. Влюбих се, скъпа, и животът ми вече не бе същият.
— В сърцето ми се надига такава тъга за онова младо момче замислено — прошепна Девън. — Но животът му отсега нататък ще бъде по-различен. Кълна се, че ще те направя щастлив, любов моя.
— Ти вече го стори, скъпа — обяви Диабло тържествено.
Девън реши, че е настъпил момента да съобщи на Кит за детето.
— Има нещо…
— Кокали Господни! Скъпа, ще говорим по-късно, у дома. Има да обсъдим още много неща, но изгарям от нетърпение да те взема отново в обятията си и да останем насаме. Хайде, облечи се.
Думите на Кит я върнаха към действителността. Девън призна пред себе си, че сега не е нито времето, нито мястото да му съобщи за детето, но същевременно прецени като невъзможно да отиде направо в Линли.
— Кит, все още не мога да се прибера при теб — въздъхна тя със съжаление. — И двамата дължим обяснение на татко. Достатъчно го разочаровах напоследък. Как да изчезна отново без думичка?
— Но ти няма да изчезнеш, скъпа, а ще си с мен.
Мисълта за още една раздяла, макар и кратка, му се струваше непоносима.
— Моля те, Кит. Опитай се да ме разбереш — увещаваше го Девън. Обърна се, та той да закопчае роклята й на гърба. — Татко вече не е млад. Не е добре със здравето. Позволи ми да го подготвя. Утре заедно ще му кажем. Ела на обяд.
— По дяволите, Девън! Ти си моя съпруга! Искам да си при мен.
— Знам, обич моя, не съм забравила. Моля те този път да се съгласиш с мен. Искам да съм с теб повече от всичко на света, но толкова ли е много да отложим само с един ден още?
Кит се примири неохотно. И не единствено заради горещите молби на Девън. Бе причинил толкова страдания на лорд Харви в миналото, не бе разумно да си навлича негодуванието му още веднъж. Девън вече бе облечена и той я придърпа в обятията си — нямаше сили да се отдели от нея, обзет от страх, че ще й се случи нещо, ако не е пред очите му. Всевъзможни странни предчувствия се рояха в главата му. Защо дори сега, когато той и Девън бяха отново заедно, не го напускайте чувството за опасност? Какво можеше да се случи — недоумяваше той. Пламенните му чувства изместиха опасенията с необуздан копнеж и страст той прилепи устни към нейните. Жарката му целувка се стопи, когато дочу, че тя изскимтя от болка.
— Извинявай, скъпа, но мисълта да не си до мен ме разкъсва. Не исках да те нараня.
— Кит, нищо вече не може да ни раздели — увери го Девън тържествено.
— Така е — съгласи се той и макар неохотно, предложи: — Хайде, ще те заведа при баща ти.
— Ами Уинстън и Скарлет?
Кит се намръщи.
— Какво ме интересуват.
— Не трябва ли да им съобщим, че тръгваме?
— Да вървят по дяволите. Нищо не им дължим. Хайде, скъпа, каретата ми чака.
Вплели ръце, те вървяха под луната светлина към екипажите около къщата. Стигнаха до каляската с герба на рода Линли. Кит отвори вратата и настани Девън в тъмното купе. Изненаданото й сепване го стресна.
— Какво има, скъпа?
— Бях подготвена за подобен номер — обади се Скарлет, а червените й къдрици проблеснаха на лунната светлина, когато тя се надвеси през вратата.
— Кокали Господни, Скарлет! Защо не си в залата?
— Видях те, когато напусна бала с Девън. Отказвам да бъда третирана като нежелан багаж. Дойдохме заедно, заедно ще си тръгнем! — обяви тя, разположи се удобно и царствено разпери полите на роклята си.
Проклинайки под нос, Диабло се настани до Девън. Нямаше да позволи на Скарлет да провали една великолепна вечер. Даде знак на кочияша и каретата потегли. Усмихна се съзаклятнически на Девън, за да я увери в любовта си — нямаше да позволи на никого да се меси в живота им.
Все пак Скарлет развали донякъде плановете му, защото отказа да слезе от каретата, преди да отведат Девън у тях. Побеснял, но решил да не прибягва до грубости, Кит се подчини. Задоволи се с целувката за лека нощ, която си размениха с Девън в сянката на вратата. Мисълта, че Скарлет е в каретата и беснее, само усилиха страстта му.
При досега на устните му Девън се разтопи и тялото й се облегна на неговото. Тя разтвори уста под напористата настойчивост на езика му и на Кит му се прииска отново да се потопи в нейната женствена топлина. Един път никога не бе достатъчен за пламенните му чувства. Едва си наложи да не разкъса копринената материя върху съвършените й гърди, за да вкуси отново сладостта на щръкналите й зърна.
— Кокали Господни, скъпа, трябва да спра, защото иначе ще те обладая ей тук, на стълбището пред вратата — едва успя да прошепне Кит. — Глупак съм, че не те отвеждам вкъщи, където ти е мястото.
Девън се изчерви и с неохота, не по-малка от неговата се накани да се отдалечи. На нея също и беше трудно да диша.
— Не, Кит. Вече ти казах. Дължим на татко обяснение как стоят нещата между нас. Утре, любов моя. И няма да ме е грижа дали цял Лондон знае, или не, че сме съпруг и съпруга.
— Съжалявам за присъствието на Скарлет. Трябваше да я изритам.
— Не, вече не ме е страх от Скарлет. Както и не се съмнявам в любовта ти към мен. Утре ще е началото — завинаги.
Прехласната Девън пропусна да спомене за детето в утробата си.
И утре е ден, реши тя, усмихната замечтано. От утре щяха да започнат живота си като истинско семейство. От утре.
Глава осемнадесета
Стъпвайки сънено, лорд Харви отиде да отвори на настойчивите почуквания на входната врата. Отдавна минаваше полунощ и прислугата се бе прибрала в стаите на третия етаж. Наметнал халат, той тътреше нахлузените на бос крак пантофи и ругаеше под нос, като внимаваше да не угасне свещта в ръката му. Не беше Девън — чу я да се прибира преди време. Ускори крачка и се помоли Девън да не се разбуди от късния посетител — който и да е той.
— Идвам, идвам — промърмори, недоволен от тропането. Отвори вратата и се изненада: на слабата светлина на свещта видя Уинстън.
— Какво търсиш тук по това време? — недоумяваше старият граф.
— Девън вкъщи ли е?
— Девън? Ти луд ли си? Не е излизала, откакто я изпрати дотук тази вечер.
— Не съм я изпратил.
— Сама ли се прибра? — попита лорд Харви намръщен неодобрително. — Скарахте ли се?
— Не… съвсем — заекна Уинстън, внимателно подбирайки думите си. — Тръгна си с братовчед ми.
— Херцогът на Гренвил? Не знаех, че Девън го познава.
— Твърде много неща не знаете — апострофира го Уинстън загадъчно.
— Не може ли да отложим разговора за сутринта? — попита графът и се прозина широко.
— Не, ваша светлост, не може да чакаме — настоя Уинстън и като избута възрастния човек, влезе. — Наложително е да разговарям с вас веднага.
Разбрал, че няма да се отърве, лорд Харви въздъхна уморено и го поведе към кабинета.
