откаже от начинанието. Но мисълта дъщеря му да попадне в престъпните ръце на Диабло върна решимостта му. Въздъхна угрижено и зачака появата на Девън.
Дълбока бръчка проряза челото на младата жена — докато вземаше пелерината от гардероба и я намяташе на раменете си я обзе странна умора, краката й омекнаха, налегналата я слабост ставаше все по-осезаема. Спря на площадката на стълбището, загледа се надолу и здраво стисна перилата, докато се мъчеше да разчисти необичайното жужене в главата си.
Ръката й неволно посегна към корема. Дали не е от бебето? Но нищо тук не я болеше, значи с детето всичко е наред. Може би и тя, и баща й се поболяваха? Докато стигна до входната врата, където лорд Харви я чакаше, пред очите й притъмня, коленете й се разтрепериха и тя едва се задържа права. Графът забеляза неразположението й и я хвана под ръка, за да я изведе, лицето му имаше каменно изражение. Наистина ли се готвеше да стори това?
— Татко — обади се Девън. — Може би е по-добре да ти останем у дома. Чувствам се някак… странно.
— Глупости! — развика се графът. — Ще ти мине от чистия въздух.
Девън отдаде прилошаването на бременността, макар и неохотно, се съгласи с баща си и се облегна на рамото му, докато той й помогна да слезе по стълбите към спрялата карета. Изведнъж Девън изпита тревожно предчувствие, че нещо не е наред.
— Това не е твоята карета, татко. Къде е гербът?
— Каретата е наета, Девън. Моята е на поправка — успокои я бързо графът. — Хайде, мила моя.
Докато й помагаше да влезе в купето, чувството му за вина стана непоносимо. Правилно ли постъпваше? Наистина ли бе за доброто на любимата му дъщеря? Щеше ли да му е благодарна един ден, че я е спасил от пагубната за репутацията й връзка, която на всичкото отгоре щеше да разбие сърцето й? Или щеше да го презира за намесата в живота й? Изтерзаният граф посегна да я дръпне назад и да я скрие в обятията си, ала карета потегли рязко и Девън се озова в стегнатата прегръдка на Уинстън.
— Татко! Помощ!
— Моля те да ми простиш, дъще! Обичам те!
Пред очите й притъмня и тя пропадна в мрак като смъртта.
С препълнено от щастие сърце Кит пристъпи към парадния вход на Чатам Хаус. Най-накрая светът щеше да узнае, че Девън е негова съпруга. Последната нощ бе най-дългата в живота му. Безброй пъти повтори на глас и наум думите, които щеше да изрече пред бащата на Девън — най-после остана напълно доволен: все пък графът имаше доста основания да не го хареса. Надяваше се да го убеди как е скъсал с тъмното си минало на омразния пират — страшилище и сега е уважаван член на обществото. Почука на вратата и за кураж си каза, че мнението на графа в крайна сметка няма особено значение, защото щеше да отведе Девън с или без одобрението на баща й.
Кит съобщи на достолепния иконом желанието си да разговаря с лейди Девън и бе потресен от отговора му за нейното отсъствие. Побиха го странни тръпки, а интуицията му подсказа, че нещо въобще не е наред. Поиска да види графа. Прислужникът, чието око дори не трепна от името и титлата на посетителя, бързо го въведе в библиотеката.
— Значи ти наистина си Диабло. Ти си негодник, сър, и съблазнител на млади момичета. Ако търсиш дъщеря ми — тя не е тук. С известен късмет успях да я отпратя там, където пагубното ти въздействие не може да я достигне.
Кит се извърна рязко и видя нисичкия червендалест граф, застанал на прага, откъдето го наблюдаваше с неприкрита омраза. Лорд Харви се облегна на касата на вратата, а по лицето му се изписа очевидна болка.
— Съжалявам да чуя, че мислите така, ваша светлост — отвърна Кит спокойно. — Прав сте да не ме обичате, но смятам да поправя положението.
— Никога! — възрази разпалено графът. — Онова, което направи и продължаваш да правиш с дъщеря ми, е непростимо.
— Мога ли да поговоря с Девън. Сигурен съм, тя…
— Казах самата истина — тя не е тук — повтори лорд Харви.
— Тогава ще почакам — обяви Кит решително.
— Може да не се върне месеци наред.
— Какво! Това е невъзможно! Девън ме покани тук днес по много специален повод. Надявахме се да ви обясним нашето положение и да получим благословията ви. Дадоха ми амнистия и съм твърдо решен да се съобразявам със законите на обществото. Надявахме се да бъдете не по-малко великодушен от краля, който ми възвърна всичко, принадлежащо ми по право, но бях подло ограбен.
— Искаш прекалено много. Как да ти простя онова, което направи с дъщеря ми? — развика се графът. — Какво ще кажеш за погубените невинни хора, за обезчестените беззащитни жени, за ограбените от теб и твоите хора кораби?
— Никога не съм изнасилвал жени и докато бях капитан, съзнателно избягвах убийството на невинни хора — защити се Кит. — Не отричам, че съм задигал корабни товари, но не станах пират по свое желание. Докато аристократите, към които по право принадлежа, тънеха в охолство, аз бях презрян слуга на кораб при жесток господар. Възмъжах през годините, прекарани в труд и подложен на унижения. Девън е единственият светъл лъч в живота ми от момента, когато наети от чичо ми убийци ме отвлякоха от дома. Той бе алчен човек и присвои богатството ми за себе си и сина си.
Смаяният лорд Харви се отпусна на стола, по лицето му се четеше колко е потресен.
— Отвлечен? По нареждане на бащата на Уинстън? И трябва да ти повярвам?
— Говоря самата истина. Кралят ми повярва, а Уинстън, макар и след години, призна за стореното. Също така е истина, че обичам Девън с цялото си сърце и душа.
— Ако казваш истината, значи съм постъпил изключително несправедливо с Девън и теб — произнесе графът бавно, като едва дишаше. — И ако поведението на Девън през последните няколко седмици са някакъв знак, мога със сигурност да заявя, че тя също те обича.
Кит се усмихна и усети как малко се поуспокоява.
— Девън е моят живот — призна той. — Ако не беше тя, нямах причина да се завърна в обществото, което ме отхвърли.
— Какви намерения имаш спрямо Девън? — попита графът все още не достатъчно убеден, но вече гложден от съмнения, за коварната постъпка на Уинстън. Нима като последен глупак даде доброволно дъщеря си в ръцете на човек, воден единствено от личните си егоистични интереси? На мъж, допуснал да се замеси в убийството на по-младия си братовчед?
— Намеренията ми — отвърна Кит с готовност — са Девън да заеме полагаемото й се място на херцогиня и моя съпруга.
— Съпруга! Но…
Графът се опита да се изправи, ала не успя.
— Женени сме от месеци. Церемонията бе законно извършена от пастор в Корнуол и записана в регистрите. Заради Девън напълно се отрекох от предишния си начин на живот и приех амнистията. А сега, ваша светлост, бъдете така добър да ми съобщите къде е съпругата ми…
Лорд Харви отвори устата, за да каже нещо, от гърлото му обаче излязоха само задавени звуци.
— Ваша светлост, какво ви е? Болен ли сте? — разтревожен, Кит коленичи до възрастния човек и се опита да разбере нещо от нечленоразделния брътвеж на графа.
— Уинстън…
Това бе единствената дума, която Кит успя да долови — тръпка на лошо предчувствие пробяга по гърба му.
— Девън с Уинстън ли е?
Поразеният граф успя да кимне почти незабележимо — това бе отговорът на въпроса, зададен от Кит.
— Къде са? Къде я отведе?
Със сгърчени пръсти лорд Харви се хвана за сърцето и припадна в ръцете на Кит. Без да се замисля, Кит го понесе нагоре по стълбището, за да намери легло. На минаване край изумения иконом подметна през
