да ти дойде ума в главата, след като прекараш известно време самичка. Може би най-после ще проумееш, че ти давам възможност да спасиш твърде разклатената си репутация. Винаги си ми харесвала, мила.
— Винаги си харесвал зестрата ми — поправи го Девън високомерно. — Малцина мъже са готови да пренебрегнат и женската недискретност, ако не става въпрос за пари. Знам, че си разорен, а сега и без титла никоя няма да те погледне. И не вярвам татко доброволно да е участвал в кроежите ти, освен ако не си го излъгал.
— Може и така да е — сви рамене Уинстън. — Съобщи ми, когато промениш решението си.
— Почакай! Не ме оставяй така. Жадна съм, гладна и… мръсна. Искам вана и храна.
— Нямам никакво намерение да те малтретирам, мила — увери я Уинстън хладно. — Наех жена от селото, за да се грижи за теб. Тя е глухоняма, но все някак си я накарах да разбере, че не си съвсем на себе си вследствие загубата на дете. Ще се грижи както трябва за теб, но нямата ти позволи да напуснеш тази стая, докато не се съгласиш да се омъжиш за мен.
След тези думи той изчезна.
Молбите й останаха нечути, вратата се затръшна в лицето й и бе заключена отвън.
— Дяволите да те вземат, Уинстън! — хълцаше Девън и удряше с юмруци по дървото, за да изкара поне част от яда си. — Та аз вече съм омъжена.
Мъртвата тишина и подсказа, че е прекалено късно за изповеди.
Скоро наетата от Уинстън жена отключи вратата и влезе, носеше кана с прясна вода и кърпи. Беше на средна възраст, висока, едра и яка, като човек привикнал цял живот да се труди усилено. Стегнатата й на кок посивяла коса само подчертаваше строгите черти на лицето й. Ала Девън не откри никаква жестокост в тъмните й очи. Жената огледа Девън внимателно и се захвана със задълженията си. Макар Уинстън да я предупреди, че прислужницата е няма, Девън искаше по някакъв начин установи контакт.
— Моля те, помогни ми — започна да увещава тя жената, преди да я отпрати. — Уинстън те е излъгал. Той ме държи насила.
Изражението на лицето й не се промени видимо, но Девън долови сянката на състрадание, която бързо изчезна — ясно, прислужницата помнеше добре задълженията си. Плащаха й щедро да се грижи за бедното обезумяло същество. Излезе припряно, за да приготви храната.
Следващите две седмици бяха убийствено отегчителни и през цялото време Девън кипеше от непримирим гняв. Опитите й да установи контакт с нямата прислужница се провалиха напълно, точно както и опитите й да разговаря с Уинстън. Той ще загуби напълно интерес към мен, щом разбере за брака ми и ще ме пусне, окуражаваше се тя.
Дните се нижеха мъчително, но дълбоко в сърцето си Девън много се тревожеше, че Кит претърсва цял Лондон, за да я открие. За кой ли път се питаше какво ли е станало между него и баща й, когато Кит се е появил и са му съобщили за отсъствието й. Струваше й се изключено баща й да мълчи, след като Кит му обясни всичко. Знаеше колко упорит човек е графът, но не и когато ставаше дума за доброто на дъщеря му. Какво ли точно му е наприказвал Уинстън?
През цялото време Девън много се тревожеше за бебето. Припомни си как Уинстън бе обстрелвал селището на Рай и колко невинни живота бе отнел без никакви угризения. Нервите й бяха опънати до крайност, всичките й опити да избяга бяха осуетявани от снажната прислужница, която бдеше над нея като ястреб. Най-после Уинстън се яви. Девън бе отвратена от вида му. Лицето му, с иначе правилни черти, определено подсказваше, че прекарва самотата си в поглъщане на твърде големи количества алкохол. Очите му бяха подпухнали и зачервени.
— Надявам се най-после да си се вразумила — започна той кисело. — Какво ти пречи да станеш моя съпруга — ще зарадваш не само мен, но и баща си. Ще предприемем дълго пътуване, ще си купиш нови дрехи, ще се храниш с най-отбраните ястия на континента. Какво ще кажеш, мила?
Отговорът на Девън не просто потресе Уинстън, той предизвика срутването на целия свят.
— И преди се опитах да ти кажа защо е невъзможно да се венчая за теб — започна тя привидно спокойна, макар да улавяше дивото биене на сърцето си. — Вече съм омъжена. С Кит сме съпрузи от месеци.
Лицето на Уинстън се изкриви от гняв. Замахна на посоки, блъсна я по рамото и я запрати върху леглото.
— Ти, долна курво! Разкрачила си крака за братовчед ми като разгонена кучка. Всички жени сте еднакви. Не мога да понасям закръглените ви бедра, щръкналите ви гърди, запотените ви тела и сластните ви гърчове. Само от мисълта, че трябваше да легна до теб, ми се повдига, но щях да преодолея отвращението си, за да изпълня дълга си и да забременееш, за да запазя благоразположението на баща ти. Всичко щях да направя заради наследството ти, въпреки физическото ми отвращение.
Ужасена, Девън наблюдаваше как беснее Уинстън. Къде бе изчезнал мъжът, който я ухажваше изискано и мълвеше нежни думи, склонили я преди месеци да приеме годежа? Какви ужасни неща говори! Колко силно ненавижда жените! Разбра колко прав е бил Кит относно предпочитанията на Уинстън, но тя е била прекалено глупава и не е забелязвала нищо. Как е успял да прикрие истинската си природа?!
Гневната тирада на Уинстън свърши така внезапно, както бе започнала. Стоеше навъсен и непроницаем. Думите й го бяха уязвили повече, отколкото бе склонен да признае. Първо се зачуди как ще реагира Скарлет на новината за брака на Кит и Девън. Вероятно не по-кротко от него и се зарадва, че няма да бъде свидетел, когато тя я научи. Налага се да я уведоми незабавно. Час по скоро трябва да изпрати съобщение на Скарлет в Лондон и да получи по-нататъшни инструкции.
— Скарлет, какво, по дяволите, правиш тук? — изненада се Кит, когато я завари разположила се удобно дневната му.
— Къде се губиш, Диабло? — попита Скарлет кокетно. — През последните седмици не мога да те видя.
— Имах впечатлението, че си плътно заобиколена от рой обожатели — подметна Кит, а устните му се извиха присмехулно. — Вече нямаш нужда от мен, Скарлет.
— Винаги ще имам нужда от теб, Диабло — увери то тя с дрезгав шепот. — Никой друг мъж не може да се сравни с теб. Наричай се Кит, Диабло или както щеш, но за мен винаги ще си възхитителен. Тези жалки създания, които се навъртат около мен и парите ми, с техните превзети маниери и натруфено облекло, едва ли могат да бъдат наречени мъже. Пред тях бих предпочела всеки похотлив разбойник. Тази амнистия нещо не ми допада много-много.
Скарлет обви врата му с ръце и прилепи знойното си тяло към неговото. Колко нощи си бе представяла как гали мускулестите му рамене и се наслаждава на гладката като кадифе кожа на стройното му жизнено тяло!
— Все още ме желаеш, Диабло, чета го в очите ти — продължаваше да шепти Скарлет, а гласът й се задъхваше от копнеж. — О, и аз те желая. Толкова силно. Докосни ме! Моля те докосни ме, скъпи.
Положението на Диабло го правеше твърде уязвим и Скарлет схвана светкавично състоянието му. Перспективата за минутна забрава, която тялото й предлагаше, бе изкушение, на което малцина мъже биха устояли.
Тя взе отпуснатата му до тялото ръка и я постави върху гърдите си.
— Усещаш ли ударите на сърцето ми, Диабло? То пърха като крило на птица. И все за теб, единствено за теб.
Тя вдигна глава. Връхчето на езика й се показа и облиза пресъхналите й устни, които очакваха трепетно целувката му.
Устните й бяха червени, примамливи, леко отворени, а дъхът й — сладък. Ако Кит не бе имал в живота си жена като Девън, щеше незабавно да приеме щедрата покана на Скарлет и да откликне с цялата жизненост на младото си тяло, но сега бе изключено. Между него и Девън съществуваше нещо, многократно надхвърлящо утоляването на похотта, което Скарлет собствено предлагаше. Никога нямаше да позволи любовта между него и Девън да бъде принизена, като се остави да попадне в мрежите на Скарлет. Той вече не бе Диабло, който се люби и бие безразборно. Той бе Кристофър Линли, херцог на Гренвил, а Девън, където й да беше, беше неговата възлюбена херцогиня.
— Ако се опитваш да ме съблазниш, Скарлет, няма да успееш — обяви Кит хладнокръвно, а ръката му се отдръпна от мекото възвишение на гърдите й. — Искам само Девън. От момента, когато се срещнахме,
