приятели, но те отказваха да ме приемат. Започнах да се навъртам край доковете с надеждата да намеря начин да се прехвърля във Франция и да започна нов живот. Една вечер, докато давех мъката си, попаднах на някакъв нехранимайко на име Тибс.
— Тибс! Изпратих го в Лондон, а той не се върна.
— Същият — съгласи се Фреди. — Добре се бе натряскал и изпя какво става тук. Реших да дойда в Корнуол и да се убедя на място. Нищо не ме задържаше в Лондон.
— Радвам се, че си тук, Фреди, но това още не решава проблема ми.
— Какъв проблем? Та Девън е вече омъжена. Какъв избор имаш, освен да я пуснеш да върви при мъжа си?
— Скарлет иска смъртта на Девън.
Фреди пребледня, по природа той не бе жесток човек и думите на Уинстън го потресоха.
— Господи, Уини! Та ти не си убиец.
— Точно така. Отказах на Скарлет, но тя е дявол, скрит зад маската на красива жена, Фреди. Не се ли убеди колко е безмилостна? Заяви, че ще ме убие, ако не изпълня нареждането й. Достатъчно е отмъстителна да го стори. Освен това така силно желае Кит, че нищо няма да я спре да премахне Девън. Божичко, Фреди! Не знам какво да правя!
Отчаянието на Уинстън разкъса нежното сърце на Фреди.
— Успокой се — посъветва той Уинстън, а умът му работеше трескаво. — Първо — изключено е да убиеш Девън: и двамата сме съгласни с това. Второ трябва отидем при Девън и веднага да я освободиш. И последно — колкото по-бързо се изплъзнеш от дългите ръце на Скарлет — толкова по-добре. А също и от Гренвил.
— Първите две ще изпълня лесно, но третото е доста трудно. Трябват пари, за да пътуваш в чужбина.
— Имам предостатъчно пари, Уини. Ела във Франция с мен. Чувам, че в сравнение с англичаните французите били по-благосклонни към връзки като нашата.
Изведнъж Уинстън видя бъдещето си не толкова мрачно. Сякаш самият Господ му бе изпратил Фреди.
— Готов си да направиш всичко това за мен?
— Разбира се, Уини. Та ние разполагаме само един с друг.
— Тогава най-добре да поемаме веднага. Скарлет всеки момент може да дойде.
Мрачно привел рамене, Кит бавно отвори вратата на спалнята на лорд Харви, готов да се сблъска, за кой ли пореден път, със същото задушаващо разочарование, което изпитваше напоследък, щом влезеше при графа. Сякаш самата съдба заговорничеше против него и той никога нямаше да открие Девън. Тя просто бе изчезнала от лицето на земята. Макар да бе наел вярна армия от помощници, никой не бе открил и най- слаба следа от местонахождението на Девън. Проклетият Уинстън добре бе подбрал убежището.
Клюкарите подмятаха, че Уинстън и Девън са избягали заедно. Ревността почти довърши Кит, но трезвата преценка му помогна да се съвземе. Припомни си как завари осемнадесетгодишния Уинстън в неудобно положение с по-възрастен мъж. Очевидно Уинстън няма да се възползва от Девън като жена, макар да я държи някъде пряко волята й. Озадачаваше го обаче дръзката постъпка на братовчед му. Та той не притежаваше нито въображението, нито смелостта да я извърши.
Кит недоумяваше, кой би помогнал на Уинстън да състави този направо безумен план, лишен от всякакви изгледи за успех. Девън е съобщила на Уинстън за брака си, разсъждаваше Кит. Тогава защо не я освободи питаше се той и още повече се объркваше от поведението на братовчед си. Защо нито Кайл, нито Акбар не откриват никаква следа от местонахождението на Девън. Някой в този град неминуемо го знае. Ако Уинстън е наранил Девън, по какъвто и да е начин, горчиво ще оплаква деня, в който се е родил.
Точно вчера Кит дочу приказки за хомосексуална връзка между Уинстън и Фреди Смит. Постара се да намери младия мъж, но и този път удари на камък. Станал за посмешище, Фреди очевидно се бе омел от града и срама. Отново никаква следа.
Щом влезе в спалнята на графа свеж въздух и слънчева светлина обляха Кит. Нещо ново след дългите дни, когато държаха помещението затъмнено. Сега графът седеше в леглото силно раздразнен.
— Ето те най-после — възкликна лорд Харви задъхано. Тъй като все още му бе трудно да изговаря думите ясно. — Помолих доктора да те извика… Минаха часове.
— Не си бях в къщи, ваша светлост — поясни Кит, доволен да види графа буден и способен да говори. — Последният месец бе истински ад за мен. Ден и нощ се молех на Господ за пълното ви възстановяване и едновременно с това неспирно търсех съпругата си.
— Съпругата ти? — повтори графа замислено. — Значи не съм сънувал. Ти и Девън сте венчани? Тя обича ли те?
— Имам всички основания да смятам, че да. — Графът кимна доволно. — А аз я обичам повече от собствения си живот — продължи Кит. — Умолявам ви, сър, ако имате представа къде я е отвел Уинстън, кажете ми.
— Да, Гренвил, ще ти кажа, но първо ми разкажи какво стана, докато бях болен.
— Не е много, ваша светлост, и моля ви — наричайте ме Кит. Очевидно Уинстън не е пуснал Девън дори след като е разбрал за брака ни. Това ме кара да мисля, че й се е случило нещо ужасно. Минаха четири седмици, претърсил съм вече цял Лондон, но не я открих.
— Четири седмици! Боже Господи! Толкова дълго? Уинстън е истински глупак. Отведе я в Корнуол, но не зная къде точно.
— Корнуол? Кокали Господни, защо не се сетих по-рано за нашата ловна хижа близо до Пензанс. Достатъчно уединена е, но е лесно достъпна тръгвам незабавно.
— Гренвил… Кит, почакай! — Кит се извърна, но си пролича нетърпението му. — Заради доброто на дъщеря ми съм склонен да забравя миналото. Девън вероятно е открила у теб забележителни качества, иначе нямаше да те избере. Върни я, Кит, и щом е щастлива с теб, няма да се меся в живота ви.
— Не тръгвам да диря Девън заради благодарността ви, ваша светлост. Девън е всичко за мен. Дори след като издаде тайната за пътя до острова ми, продължих да я обичам. Исках да я убия, но бях така преизпълнен с любов, че нямах сърце дори да я нараня.
— Какво? — изхриптя потресен графът. — Смяташ Девън виновна за онази атака? Не, момко, Льо Ватур издаде тайната ти. Девън не отрони дори думичка. Нарочно не й споменах какво е направил Уинстън. Поемам цялата отговорност за мисията му на Рай, но не съм му нареждал да убива и не му прощавам за невинните жертви.
Огромен товар се смъкна от раменете на Кит.
— Вярвам ви, ваша светлост, и ви благодаря за изясняването на случая. Сега си почивайте. Ще върна дъщеря ви. А ако Уинстън я е наранил, ще ви поднеса главата му на тепсия.
Шумът от гласове някъде из къщата накара Девън да застане нащрек. Долавяше най-малкото два мъжки гласа — единия на Уинстън, другият — бегло познат. Не бе виждала глухонямата прислужница от сутринта и снощи не й донесоха вечеря. Топката на вратата се завъртя и Девън се втурна да обсипе Уинстън с горчиви упреци. Как смее да я държи като затворничка? Ако не го е страх от възмездието на Кит, значи е по-голям глупак, отколкото го мисли. Кит скоро ще я намери, твърдо вярваше тя.
Девън недоумяваше защо Уинстън не я пуска. Нима има някой или нещо, което да го плаши повече от Кит? Бременността също я безпокоеше. Доскоро не се забелязваше, но сега в четвъртия месец — Девън като че ли разцъфваше. Гърдите й изпъваха блузата, а коремът й леко стърчеше напред в малка, но твърда подутина.
Вратата се отвори и Уинстън някак плахо се вмъкна в стаята.
— Добре изглеждаш, Девън.
Думите му, предназначени да я укротят, само я ядосаха.
— Не го дължа на теб! — скастри го тя. Очите й горяха с гневни пламъци, а по шията й се разля руменина. — Реши да ме освободиш най-после, а?
Уинстън нервно си прочисти гърлото.
— Ами… Да, свободна си да си вървиш. Вече отпратих прислужницата.
