коня и поведе пъргавото животно за юздите през неравния терен, като се препъваше в корени и камъни. Накрая, за да не пострада, реши да спре, нощта бе безлунна, нямаше дори звезди, които да я утешат. Нещастието й сякаш не бе достатъчно, та започна да вали студен дъжд. Тя се загърна плътно в пелерината, стараейки да се предпази от студа.
Силна гръмотевица разцепи небето и ярка светкавица се устреми към земята. Конят се подплаши, вдигна се на задните крака, изтръгна юздата от ръката на Девън и побягна в нощта.
— По дяволите! — избълва Девън безпомощно, докато живото изчезваше в нощта. Какво щеше да прави сега?
Глава двадесет и първа
В мастилено черната тъмнина, изпълнила ъглите на празната стая. Скарлет се бореше с безсъзнанието. Главата й бучеше: когато докосна болезнено пулсираща цицина, по ръката й остана кръв. Интуитивно почувства, че е сама в ловната хижа и от устата й се изсипа порой ругатни, съвсем неподходящи за една дама. Какво я бе ударило? Кой я бе ударил? Господи! Главата й се пръскаше. Само да намери Уинстън и Девън — скъпо ще платят за страданията й.
С усилие се държеше на крака, но реши да обиколи стаите — беше запалила свещ, за да осветява пътя. В хижата нямаше нищо друго, освен мрак и тъмнина. Първия й порив бе да се махне оттук час по-скоро, но тропотът на гръмотевиците и поройният дъжд я принудиха да промени решението си. Все едно дъждът ще попречи на усилията й да проследи виновниците. Отпусна се на един удобен стол в очакване на зората. Никой не би могъл да предприеме далечно пътуване в нощ като тази, помисли си тя, заспивайки.
Кит се приближи към хижата с тихи стъпки. Измръзнал, гладен, мокър до кости — беше яздил до припадък и въпреки това се молеше да не е закъснял много. Прекалено дълго нямаше вест от Девън — какви ли не беди може да са я връхлетели. Ако Уинстън й е сторил нещо, нямаше да остане жив достатъчно дълго, за да се разкае.
Като се изключи слабата светлина от страничния прозорец, хижата бе тъмна. Кит заобиколи и влезе през задната врата, придвижи се с гъвкавостта на дебнеща пантера. Мъждукащата свещ го притегли като нощна пеперуда към стола, където някой спеше. В първия миг го взе за Уинстън, но дългите стройни крака, отпуснати спокойно, разсеяха заблудата му.
Кит се приближи още малко и острият му поглед различи извивката на ханша и силно изпъкналия бюст. Мъждукащата светлина се отразяваше в огнения блясък на дългата червеникава коса.
— Скарлет! — изсъска Кит през зъби. Трябваше да се досети, че тя е замесена във всичко това, Уинстън не бе нито достатъчно умен, нито достатъчно храбър, за да предприеме сам нещо толкова безразсъдно.
Кит измъкна сабята и бодна красивото й бедро. Сребристосивите му очи бяха каменно студени, когато тя събуждайки се, го изгледа зяпнала.
— Диабло! Какво… Как се озова тук?
Кит бе облечен изцяло в черно — едно напомняне за всички онези години, когато бе живял като Диабло — пирата. Широката бяла риза бе втъкната в черни панталони, прилепнали към мускулестите му бедра сякаш бяха втора кожа. Яркочервена кърпа покриваше смолистата му коса, а синьо-черната четина на небръснатата му от няколко дни брада хвърляше сянка върху страните и брадичката му. Високи до коленете блестящи ботуши, изработени от най-меката възможна кожа, обгръщаха плътно прасците му. На едното му ухо висеше златна халка. Изглеждаше точно толкова опасен, колкото беше на ветровитата палуба на „Танцуващия дявол“.
— На кон, от Лондон дотук — изръмжа Кит. — Къде е Девън?
— Твоята съпруга си отиде — въздъхна горчиво Скарлет.
— Къде? Какво й направихте — ти и Уинстън? Ако сте пипнали дори косъм от главата й… — той не довърши, но заплахата увисна в напрегнатата тишина.
— Доколкото знам, не я е сполетяла никаква беда. След като ме нападнаха, тя замина с Уинстън. — Скарлет нацупи устни и присви зелените си смарагдови очи, предупреждавайки Кит, че Девън нямаше да се отърве толкова лесно, ако бе довършила започнатото.
— Ти ли измисли това гнусно начинание, осъществено от Уинстън? — попита Кит отвратен. — Никой по- добре от мен не знае на какви подли дела си способна, включително убийство. Какво смяташе да спечелиш от изчезването на Девън? Наистина ли се готвеше да я очистиш?
— Първоначалният ми план беше Уинстън да се ожени за Девън, а в случай на отказ да я държи под ключ, докато склони, но подробностите не бяха уточнени. Твърде късно научихме, че вие с Девън сте съпрузи. Псе такова! Аз заслужавах да бъда херцогиня, а не Девън — изсъска Скарлет. — Бракът никога не е бил важен в обществото, в което живеехме, но амнистията внесе много промени в моя живот. Сега вече искам почтеното място, което отрежда бракът. Искам да бъда твоята херцогиня, Диабло — каза тя с неочаквано прелъстителна усмивка. — Ти ме познаваш по-добре от всеки друг.
— Вярно, познавам те — съгласи се Кит. По лицето му се четеше презрение. — Голям глупак съм, щом не те заподозрях веднага. Само ти си казала на Льо Ватур как да се добере до Рай. Съмнявам се в смелостта на Уинстън да извърши убийство. Ти обаче можеш. Ревност ли е причината? Или просто не познаваш друг начин на живот?
— Проклет да си, Диабло! Никога не съм обичала друг мъж. Приех амнистията заради теб. Последвах те в Англия с надеждата да отговориш на любовта ми, а ти се хвърли в обятията на Девън.
— Никога не съм те подвеждал, че ме е грижа за теб — прекъсна я студено Кит, равнодушен към страстната изповед на Скарлет. — И вече загубих достатъчно време да слушам глупостите ти. Кажи — и то веднага — Уинстън къде отведе Девън.
— Не знам! Когато пристигнах, те бяха заедно, но…
— Продължавай — Кит разклати заплашително сабята пред носа на Скарлет.
— Докато… хм… им говорех, някой пристъпи зад мен и ме удари по главата. Свестих се след няколко часа, но вече нямаше никой. После започна да вали и реших да остана до сутринта преди… — тя прехапа устни: не желаеше да разкрие истинската причина за посещението си в Корнуол, но Кит отлично знаеше какво възнамерява за каже Скарлет.
— Как откри, че с Девън сме женени?
Тишина.
— Уинстън ли ти каза?
Отново тишина.
— Най-добре е да си признаеш, защото скоро ще науча всичко. — Върхът на сабята му лекичко бодна нежната кожа на ръката й.
— Гадно копеле! Е, добре! Уинстън ми каза, а аз му заповядах да убие малката вещица, обаче страхливият извратен тип отказа. Та дойдох сама да свърша работата. — Задъхвайки се от ярост, Скарлет млъкна за момент, за да си поеме въздух. — Но твоята блудница ми избяга, както и Уинстън. Съжалявам единствено, че не ги намерих, преди да дойдеш ти.
Очите на Кит бяха каменно студени, лицето му — неумолимо.
— Девън е моя съпруга. Не смей да я обиждаш! Хайде ставай! Идваш с мен!
Хвърляйки поглед през прозореца, Скарлет забеляза, че от изток бледолилави линии прорязват небето и лъчите на ранното утринно слънце са прогонили почти всички облаци. По клоните и по листата все още тегнеше влага и блестеше като огромни сълзи сред стръкчетата трева Изпъвайки дългите си крака, тя се надигна от стола.
— Е, какво? — попита тя.
— Ще те заведа при един приятел да те пази, докато намеря Девън. По-късно ще реша как да се разправя с теб. Сама ако си направила нещо лошо на Девън, ще те убия без никакви угризения. И бих го направил още сега, но нямам време. Кормак ще те пази, докато се върна.
Побутвайки Скарлет с върха на сабята. Кит я и изтика навън, където бе вързан конят му. След това обра целия арсенал от оръжие, накичено по тялото й, метна я на седлото и върза здраво ръцете й. После с един пъргав скок се намери зад нея.
