Вир-вода, с коси полепнали по главата на мокри кичури, Девън трепереше от студ. Плътно увиваше около себе си пелерината, но тя бе подгизнала. От часове вървеше, препъвайки се, под поройния дъжд, без да срещне жива душа, достатъчно луда да е навън в такава нощ. Изглеждаше невероятно, но не мина покрай никаква самотна къща, нито покрай някаква ратайска колиба, нито попадна на селото. Нямаше звезди, които да я ориентират и тя буквално се заваляше слепешком наоколо вече часове наред, изгубила всякаква надежда. Девън бе поне благодарна, че Скарлет не успя да открие следите й в това противно време. Докато не се появеше някакво подобие на подслон, Девън трябваше да се насилва да се движи, макар че едва се държеше на крака.
Последните й сили почти я напускаха, когато някъде далеч напред в тъмнината и мъглата изникна нещо като призрак. Къща! Благодаря на Бога — пламенно повтаряше тя. Спасението беше дошло. С приближаването на постройката — Девън изпита странно чувство: изглеждаше тъмна, пуста и прекалено позната. О, Господи! Въздишка на отчаяние се изтръгна от премръзналите й устни.
Ловната хижа! Значи от часове се е въртяла в кръг. Напълно изтощена, тя се свлече обезсилена на колене. Сълзи обливаха нежните й страни, беше готова да рухне, но изведнъж нещо в нея се размърда и тя се хвана за корема. Бебето! За първи път, откакто бе бременна, детето съобщи за себе си. Нейното дете. Детето на Кит. Тласкана от нарастващо чувство за отговорност и обич към неродената си рожба, Девън се изправи с усилие и се насочи към хижата, решена да оживее.
На Девън й се поиска Скарлет да си е отишла или най-малкото да е заспала, ако е останала, за да може да се справи с нея. Отвори безшумно вратата и се задържа на прага, докато привикне с виолетовия мрак вътре. Навън зората се процеждаше през ниските дъждовни облаци.
В стаята Девън се почувства ужасно самотна и се разтрепери Догорялата свещ подсказваше, че хижата е празна от скоро. Вече беше достатъчно светло, за да надникне и в другите помещения. Нищо… Никаква следа от присъствието на Скарлет, освен тежкия свещник на пода.
Върна се в стаята, където я държаха като затворничка и запали огън в камината, за да се стопли. Мисълта Скарлет да се върне я разтревожи за момент, но бързо отхвърли страховете си — положително това е последното място, където Скарлет ще я търси.
Девън отиде в кухнята и намери сирене, хляб, ябълки и парче студено заешко. Приготви си храна за истинско пиршество и я отнесе в уютно затоплената стая. Седна пред камината и изяде всичко. От дългите часове, прекарани под поройния дъжд и мъглата, беше така изморена, че я болеше всяка кост, искаше да спи непробудно цяла седмица. Пропълзя до леглото, уви се в дебелата завивка и потъна в сън точно когато мокрите лъчи на сутрешното слънце проникваха през сиво — лилавите облаци. Часове по-късно се спусна нощта, а Девън продължаваше да спи.
Отпуснат на седлото с чувството, че целият свят е легнал на плещите му. Кит дръпна юздите пред ловната хижа. Издирванията му го доведоха толкова близо да хижата, че реши да прекара нощта тук, вместо да се връща до стария замък на Кормак и да поема отново на сутринта. Умората почти отнемаше способността му да мисли, но инстинктът му го тласкаше да спре там, където Девън бе прекарала седмици наред. Откакто преди няколко дни напусна Лондон, нито една нощ не бе спал като човек — позволяваше си само кратка дрямка на седлото. Часове наред претърсва околността. Досега вече трябваше да е намерил Девън — разсъждаваше той — освен ако Уинстън не е успял по някакъв начин да я измъкне тайно от Англия.
Изведнъж Кит се изправи на седлото — остър бодеж пролази по гръбнака му. Сякаш нещо от смълчаната хижа му правеше знак да се приближи. Без да бъде в състояние да се противопостави на силата, много по- мощна от неговата тотална умора. Кит се изпързаля от седлото и се вторачи към хижата през спускащата се тъмнина.
Завърза оклюмалия кон, така че да може да попасе от росната трева и пое като сомнамбул право към тъмната стаята, откъдето го теглеше някакъв мистериозен глас.
В камината мъждукаха няколко въглена, чиято светлина бе достатъчна да види слабата фигура, заспала кротко на леглото. Задушавайки вика на невероятната си радост, Кит се надвеси над Девън и я погледна сякаш току-що бе възвърнал зрението си. Не желаеше да я стряска. Бързо прекоси хижата и отиде при коня. Разседла и изтърка нещастното животно, внесе багажа и приготви скромна вечеря за себе си и Девън. Докато се изкъпе и избръсне, буйната страст към съпругата му го гореше като разжарена главня вътре в него. Той легна гол до нея.
Девън се протегна грациозно като коте под завивката, изящната отпуснатост бе оцветила страните й в нежно розово. Все още спяща, тя почти долавяше нежния поглед на Кит и усещаше как гальовните му ръце изследват най-потайните кътчета на тялото й. Беше толкова отдавна — дяволско отдавна — откакто не е опитвала от магията на неговата любов, вкуса на неговия неповторим аромат. Господи, колко го обича! Никога ли вече няма да се съберат, никога ли няма да се отърват от машинациите на Скарлет — чудеше се тя дори в съня си.
Девън посегна да улови илюзорния образ от своя сън, преди да се е превърнал в чиста фантазия и си представи, че наистина усеща Кит до себе си в леглото.
— Искам те, толкова те искам — прошепна глухо тя.
Безброй пъти прокара език по кожата му и той й отвърна със същото.
Колко солен беше на вкус! Колко необуздано и гладко усещаше с устните си тя великолепното му тяло! О, защо не е реалност всичко това сега. Кожата на рамената му бе кадифена, косъмчетата по гърдите му тъй приятни за пипане, коремът му гладък и стегнат, бедрата му излъчваха мъжка твърдост и сила…
— И аз те искам, скъпа — увери я гласът на Кит, изтръгвайки Девън от съня. — Но ако продължаваш да правиш всичко това с мен, няма да успея да те любя както трябва.
Сърцето на Девън изхвърча в гърлото.
— Кит! Сънувам ли, или наистина си ти? Благодаря на Бога — разрида се тя. — Защо се забави толкова, докато ме намериш?
— Баща ти съвсем наскоро ми каза къде те е отвел Уинстън. Наех хора да те търсят през всичките тези седмици. Не съм фантазия, скъпа. Нали устните и ръцете ти го усетиха?
— Мина толкова много време, отчаях се, че няма да те видя повече — и в гърлото й отново заседна буца.
— Щях да те открия, дори да трябваше да преровя целия свят.
— Не и ако Скарлет бе направила каквото си бе наумила. — Изведнъж Девън замръзна. — Кит, Скарлет! Тя иска да ме убие. Какво ще стане, ако се върне в хижата?
— Не се терзай! Скарлет няма да ни досажда. Намерих я тук и я отведох при Кормак да я пази. Няма защо да се страхуваш от Скарлет. Тя си призна всичко: плана за отвличането, изнудването на Уинстън. Къде е този гнусен страхливец?
— Фреди и Уинстън вече са на път за Франция — осведоми го Девън.
— Прав им път — въздъхна Кит горчиво. — Но как по дяволите, Фреди Смит се забърка в тази история? Никога не съм очаквал от него подобно нещо.
— Фактически той не е замесен.
— Не ми е ясно как Фреди е научил къде е Уинстън, а хората, които наех, не откриха нищо — зачуди се Кит. — Но ако кракът на Уинстън стъпи отново в Лондон, ще го удуша с голи ръце. Не само защото убеди баща ти да му помогне за този пъклен план, но и защото ме накара седмици наред да страдам непоносимо.
— Но защо татко не ти каза веднага къде ме е отвел Уинстън.
Кит обгърна Девън с ръце и докато търсеше подходящи думи, за да й съобщи за графа, я настани удобно срещу себе си.
— Щеше да ми каже, скъпа, но баща ти получи удар в деня, когато ти изчезна. Точно тогава бях при него. Тъкмо му обяснявах, че се обичаме и че сме мъж и жена и той припадна. И все пак успя да каже, че никога нямало да приеме отвратителната интрига на Уинстън, ако знаел истината за нас.
— О, Кит, не! Татко…
— Спокойно, скъпа. Баща ти почти се бе възстановил, когато напуснах Лондон. Съжалява какво ти е сторил, но се надява да му простиш.
— Не обвинявам татко. Уинстън е майстор в приказките и вероятно го е убедил как ще ми напакостиш.
