— Бъди готова за дълга и трудна езда, милейди, защото замъкът Крисит е много далече — предупреди я той.
— Аз съм добра ездачка — отвърна Алета. — Няма да се бавим заради мене.
— Гледай да бъде така.
Тъкмо щеше да се отдалечи от нея, когато тя го повика:
— Милорд, откъде се сдоби с тези хубави дрехи? Мисля, че си се облякъл не за положението си. Или кралят ти е подарил старите си дрехи?
Хайме се усмихна мрачно.
— В зестрата ти има достатъчно злато и сребро, за да се облека в най-хубавите дрехи и да яздя чистокръвен кон.
Алета се изчерви, осъзнавайки, че Хайме Мортимър никога няма да я остави да има последната дума. Загледа го как се отдалечава, внушителна фигура, царствено изправена на великолепния кон, достоен за едрия му ръст. Но вече нямаше време за размишления, когато Хайме даде сигнал и наемниците тръгнаха, поведени от него. След като махна за последен път на баща си, тя нямаше друг избор, освен да го последва, а Гейлърд и фургонът вървяха на края на шествието.
Темпото, което Хайме наложи, беше наистина живо, но на Алета не й беше трудно да го поддържа. Когато фургонът изостана, Хайме раздели стражите на две групи, изпращайки шестима назад да пътуват с фургона, и остави другите шестима при себе си и Алета. За през нощта потърсиха подслон в имението Крейвън, при рода Брайдуел, чийто хладен прием не изненада Хайме. Името Мортимър все още беше презирано в Англия. Но тъй като родът Съмърсет беше обект на уважение, домакините ги приеха. Алета спа в блажено усамотение, защото Хайме реши да се настани при стражите в голямата зала.
Следващите дни минаха като повторение на първия, всяка нощ търсеха подслон в различни попътни имения. В края на третия ден Алета беше толкова изтощена и вцепенена, че едва можа да слезе от коня, без някой да й помогне. Но беше твърдо решена да не моли Хайме да забавя хода заради нея. Макар че той почти не й беше проговорил, откакто бяха напуснали замъка Уиндзор, тя ясно осъзнаваше жадните му погледи. Веднага усещаше кога очите му се спират на нея, защото чувстваше топлината на изгарящия му поглед да сгрява тялото й въпреки хапещия студ.
Алета разбра, че са в Уелс, когато минаха през града Флинт. Имението Грей — по-рано известно като имението Мортимър — се намираше наблизо; то беше наследственият дом на Хайме, но сега принадлежеше на Ивън Грей заедно със семейното богатство. Трябваше да бъде неин дом след женитбата й с лорд Грей. От мрачното изражение на лицето на Хайме тя се досещаше, че той още го смята за своя собственост въпреки всичко и таи бездни от ненавист и огорчение към сегашния му собственик.
Бедствието ги сполетя, след като минаха река Дий на запад от Флинт и навлязоха в местността Клодиън Рейндж, пусто и безутешно място, каквото Алета никога досега не беше виждала. Навлязоха в една долина, образувана от хълмовете, които се издигаха от двете им страни. Беше непоносимо студено и Алета се уви плътно в топлината на дебелото си подплатено наметало. Един вик беше първият сигнал, че става нещо нередно. Поглеждайки наляво, тя видя десетина мъже, въоръжени с арбалети и лъкове, да се изсипват изневиделица, качени на дребни, но яки уелски понита. Бяха облечени в груби дрехи от кожи и брадатите им лица бяха достатъчно жестоки, за да изплашат и най-смелия мъж.
— Уелсци! — извика Хайме, връщайки се към Алета. — Дръж се, милейди.
Изтръгвайки юздите от пръстите й, той пришпори жребеца си. Почти смъкната от седлото, тя стисна дъгата му с две ръце, за да се задържи.
Той се запъти право към отсрещния хълм. Закатериха се нагоре, последвани от шестимата стражи. Жилавите уелсци ги следваха плътно, размахвайки оръжия и крещейки с цяло гърло. Когато се осмели да хвърли един поглед над рамото си, Алета видя, че стражите са останали на място, за да спрат нападателите. Макар и доста по-малко на брой от тях, те се бяха клели, че ще пазят Хайме Мортимър и неговата дама, и смятаха да сторят точно това. Освен това, ако успееха да задържат уелсците достатъчно дълго, шестимата им другари, които пътуваха с фургона, скоро щяха да ги настигнат.
Алета се притискаше плътно на гърба на коня си, докато Хайме си пробиваше път сред дърветата. Когато един от уелсците проби защитната линия на наемниците, Хайме спря, за да зареди арбалета си и да се прицели. Беше се прицелил точно и повали уелсеца със стрела право в сърцето. После продължи заедно с Алета. Когато излязоха извън обсега на битката, Хайме накара конете да спрат.
— Чакай ме тук — изрече той със суров глас, смушквайки коня, за да потегли обратно към мястото на боя.
— Къде отиваш? — извика Алета разтревожена.
— Мислиш ли, че ще оставя хората си да се бият без мене?
Дръпна юздите, което накара коня му да се изправи на задните си крака, преди да препусне в галоп надолу по склона.
Смъквайки се от седлото, Алета усети как краката й омекват и се хвана за животното в търсене на опора. Ами ако уелсците надвият Хайме и хората му, запита се тя отчаяно. Тогава какво ще стане с нея? Мисълта се появи мигновено и също толкова бързо на мястото й дойде друга. Единственият начин съпругът и да позволи на уелсците да стигнат до нея ще бъде, ако падне мъртъв. Тази мисъл не я успокояваше.
Отпускайки се на колене, тя остави страха да се оттече, преди да се вземе в ръце. Не беше някаква си хленчеща девица, която се плаши от собствената си сянка, смъмри се тя. Тя беше лейди Алета Съмърсет, горда, предизвикателна и… и… не, беше уплашена. Беше чувала за жестоките уелсци, които бродят из хълмовете в търсене на жертва, нападат и убиват безразборно пътници. Тя остана на колене може би часове, така й се струваше, докато студът не проникна в костите й и докато не замръзна така, че й се струваше, че ще се счупи, ако се опита да помръдне. Тогава изведнъж Хайме се появи пред нея, изглеждайки като самия дявол, яхнал смолисточерния си жребец.
— Няма ги — каза той, докато слизаше от седлото. — Останалите рицари пристигнаха и ни помогнаха да ги прогоним. — Когато Алета не отговори и не помръдна, той я изгледа любопитно. — Чуваш ли ме, милейди? Няма да ти направят нищо.
Алета го изгледа неразбиращо.
— Разпитахме единия от ранените — продължи Хайме — и научихме, че им е било платено да ни нападнат. Но тъй като той не беше водачът им, не знаеше името на мъжа, който им е платил. Няма нужда от име. Много добре знам кой е поръчал това нападение срещу нас.
Алета премига, но без да отговори.
— По дяволите, жено! — изрева Хайме. — Да не си откачила?
Вцепенена от студ, Алета започна да трепери неудържимо.
Внезапно осъзнал, че тя е коленичила на замръзналата земя, Хайме изруга яростно и я грабна на ръце. Седна на един пън наблизо и я залюля, увивайки я в наметалото си, докато тя полека се затопляше от допира му.
— Замръзнала си — смъмри я той.
— Аз… страхувах се, че ще… ще те убият… и ще остана на произвола на тези… уелсци — каза тя, тракайки със зъби.
— Толкова малко вяра ли ми имаш?
— Почти не те познавам. Това, което знам за тебе, не ме кара да ти вярвам.
Хайме реши да не отговаря. Вместо това запита:
— Готова ли си да тръгваме?
— Да, готова съм — каза Алета, внезапно осъзнавайки, че се е настанила удобно на скута му.
След два дни стигнаха морето. Алета усети острия аромат на сол и море много преди да чуе разбиването на вълните о скалите. Хайме се извърна към нея.
— Почти стигнахме, милейди. — Устните му се извиха в цинична усмивка. — Надявам се да не се разочароваш прекалено много от скромното ми жилище.
— Не знам какво да очаквам — изрече тя хапливо. — Дойде отникъде, облечен като най-долния селянин, но се съмнявам, че си толкова беден, колкото твърдиш. Кой си ти в действителност, Хайме Мортимър? Селянин? Дяволско изчадие? Зъл господар на мрака?
— Да, милейди, по малко от всичко — съгласи се Хайме с лекота. — Обещавам, че ще ме опознаеш под
