всяко от имената, които ми даде.
Пришпори коня си и се отдалечи сред подигравателен смях.
Кулата на замъка се очертаваше на фона на сивото небе сред купчина скали и камъни. Зад нея морето се разбиваше в ресни от пяна под виещия вятър, удряйки се в скалата, на което беше построена кулата. Някога замъкът сигурно е бил великолепен, допусна Алета, но сега от него беше останала само рушащата се кула, обградена отчасти от защитна стена, която не заслужаваше това име. Замъкът и околностите му представляваха отчайваща гледка. Тръпка полази по гръбнака на Алета. Очевидно скалата зад разрушения замък и високата стена, която го обграждаше, щяха да бъдат непроницаема зашита, ако не бяха разрушенията, нанесени от времето.
Хайме я видя да потръпва и се намръщи.
— Съжалявам, че не харесваш дома ми, милейди. — Сарказмът му не й убягна. — Аз съм само един низш селянин, лишен от земи и съществуващ само благодарение на изобилието на природата и божията воля.
— Низш наистина — измърмори тя, пришпорвайки коня си.
Развеселеният му смях я последва чак до купчината дребни камъни, които някога бяха представлявали порта, мрачна останка от предишното великолепие на замъка. Тя спря, питайки се какво ще стане сега, тъй като мястото изглеждаше напълно изоставено.
— Добре дошла у дома, милейди — изсмя се подигравателно Хайме.
Влязоха във вътрешния двор на замък, последвани от наемниците, които, както беше сигурна Алета, бяха не по-малко объркани от нея. Щом отминаха крепостната стена, тя видя, че дворът не е точно такъв, какъвто си го беше представяла. Дори зърна някакво подобие на ред посред разпадащите се камъни на древния замък. Стресната видя две малки момчета да излизат сякаш отникъде, за да заведат конете в конюшнята, която се намираше до една от все още стоящите части на крепостната стена.
Хайме слезе бързо и после й помогна да се смъкне от седлото.
— Чакай тук — каза той. — Първо ще дам нареждания на хората.
Нямаше нищо приятно в изгледа на кулата, реши Алета, докато разглеждаше оронената от времето квадратна постройка, която се извишаваше на цели четири етажа. Можеше да си представи как изглежда отвътре и потръпна, като помисли в какви условия ще бъде принудена да живее, докато баща й я освободи от този ужасен брак. Хайме Мортимър със сигурност не лъжеше, казвайки, че жилището му е скромно. Но въпреки строгия си изглед кулата излъчваше високомерна надменност с четирите забележителни кулички, предназначени да защитават вече несъществуващи стени.
Прозорците на долните етажи бяха само тесни процепи в невероятно дебелата стена. Тези на горните имаха формата на огромни ключове, а стръмната стълба във вътрешността на кулата водеше право към втория етаж. Алета беше виждала замъци, но този изглеждаше поне на няколкостотин години.
Докато Хайме разговаряше оживено със стражите, фургонът, натоварен с техните ценности, изтрополи по подвижния мост, плътно следван от рицарите. Хайме веднага отиде да приветства Гейлърд, напълно забравил, че Алета стои на студа. Внезапно тя забеляза с ъгъла на окото си някакъв проблясък на най- горното стъпало на стълбата, водеща към вътрешността на кулата. Изви глава и видя една жена, застанала най-горе на стълбата.
Облечена в тъмночервено кадифе, жената изглеждаше млада и привлекателна. Тя тръгна надолу по стъпалата, полюлявайки съблазнително бедра под прилепващите гънки на роклята. Когато се приближи, Алета видя, че наистина е млада и доста красива. Кожата й беше бяла като снега по планинските върхове, а косата черна като гарваново крило. Контрастът беше поразителен. Тя беше висока и гъвкава, с извивки точно там, където трябва, макар и неособено пищна. Очите й имаха странния оттенък на виолетки, което намекваше за тъмни тайни и склонност към насилие.
На Алета не й трябваше много време, за да разбере коя е тази жена. Това беше любовницата на Хайме, която той наричаше Роуина.
Само след миг Роуина застана пред нея, оглеждайки я с очевидна враждебност.
— Значи той пристигна навреме.
— Моля? — изрече надменно Алета.
Макар да се опитваше да изглежда спокойна и невъзмутима, тя се бореше с инстинкта да изскубе всеки косъм от главата на красавицата с виолетови очи.
— Хайме нямаше да ви доведе в Крисит, ако не се беше оженил за вас — поясни кисело Роуина. — Жалко. Няма да бъдете щастлива тук, милейди.
— Дали ще бъда щастлива не е ваша работа.
— Да, но е, защото, както виждате, аз съм жената, която Хайме иска, а не вие.
— Щом толкова ви иска, защо си даде труда да пропътува цяла Англия заради мене?
Роуина вдигна рамене.
— Има си основания.
Макар че Хайме не си беше дал труда каже на Роуина основанията си, тя искаше Алета да мисли, че е посветена във всичките му тайни. Беше вдигнала скандал, когато Хайме й беше съобщил намерението си да отиде в Англия, за да вземе годеницата си, но напразно. Той й каза съвсем недвусмислено, че може да остане или да си тръгне, както желае. Разбира се беше решила да остане, защото знаеше, че Хайме Мортимър й се наслаждава толкова, колкото и тя на него. И беше казвал много пъти, че не иска съпруга. Но тя нямаше представа, че Алета Съмърсет ще е толкова красива и привлекателна.
Алета се помъчи да сдържи темперамента си, докато безмълвно се заклеваше, че ще тормози Хайме, докато не отпрати любовницата си. Тази жена, такава, каквато я виждаше, беше живо оскърбление, за да живее в дома й, и тя нямаше да го понесе. Дори ако не възнамеряваше да споделя леглото на съпруга си, щеше да бъде недостойно от негова страна да държи любовницата си под един покрив със съпругата си. Но Хайме Мортимър никога не беше претендирал, че притежава и капчица благоприличие.
— А, виждам, че сте се запознали.
— Хайме! — изписка Роуина, хвърляйки се в прегръдките му. — Толкова ми липсваше.
Хайме се опита да я задържи далече от себе си, но беше почти невъзможно, толкова излиятелно беше приветствието й. Той погледна към Алета, отбелязвайки внезапно избликналия пламък в сините дълбини на очите й. Лицето й се беше вкаменило и юмруците й бяха отпуснати край внезапно вцепенилото се тяло. С тежка въздишка той отстрани Роуина.
— Запознай се със съпругата ми, Роуина, това е лейди Алета. — После се обърна към Алета и каза: — Милейди, това е Роуина Хауърд.
Алета се втренчи сурово в Роуина, а после нарочно й обърна гръб.
— Тук е ужасно студено, милорд.
Очите на Хайме заблещукаха развеселено. Алета нямаше да се примири с Роуина; неохотно възхищение някъде близо до сърцето му.
— Прощавай, милейди, трябва да влезеш вътре, там е топло.
И й предложи ръката си. Отначало Алета помисли да откаже, но като погледна към Роуина, промени намерението си. Тъмнокосата красавица й мяташе погледи като ками и ако погледът можеше да убива, помисли Алета, тя вече щеше да е мъртва. Вдигайки малката си остра брадичка, тя позволи на Хайме да я поведе нагоре по дългата стълба. Нямаше представа какво да очаква, когато влезе в старата кула, и се приготви за най-лошото.
Стълбата водеше до пристройката в едната от малките кули и до стая за войниците, която заемаше целия втори етаж. Устието на кладенеца също беше на този етаж. Оттук Хайме я поведе нагоре по други стъпала към голямата зала и приемната. Алета беше приятно изненадана от състоянието на голямата зала. Макар всичко друго да се разпадаше, вътрешността на кулата беше в учудващо прилично състояние. Огромното каменно огнище заемаше една цяла стена, отстрани се виждаха пейки, покрити с възглавници. Учудена, тя погледна към Хайме.
— Да не очакваше някой бордей? — запита той, предусещайки незададения й въпрос.
— Да, точно това бях подведена да очаквам. От начина ти на обличане естествено предположих, че си разорен. Надявам се да си извлякъл удоволствие от измамата си.
— Не е измама, милейди. Баща ми беше лишен от всичките си богатства, преди да го пратят на смърт, и не ми остави нищо друго освен паметта си.
