— Но… — Тя се огледа, забелязвайки малките признаци на разкош, които украсяваха залата. — Как ще обясниш всичкото това?
И махна към залата с тънката си ръка.
Хайме просто се усмихна, но Роуина, която ги беше последвала в кулата, каза:
— Намирам кулата доста удобна… а Хайме е повече от щедър.
Алета й изпрати убийствен поглед.
— Може би не си свикнала на по-хубави неща в живота. Колкото до щедростта на съпруга ми, не очаквай тя да продължи. Сега аз съм господарка на кулата.
Проклета да е, ако позволи на тази чернокоса вещица да й се качи на главата. Ако Хайме възнамерява да държи курвата си под своя покрив, тя просто трябваше да покаже на вещицата коя е господарката на кулата.
Роуина отвори уста, за да изрече нещо остро, но Хайме я изпревари.
— Нае ли прислужници от селото, докато ме нямаше, както те бяха помолил, Роуина?
— Да, Хайме — изрече важно Роуина, — направих го. Наех още една готвачка, кухненски помощници, конярчета и прислужнички. Достатъчно ли е?
— Засега — каза Хайме. — По-късно лейди Алета може да осведоми Гейлърд колко още прислужници ще иска. Има много селяни, които с радост ще се наемат на тази работа. Върви да кажеш на готвачката, че ще вечеряме след два часа. — И се обърна към Алета. — Елате, милейди. Ще ви покажа спалнята на четвъртия етаж.
Докато я отвеждаше по друга вита стълба, Алета усети горещия виолетов поглед на Роуина по гърба си. На четвъртия етаж той отвори вратата на едно голямо помещение, състоящо се от вътрешна стая и малка външна стая, която гледаше към скалата и брега под нея. Външната стая беше почти празна, но във вътрешната имаше легло, маса и един стол. Каменното огнище в спалнята пръскаше топлина към двете стаи. Няколко тъкани килимчета бяха пръснати из спалнята и прозорците бяха закрити с тежки килими, за да пазят от студа. Леглото беше заобиколено с балдахин с богати цветове и интересни рисунки.
— Много повече е, отколкото очаквах — призна Алета. — За мене ли е?
— Да, милейди. Не е толкова величествено като имението Мортимър или замъка Съмърсет, но беше мой дом, откакто бях още момче. Предлагам да прекарваш времето си тук, докато имението Мортимър ми бъде върнато. Междувременно, ще кажа да донесат тук сандъците ти.
И той се обърна, за да излезе.
— Милорд, почакай.
Той се извърна и застана с лице към нея.
— Да не съм забравил нещо?
— Да — каза строго Алета. — Роуина. — Настоявам да я отпратиш.
5
Високомерните черни вежди на Хайме подскочиха нагоре. Поглеждайки Алета с мрачна развеселеност, той запита лениво:
— Настояваш ли, милейди?
— Да — измърмори тя, започвайки да трепери. Въпреки мекия му тон погледът на Хайме беше толкова свиреп, че тя едва не загуби самообладание. Докато не си спомни, че е негова съпруга и има пълното право да настоява. — Да — повтори тя по-твърдо. — Прати твоята курва да живее в селото, ако трябва да ти е под ръка, но е унизително да живее в дома ми.
— Харесва ми да я държа тук.
В действителност, не го беше грижа дали Роуина ще остане, но нямаше да го признае пред Алета.
Внезапно всичкият учудващ самоконтрол, който Алета беше показвала през изминалите дни след насилственото си омъжване за Хайме Мортимър, се изпари, когато тя се нахвърли върху него. Свила мъничките си юмручета, тя заудря масивните му гърди, невероятно ядосана на него, на краля и на всички, които бяха влезли в заговор, за да разрушат живота й, че ги прати по дяволите с най-живописните изрази, които знаеше.
— Спри, милейди, преди да си се наранила! — изрева Хайме, смаян от силата в тънките й ръце.
Макар че едва усещаше ударите й, подозираше, че нападението върху него й причинява повече болка, отколкото на него самия. Още ненавършил тридесет години, той беше на върха на физическата си форма. Високото му тяло беше слабо и жилаво, с добре очертани мускули, опасващи гърдите, врата и раменете му като стоманени ленти. Разбра колко много я болят ръцете, като го удря, и ги хвана с лекота в големия си юмрук.
— Как смееш да ме унижаваш, като държиш курвата си под моя покрив! — беснееше Алета, ядосана от това, че не може да помръдне.
— Колко смела си да ме удряш, милейди — отвърна Хайме с буреносно изражение. — Това е моят дом и ще правя каквото ми харесва. Лейди Роуина ще остане тук като моя гостенка.
— Лейди! Ха! Ако тя е лейди, тогава аз съм кралица.
Като я гледаше сега, със сребристите кичури, разпилени в безредие, с пламнали от гняв бузи и сини очи, които изстрелваха пламъци, като нищо можеше да си я представи като кралица. И каква прекрасна кралица можеше да бъде!
Направи още един опит да я усмири, когато я привлече към себе си, толкова близо, че почувства топлия й дъх да облъхва бузата му. Само като я гледаше, в ума му идваха скандално похотливи мисли… възхитителни мисли. Пусна ръцете й и стисна сладко закръглените хълмчета на седалището й, притискайки я към себе си по такъв начин, че всяка част от нея докосваше всяка част от него.
Ахвайки смутено, Алета отвори уста. Слабините му бяха набъбнали и тя усети как главата й се замайва, когато го почувства дръзко да се притиска към мекотата между краката й. Ясно си припомни сватбената им нощ и как той беше изтръгнал реакция от нея въпреки първоначалната болка, която и беше причинил. И как се беше извивала под него, докато той навлизаше в нея отново и отново, превръщайки тази болка в наслада, толкова дълбока, че тя още потръпваше, когато си я спомнеше. Беше го ненавиждала тогава, точно както го ненавиждаше сега, и беше се радвала, че той смята да я остави на спокойствие, след като беше консумирал брака. Но това беше, преди да беше видяла Роуина. И я болеше, когато си спомняше думите му в сватбената им нощ.
Тя си спомни как лицето й беше пребледняло при жестоката му насмешка и как отговорът й го беше ядосал. Благодаря на бога, че съм твърде неопитна, за да ви задоволя. Но ако търсите забавление, може би трябва да го потърсите другаде.
Хайме нямаше представа какво мисли Алета, но внезапно така силно я пожела, че му се прииска да се зарови в нея, докато тя не започне да го моли за милост, и то въпреки че беше решил обратното. Винаги беше смятал за слабост да иска силно някоя жена, но страстно желаеше Алета, също като неопитно момче. Първоначално планът му за нея беше да я използва, за да изтръгне отмъщение срещу онези, които бяха причинили смъртта на баща му, не да се вманиачва по малката вещица, каза си той. Но си спомни съвсем ясно съблазнителните извивки на гладкото й бяло тяло да се гърчат в нескривана наслада под него и девствената топлина на ножницата й, докато навлизаше в нея.
Спомни си колко сладък беше вкусът на устата й, колко мокра и стегната я чувстваше, когато я пронизваше с копието си. Тя се беше борила с него със зъби и нокти, беше отказала да се предаде, но той я беше галил, докато не беше разпалил огъня у нея във великолепен пламък и в края на краищата я беше завоювал. Да, завоювал, помисли той мрачно. Беше овладял тялото й, може би, но не и волята й. Нейният горд, предизвикателен дух беше отказал да се преклони.
— Пусни ме, милорд — изпъшка Алета.
Трудно й беше да диша, когато Хайме се притискаше така интимно в нея. Онази част от него, от която тя най-много се боеше, се издигаше като закалена стомана между двама им.
Устата й беше полуотворена, устните влажни и приканващи. Хайме не можа да устои на подтика да я целуне — не повече, отколкото би могъл да престане да диша. Свеждайки глава, той плени устните й с
