— Да, ако побързаме.
Бес излезе и Алета седна на леглото в очакване. Потънала в мисли, тя погледна към широката строга стая, мислейки, че би била по-удобна, когато някои мебели, които беше докарала със себе си като част от зестрата си, бъдат сложени на място.
В същото време, в собствената си стая на същия етаж на малката кула, Хайме се разхождаше, напред- назад в гневен размисъл. Глупаво ли беше постъпил, като отиде в замъка Уиндзор и даде на враговете си да разберат, че е жив, докато те го бяха смятали за мъртъв през всичките тези години? Привличайки вниманието към себе си, можеше да изложи на опасност делата на Господаря на мрака — дела, които се бяха оказали извънредно изгодни в миналото. Но не можеше да преглътне мисълта, че Ивън Грей ще притежава всичко, което беше негово, щом лейди Алета станеше негова невеста.
Но от безразсъдните му действия беше произлязло и нещо добро. Беше спечелил благосклонността на краля и беше изтръгнал от него обещание да разследва обвиненията срещу баща му. Разбира се, това нямаше да върне баща му, но можеше да му възстанови всичко, което родът Грей беше отнел от семейство Мортимър с измама. Освен това, имаше да мисли и за лейди Алета. Тя беше награда, каквато всеки мъж би пожелал. Да, беше пречка, признаваше го, и не беше покорната съпруга, каквато беше искал. И нещо повече, всеки момент тя можеше да открие незаконните му действия и да застраши живота на всички в замъка.
Но все пак, след като се запозна със съпругата си, трябваше да признае, че със сигурност е направила живота му по-интересен.
Оставаше Роуина. Какъв извратен демон го беше накарал да настоява тя да остане в Крисит, запита се той. Като размисли, реши, че го е направил, за да ядоса Алета, след като беше заявила, че не иска дете от него. Думите й някак си го бяха наранили повече, отколкото би могъл някога да си представи. Всеки мъж искаше наследник, той също. Един ден, закле се той, когато титлата и имуществата му бъдат върнати, щеше да има дете, но чак тогава. Дали Алета щеше да бъде майката на това дете, щеше да решава после.
Изведнъж, както се разхождаше, вратата на стаята му се отвори рязко и Роуина се втурна вътре.
— Хайме, милорд! — И се хвърли в ръцете му. — Нямах време да те посрещна както трябва.
Ръцете й се обвиха около врата му и тя придърпа главата му, за да срещне устните му. Но поради някаква причина Хайме не можа да намери у себе си ентусиазма, необходим, за да й реагира, въпреки факта, че не беше имал жена от сватбената си нощ.
Не че Роуина не беше привлекателна, защото му беше харесала още от първия ден, когато беше дошла в кулата заедно с брат си в търсене на подслон в една бурна нощ. Бяха се загубили в заслепяващата виелица и щастието им се беше усмихнало, когато пристигнаха в кулата на Крисит. Колкото и да беше разрушена, там имаше топъл огън, храна… и красив женкар на име Хайме Мортимър. Когато Тревър Хауърд напусна Крисит след няколко дни, Роуина остана. Това беше преди две години.
— Мм… милорд, да не ви прекъсвам?
Гейлърд стоеше на прага. Обикновено сцената, на която беше попаднал сега, не би му направила впечатление, защото добре познаваше Хайме и буйната Роуина, но тъй като сега Хайме беше женен, на Гейлърд му се струваше, че е под достойнството му да лудува с любовницата си под носа на съпругата си. Неодобрителната му физиономия представляваше нямо свидетелство за чувствата му.
— Влизай, Гейлърд — покани го Хайме, докато се отскубваше от прилепчивите ръце на Роуина. — Тя точно си тръгваше.
— Но, Хайме — нацупи се Роуина, изпращайки буреносен поглед към Гейлърд, — не съм те виждала дни наред и толкова ми липсваше. Отпрати стареца, можеш да говориш с него по всяко време.
— Не, Роуина, ще говоря с Гейлърд сега. Върви, ще имаме време по-късно, след като вечеряме.
Макар че думите му обещаваха неизказани наслади, в очите му липсваше топлотата на убеждението.
Все още цупейки се, Роуина излезе с пръхтене от стаята. Гейлърд тихо затвори вратата зад нея.
— Изкушаваш съдбата, милорд — укори го строго старецът. — За бога, Хайме, не ти прави чест да разхождаш любовницата си пред лейди Алета. Питах се дали постъпваш мъдро, преди да се беше оженил, но сега, когато се запознах със съпругата ти, се питам дали не си полудял. Животът в Крисит няма да бъде лесен.
— Животът никога не е бил лесен, Гейлърд — отвърна Хайме. — Ти сигурно най-добре от всички знаеш, че нямам време за съпруга. Ожених се за Алета, за да попреча на лорд Грей да я вземе. Няма любов, нито от едната, нито от другата страна. Ти я чу, тя ме презира. Живее за деня, когато баща й ще я освободи и ще я даде на лорд Грей. Този ден никога няма да дойде.
— Опасно е тя да стои тук — предупреди го Гейлърд. — Ами ако открие, че си замесен в контрабанда? Това ще бъде краят ни, защото ако наистина те мрази толкова, колкото изглежда, няма да се поколебае да те предаде.
— Обещавам, че няма да ме предаде! — закле се мрачно Хайме.
— Ами Роуина? Досега не знае кой е Господарят на мрака, но какво ще стане, ако разбере?
Хайме се усмихна.
— Само в Алета не съм сигурен, не и в Роуина. Роуина е единствената жена, на която мога да вярвам.
— Помни ми думата, Хайме, вярваш на когото не трябва.
— Не, Гейлърд, нашата тайна е в безопасност с Роуина.
— Ти наистина ли смяташ да спиш с тази жена под носа на съпругата си?
Хайме се намръщи.
— Това си е моя работа, Гейлърд. Ти дойде тук за нещо, какво е?
— Зестрата на лейди Алета. Какво да правя със сандъците със злато и сребро?
— Сложи ги в тайната стая под кулата. Вече имам добър запас от злато и сребро, спечелено от продажбата на контрабандните ни стоки, така че зестрата й не ми трябва. Не смятам и да предявявам претенции към земите, които ми се падат от брака с Алета, докато не си възвърна законното си място в обществото. Колкото до нещата за домакинството, питай Алета как иска да се разпореди с тях; те са нейни и може да ги прави каквото си иска.
— Да, милорд — изрече Гейлърд, недоволен от пренебрежението на Хайме към невестата му.
Интуицията му подсказваше, че младият мъж не е толкова безразличен към Алета, както претендираше. Но беше упорит и трябваше чудо, за да ги събере така, както трябва да бъдат близки двама съпрузи. А ако Роуина останеше тук, това нямаше да помогне. След като отпрати към Хайме поглед, изпълнен с порицание, той се обърна и излезе от стаята.
Хайме вече беше седнал на масата в залата, когато Алета се присъедини към него за вечеря. Роуина също беше там, седнала отляво на него. Алета се плъзна на незаетото място от дясната му страна. Погледна по дължината на масата, усмихна се и кимна на рицарите, които ги бяха придружили дотук от Англия. Те отвърнаха на усмивката й, запленени от прелестната съпруга на своя работодател. Имаше и осъдителни погледи, отправени към Хайме, когато осъзнаха, че Роуина е неговата любовница. Очевидно мислеха, че той показва ужасно неуважение, като я настанява на една и съща маса със съпругата си.
— Закъсня — измърмори Хайме, бутвайки подноса си към Алета, за да може и тя да яде от него.
Помисли, че изглежда красива в тъмносинята си домашна рокля и шапчицата със златист воал, който покриваше блестящите й плитки. Когато се загледа в нея, Роуина се намръщи раздразнено и се опита да го разсее.
— Хайме, разкажи ми за пътуването до Англия. Видя ли се с краля?
Той се обърна към Роуина, но умът му още беше зает с Алета. Макар че Роуина безспорно беше прекрасна, русата красота на Алета далеч превъзхождаше нейната мрачна чаровност.
— Да, видях се с краля.
— Как изглежда?
Хайме се намръщи, непривикнал да съди външността на друга мъже.
— Може би Алета най-добре ще го опише. Какво ще кажеш, милейди, можеш ли да опишеш крал Хенри на Роуина?
Алета се постара да го направи, макар че по-скоро би се съсредоточила върху храната, която беше невероятно вкусна.
