Роуина настояваше, че няма къде да отиде, защото брат й беше постъпил на служба при един дребен барон някъде в Уелс. Хайме реши да нареди на Гейлърд да го намери и да я прати при него незабавно. Но това все още не решаваше проблема му. По някакъв начин трябваше да държи Алета заета през нощите, когато контрабандните стоки трябваше да бъдат изкарани от кулата. Внезапно той се усмихна, припомняйки си нещо, което почти беше забравил. Щеше да се наложи малко да се потруди, но можеше да стане.
След два дни Алета погледна през прозореца и видя, че приближава разкошен ден. Веднага реши да отиде на езда, но нямаше да вземе наемниците със себе си. Беше напълно способна да се погрижи за себе си, помисли тя предизвикателно. Хайме може да беснее колкото си иска, тя нямаше да позволи да й се заповядва като на малко дете. Побърза да облече зелената кадифена рокля за езда, взе солидна закуска от кухнята и излезе от кулата, преди някой да разбере, че я няма. За щастие нито Гейлърд, нито Хайме бяха вътре, а и тя нарочно беше станала преди Роуина, за да не се налага да отговаря на никакви въпроси.
Вътрешният двор на замъка беше пуст, затова тя предположи, че рицарите са някъде навън с Хайме. Отиде право в конюшнята, където едно от конярчетата оседла коня й без никакви възражения. След няколко минути тя излезе от кулата, щастливо хрупайки една ябълка. Смяташе да проучи най-напред селото, а после да поязди из околностите, където признаците на пролетта си личаха в напъпилите дървета и нежните стръкчета млада трева, които се подаваха от богатата черна почва.
Селските магазини и околните къщи изглеждаха добре поддържани, с покрити със слама покриви и здрави стени. Тя поздравяваше домакините, които метяха пред къщите, и влизаше в магазините, учудена от количеството и разнообразието от стоки в местност, до неотдавна опустошавана от война. Където и да отидеше, я посрещаха топло, предлагаха й разхладителни напитки, отнасяха се към нея с уважението, дължимо на съпругата на лорда, макар че Хайме не беше никакъв лорд. Когато слънцето се издигна високо в небето, тя излезе от селото и тръгна към поляните. Спря до един ромолящ поток, за да изяде хляба и сиренето, които беше задигнала от кухнята, седнала на един плосък камък, докато конят й пасеше наблизо.
Когато се засити, тя стана, възнамерявайки да се върне в кулата. Тропотът на конски подкови я накара да се извърне. Присвивайки очи под силната слънчева светлина, тя видя един ездач с мощен кон да се приближава в безразсъден галоп. Първата й мисъл беше да побегне. Можеше да е Хайме, тръгнал да я търси, осъзна тя, и вбесен, че нарочно не се е подчинила на заповедта му относно охраната. Но когато ездачът се приближи, тя видя, че не е Хайме. Не яздеше свирепия черен жребец, към който Хайме беше толкова привързан, и беше облечен в колоритен костюм, каквито съпругът й никога не обличаше.
— Алета!
Тя разпозна гласа незабавно.
— Яздя тук всеки ден, вече две седмици и се надявам да ви намеря сама.
— Лорд Грей! — Зашеметена, тя го загледа предпазливо, докато конят му спираше точно пред нея. — Мислех, че сте в Лондон.
— Не, милейди, в Уелс съм почти от толкова време, колкото и вие. Кралят ме праща по работа, но вие сте първопричината да съм в Уелс, Алета.
Пронизителният му поглед като че ли минаваше през нея.
Тя се изчерви, засрамена от не скриваната жажда в очите му.
— Каква работа има кралят в Уелс, милорд?
Надяваше се въпросът й да отклони вниманието му от нея.
— Контрабанда, милейди, но това не ви засяга. Кралят бива лишаван от така необходимия му доход и аз като официален събирач на данъците в областта съм отговорен да изправя контрабандистите пред правосъдието.
— Контрабанда! — възкликна Алета. Нещо щракна в мозъка й. Нещо, което се нуждаеше от повече обмисляне. — Колко ужасно. Имате ли някакви следи?
— Не, милейди, само подозрения. И име, което звучи безсмислено. Но стига толкова неприятни неща — каза той, като слезе от коня и стисна ръцете й. — Баща ви и аз се безпокоим за вас. Този грубиян не се отнася зле с вас, нали?
— Добре съм, милорд наистина. Ами баща ми? Добре ли е?
— Да. Остана в Лондон, за да действа за анулирането. Аз още ви искам, Алета. — Дръзкият му поглед обгърна лицето и тялото й по много смущаващ начин. — Елате с мене, милейди. Ще ви отведа в имението Грей. Добре защитено е и имам достатъчно хора, за да ви браня от Мортимър, ако бъде толкова глупав, че да тръгне подир вас. Обзалагам се, че когато дойдете в дома ми, той ще се съгласи с анулирането. Въпреки всичките си недостатъци той е горд мъж и няма да ви иска, след като вие и аз… след като бъдете в моя власт.
Алета беше зашеметена. Онова, което лорд Грей предлагаше, беше безнравствено, но тя не можеше да не помисли, че Хайме ще бъде доволен да се отърве от нея и няма да си прави труда да се бори за нея. Защо да я иска, когато Роуина изпълняваше всички задължения на съпруга? Освен това, той нямаше достатъчно хора, за да се бие с лорд Грей.
— Съмнявам се, че ще липсвам на съпруга си — каза тя, опитвайки се да не издава огорчението си.
— Да не долавям нотка на съжаление? — запита Грей намръщен. — Не ми казвайте, че сте се привързали към този груб селянин.
— Да съм се привързала ли? Не, не го казвайте, милорд. Той ме иска просто като средство да постигне целите си, каквито и да са. Искам мъж, който да ме обича заради самата мене.
Очите на Грей блеснаха хитро, когато той я привлече към себе си.
— Аз ви обичам, милейди, винаги съм ви обичал. Трябва ви по-възрастен, по-мъдър мъж, който да ви защитава и да се отнася нежно с вас, не някое младо кутре, което ще ви малтретира и ще пропилее зестрата ви. Кралят не постъпи умно, че ви даде на Хайме Мортимър, но аз ще поправя това.
За да я накара да запомни думите му, той я привлече грубо към себе си и притисна устните си към нейните със страст, която опровергаваше обещанието му да се отнася нежно с нея. Устните му бяха твърди, езикът му беше като хищна кама, която напираше горещо и настоятелно през бариерата на зъбите й, за да навлезе в устата й. Ръцете му стиснаха ханша й и я привлякоха към него с такава сила, че дъхът й спря.
Целувката му я шокира. Дали наистина беше познавала лорд Ивън Грей, запита се тя, внезапно изплашена от бруталната проява на сила. Изстена, опитвайки се да изрази недоволството си от непочтителните му обноски, но той погрешно сметна, че тя е възбудена от страстта му, и засили натиска си върху устата й.
Нищо не би могло да го спре сега, помисли радостно Грей, докато похищаваше нежната уста на Алета. Двамата щяха да напуснат това място и да отидат в дома му, където той щеше да я държи за свое удоволствие, щастлив, че най-накрая има всичко, което някога беше принадлежало на рода Мортимър, който имаше основание да презира. Щом баща й постигнеше анулиране на брака й с Мортимър, той щеше да се ожени за нея и да влезе във владение на зестрата й. След като му омръзнеше и когато повехнеше от постоянни раждания, щеше да я остави в провинцията да се грижи за потомството му, докато той се забавлява с любовниците си в Лондон.
Тъкмо щеше да прекъсне целувката и да й помогне да се качи на седлото, за да тръгнат, когато погледна зад нея и видя Хайме да го гледа свирепо, яхнал великолепния си черен жребец. Той замръзна и ръцете му се отделиха от ханша на Алета. Зашеметена, виждайки се свободна, тя отстъпи назад. Олюля се, но възстанови равновесието си и се изправи точно когато Хайме пришпори коня си и я вдигна, настанявайки я на седлото пред себе си. Алета изпищя изплашено, когато усети ръцете му да притискат ребрата й. Тя дори не знаеше, че Хайме е наблизо.
Надменните му черни вежди бяха изпънати в права линия, челюстите здраво стиснати и устата му изопната заплашително.
— Ако знаех, че възнамеряваш да се срещаш с любовника си, щях да те затворя в кулата, милейди — изрече той мрачно.
Алета изви глава и го изгледа враждебно.
— Нямам любовник.
— Може би, но щеше да имаш, ако бях пристигнал миг по-късно. Лорд Грей беше толкова запален по тебе, че щеше да те вземе на земята, ако не се бях появил.
— Непоносим селяк такъв! — извика Алета, вдигайки ръка, сякаш да го удари.
