— Да съм ти сърдит ли? Гневът не може да опише това, което чувствам в момента.
Студ скова Алета. Тогава внезапно те навлязоха в гората и студът се усили хилядократно. Хайме като че ли знаеше точно къде отива. След петнадесет дълги, безкрайни минути, в които Алета се държеше отчаяно за седлото, за да не падне, докато пресичаха неравната местност и гъстата гора, внезапно излязоха на мажа полянка. В средата й стоеше колибка. Хайме скочи от коня и протегна ръце към Алета.
— Ела, милейди, време е да си платиш за неподчинението.
Тя се плъзна в ръцете му и покрай тялото му, усещайки как всеки жилав мускул влиза в контакт с нейната мекота. Усети възбудата му, още огромна и пулсираща въпреки ездата през гората.
Полагайки ръка на гърба й, той я побутна неособено нежно през прага. Алета не знаеше какво да очаква, но със сигурност не и удобна стая с малко мебели и легло от кожи. Имаше дори весело пращящ огън в огнището. Тя се обърна и го изгледа.
— Чия е тази колиба?
— Моя, милейди. Приготвена е за твоето посещение.
— Моето… посещение ли? Не разбирам.
Хайме се усмихна, свали наметалото от раменете й и го хвърли настрана. Беше помислил за колибата, построена от майка му като убежище преди смъртта й, когато умуваше как да не позволи на Алета да чуе шума от фургоните, превозващи контрабандните стоки в тъмното. Щяха да му трябват само една-две нощи, за да ги премести, и изведнъж си беше спомнил за колибата. Беше наел помощници от селото, беше наредил да я изчистят основно и да складират храна, за да бъде готова за идването на Алета. Смяташе да я доведе тук дори и ако се наложи да я донесе на гръб. Беше направил почти точно това.
Фургоните трябваше да пристигнат в кулата тази вечер след полунощ и той смяташе още днес да каже на Алета, че отиват за малко на гости у един съсед барон. Но нямаше да има барон, а колибката, където Хайме планираше да я задържи, докато контрабандните стоки бъдат благополучно превозени. После беше минал през селото и беше научил, че Алета е излязла да язди сама. Отначало се беше ядосал, после гневът му се беше обърнал в страх. Ами ако някой я нападне? Той никога нямаше да си прости, ако нещо й се беше случило.
— Какво не разбираш, милейди? — запита уж учудено Хайме. — Много просто. Галантният ти съпруг иска да прекара малко време насаме с тебе.
Всъщност намерението му беше Гейлърд да стои в колибата при нея.
Алета не му повярва и за миг.
— Лъжеш, милорд. Кажи ми истината. Защо ме доведе тук? Знам, че ме искаш не повече, отколкото аз тебе.
— Грешиш, милейди. Много скоро ще разбереш колко много те искам.
Хайме не беше имал никакво намерение да се люби с нея, когато я доведе тук, но всичко се беше променило в мига, когато тя се озова в ръцете му. Той я искаше. Винаги я беше искал. И като нищо щеше да я има. Ако тя беше толкова склонна да се отдаде на Грей, значи той нямаше да има никакви угризения да я използва, за да задоволи страстта, която го изяждаше.
Широко отворила уплашени очи, Алета се обърна, за да избяга. Хайме я хвана с лекота, дръпвайки я силно към себе си, като обви около ръката си кичури от сребристата й коса и рязко я дръпна. Сълзи избиха в очите й, когато се удари рязко в него.
— Животно — изсъска тя. — Селяк! Сатана!
— Да, милейди, аз съм всичко това. — Хващайки развяващата се коса в огромния си юмрук, той вдигна брадичката й с другата си ръка и брутално плени устата й. Когато я пусна, изражението му беше мрачно и жадно, очите дръзки и оценяващи. — Не искам никой друг мъж в твоите мисли, когато те вземам. Забрави Ивън Грей, съществувам само аз, твоят съпруг, и никой друг никога няма да те има, само аз.
— Не можеш да управляваш ума ми! — предизвика го Алета.
Ръцете му на раменете й бяха като клещи, тя преглъщаше едва-едва, осъзнавайки прекалено късно, че рискува много, като нарочно го дразни.
— Може би, но точно сега само тялото ти ме интересува.
Тя отстъпи.
— Обеща ми! Къде е честта ти? Роуина не ти ли е достатъчна?
— Честта ми лежи в гроба при баща ми, отнета ми от Ивън Грей и мъже като него, които се домогваха до всичко, което притежаваше баща ми. Не трябваше да се доверяваш на човек, загубил всичко освен гордостта си. Но нито гордостта, нито честта спасиха баща ми от безвременна смърт. Не, милейди, не можеш да ме засрамиш; ще взема това, което искам.
— Нищо ли не може да промени намерението ти? — прошепна тихо Алета.
— Не, милейди. Свали си дрехите. Изведнъж ми се дощя да те видя гола на дневна светлина.
7
Зашеметена от бруталните му обноски и грубите забележки, Алета нарочно му обърна гръб, забравяйки, че разкъсаната й рокля оголва повече от плътта й, отколкото тя би искала да му покаже. Трепна силно, когато почувствува грапавите му длани на голия си гръб, усети палещия пламък на допира му. Когато той вдигна сребристата завеса на косата й и притисна устни към уязвимия й тил, горещината стана непоносима.
— Не ти ли се иска да се измъкнеш от дрехите си, милейди? — Думите му одраскаха горещо врата й. — Възнамерявам да довърша това, което започнах.
— Не, не можеш!
— Да, мога. Ти си моя съпруга. Бих се възползвал от това, което предлагаше на лорд Грей.
— Не съм му предлагала нищо.
Тя се страхуваше, че той иска да я нарани, да я накаже, задето я е намерил с лорд Грей.
— Не си ли, милейди?
Устните му отново се притиснаха към плътта й и тя почувства как цялата се изчервява. Започна да се бори срещу прегръдката му.
— Обвиняваш ме неправилно, милорд.
Той изведнъж я обърна към себе си и я задържа здраво срещу набъбналите си слабини, докато устните му пленяваха нейните. Целувката му беше дълбока и мека и продължи, докато Алета не престана да се бори. Едва тогава той леко се отдръпна и бавно започна да я съблича. Роклята се смъкна от гърдите й и един задавен стон се изтръпна от плътно стиснатите устни на Хайме. Телата им още бяха плътно притиснати едно о друго и внезапното раздвижване на мъжествеността му срещу мекия й корем породи у него различна, диво наситена емоция, която нямаше нищо общо с гнева или наказанието. Хайме се взря напрегнато в нея, поглъщайки с очи лицето й, търсейки отговор на мощното чувство, което бушуваше у него.
Освободи я от роклята с невероятна лекота, заключвайки я в жадните си прегръдки, така силно, че дъхът излезе от гърдите й. И когато отново я целуна, тя реагира на тънката разлика у него. Устните й омекнаха, нарочно търсейки нашествието на езика му, и тялото й се прилепи до неговото, без да се бори срещу мощните му ласки. Тя усети инстинктивно, че той няма да я нарани, и си спомни с мъчителна наслада нощта, когато я беше направил своя съпруга. Макар че се беше борила с него, той не я беше наранил и й беше дал удоволствие. Господ да й е на помощ, но тя искаше това удоволствие отново.
Хайме гореше в треска. Не, изстиваше до кости. Никога не беше желал някоя жена така отчаяно, както желаеше Алета. Боже господи, тя беше собствената му съпруга, а той се чувстваше като безумно влюбен момък с треперещи ръце и колене. Такива чувства се беше стремил да избягва в миналото. Болеше го, като знаеше, че Алета го смята за груб селяк, за когото е била принудена да се омъжи. Тя искаше Ивън Грей, а не него, само не и него. Но беше негова съпруга… и той я искаше.
Нетърпеливо потърси меките й гърди, обзет от първично желание, по-силно от самия живот. Пръстите му галеха, милваха, дразнеха, усещаха гърдите й да се стягат и да пулсират под неговия допир. Тя трепереше, слабините й се свиваха почти болезнено от внезапния пристъп на жажда, обхванал корема й. Той я беше събудил за страстта и тялото й не беше забравило. Тя веднага разпозна незабавно източника на спазматичната болка, пулсираща дълбоко у нея, и изпъшка отчаяно.
Стонът й като че ли запали нещо у Хайме, когато той се отпусна на колене, обсипвайки с целувки